Решение № 10386 от 29.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 1685/2020 г.

Решение № 10386 от 29.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 1685/2020 г., VI о., докладчик съдията Тодор Тодоров Производство по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Колев, от [населено място], [област] против решение № 2234/20.11.2019 г. по адм. дело № 2056/2019 г. на Административен съд – Варна. Поддържат се оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът се позовава на решения на Съда на ЕС, Конституционния съд на Република България и ЕСПЧ, касаещи защита правата на гражданите. Цитира съдебна практика и на Върховния административен съд. Посочва, че неприлагането на Директива 2008/94 към фактите по настоящия спор го е лишило от предоставените му гаранции на правото на ЕС за ефективно вътрешно правно средство за защита. Отказът на Фонда за "Гарантирани вземания на работниците и служителите" към НОИ да уважи заявеното му искане и да разпореди отпускането на обезщетение необосновано не е било ценено от съда като неправомерно действие/бездействие, водещо до имуществена вреда от нереализирано субективно право. Посочва, че не е спазен принципът на съразмерност, както и че съдът необосновано не е приел, че е налице неравноправно дискриминационно третиране на база социален и имуществен признак, а именно качеството на "правоимащо лице" спрямо "гарантирано вземане", на основание чл. 71, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация, тъй като неговият работодател макар и в състояние на фактически фалит, в нарушение на закона не е обявена финансовата му несъстоятелност. Аргументира се, че първоинстанционният съд незаконосъобразно не е приел, че оспореният индивидуален административен акт противоречи на чл. 1 от Протокол № 1 към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), тъй като се засяга международно признатото му право на необезпокоявано ползване на личната собственост. Изтъква, че щом като чл. 4, ал. 1 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя (ЗГВРСНР) не е в състояние да регулира обществено правоотношение и да реализира целта, за която е съставен, държавата и административният орган са нарушили принципа за ефективност, според правото на Европейския съюз и чл. 13 от ЕКЗПЧОС. Касаторът твърди, че при постановяване на оспорения акт, административният съд не е приложил с предимство правото на Европейския съюз, в частност чл. 41 от Хартата за основните права на ЕС (ХОПЕС), тъй като не е съобразил всички обстоятелства, които са относими към разглеждането на административното производство, в т. ч. и факта с правно значение за образувано производство по несъстоятелност на 2.02.2015 г. срещу ответника "Алфа Ууд България" АД. Ответникът по касационната жалба – директорът на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите", чрез юрисконсулт Костадинова изразява становище за неоснователност на същата. Сочи, че съдът точно е приложил материалния закон въз основа на вярна преценка на фактите, като правилно е съобразил, че доколкото към момента на подаване на заявлението, към момента на издаване на административния акт, както и към момента на разглеждане на спора от съда не е имало вписано в Търговския регистър на съдебно решение за открито производство по несъстоятелност на дружеството – работодател, което е процесуална пречка за издаване на искания от жалбоподателя акт. Представя подробни писмени бележки, с които моли първоинстанционното съдебно решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски за касационната инстанция под формата на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Позовава се на съдебна практика на Върховния административен съд по сходни правни казуси. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК е неоснователна. С решение № 2234/20.11.2019 г. по адм. дело № 2056/2019 г. Административен съд – Варна е отхвърлил жалбата на Н. Колев, от [населено място] срещу разпореждане № 4506 – 40 – 247/24.06.2019 г. на директора на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" към НОИ, с което е отказано изплащане на гарантирани вземания по заявление вх. № 4502 – 21 – 815/14.05.2019 г. и заявление вх. № 4502 -21 – 816/14.05.2019 г. Присъдил е разноски. По делото е установено, че със заявление вх. № 4502-21-815/14.05.2019 г. до НОИ, гр. София Н. Колев е заявил, че желае да му бъде изплатено компенсаторно обезщетение от Гаранционния фонд по изпълнителен лист от 17.10.2014 г., издаден от районен съдия при Районен съд – Варна, по гр. дело № 9319/2014 г., съгласно който "Алфа Ууд България" АД, гр. Долни Чифлик е било осъдено да му заплати сумата от 1 886. 89 лева, представляваща обезщетение за оставането му без работа за периода от 03.06.2014 г. до 15.09.2014 г. включително, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 15.07.2014 г., до окончателното изплащане на сумата. Със Заявление вх. № 4502-21-816/14.05.2019 г. до НОИ, гр. София Н. Колев е поискал да му бъде изплатено компенсаторно обезщетение от Гаранционния фонд по изпълнителен лист № 1055/27.01.2015 г., издаден от районен съдия при Районен съд–Варна, по гр. дело № 9319/2014 г., съгласно който "Алфа Ууд България" АД, гр. Долни Чифлик е било осъдено да му заплати сумата от 1 033. 42 лева, представляваща сторени от ищеца съдебно-деловодни разноски, съобразно уважената част от исковете. Директорът на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" е издал разпореждане № 4506-40-247/24.06.2019 г., с което на основание чл. 26, ал. 3 от ЗГВРСНР е отказал изплащане на гарантирано вземане по заявление вх. № 4502-21-815/14.05.2019 г. и заявление вх. № 4502-21-816/14.05.2019 г., подадени от Н. Колев, излагайки мотиви, че при извършена проверка в търговския регистър е установил, че "Алфа Ууд България" АД, гр. Долни Чифлик е развиващо дейност търговско дружество и за него няма вписано съдебно решение за откриване на производство по несъстоятелност, поради което не са налице хипотезите на чл. 6 от ЗГВРСНР. Обосновано административният съд е установил, че производството по т. д. № 182/2015 г. по описа на Окръжен съд - Варна, открито по искане на "Мава Индустриал" АД с ответник "Алфа Ууд България" АД е било прекратено поради отказ от иска от молителя като определението за прекратяване е влязло в сила на 8.04.2015 г,. а за периода от 2015 – до 3.09.2019 г. не са били подавани други молби за откриване на производство по несъстоятелност. Съгласно чл. 6 ЗГВРСНР правото на гарантирани вземания по чл. 4 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя възниква за работници и служители от датата на вписване в Търговския регистър на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност, откриване на производство по несъстоятелност с едновременно обявяване на несъстоятелност - респективно постановяване прекратяване на дейността на предприятието, които основания в процесния случай не са налице към момента на издаване на оспорения административен акт. Субекти на правото на гарантирани вземания по ЗГВРСНР са работниците и служителите, които са или са били в трудово правоотношение с работодател по чл. 2 от ЗГВРСНР, по отношение на който е открито производство по несъстоятелност. Датата на вписване в търговския регистър на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност е правнорелевантният факт, от който възниква правото на гарантирани вземания за работниците и служителите по чл. 4, ал. 1 от ЗГВРСНР. Аргументи в тази насока се извличат и от разпоредбите на чл. 7, чл. 22, ал. 1 и чл. 25 от ЗГВРСНР. По делото липсват данни за вписване на съдебно решение за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя "Алфа Ууд България" АД, гр. Долни Чифлик. Верен е изводът на съда, че претендираната сума за съдебно деловодни разноски не представлява гарантирано вземане по смисъла на чл. 3 ЗГВРСНР. Релевираните от оспорващия възражения за наличие на дискриминационно третиране и противоречие на обжалваното решение с ЕКЗПЧОС, както и цитираните в касационната жалба изолирани пасажи от съдебни актове на Европейския съд за правата на човека, Съда на Европейския съюз, Конституционния съд на Република България и Върховния административен съд поставят акценти върху общи принципи във връзка с правата на гражданите, но не касаят конкретиката на правния спор. Обосновано и законосъобразно административният съд е приел, че цитираните от жалбоподателя актове на ЕСПЧ, на СЕС, Конституционният съд и ВАС се явяват неотносими към предмета на делото, а представените доказателства не установяват застъпваната теза за това, че са налице основания за изплащане на претендираните суми по реда на ЗГВРСНР. Съгласно чл. 2, § 1 от Директива 2008/94/ЕО на ЕП Съвета за целите на Директивата работодателят се счита в състояние на неплатежоспособност, когато е поискано започване на колективна процедура, основана на неплатежоспособността му, както е предвидено в съответните законови, подзаконови и административни разпоредби и органът компетентен по силата на посочените разпоредби е решил да открие производството или е установил, че предприятието или дейността на работодателя е окончателно прекратено и наличното имущество е недостатъчно. В т. 28, т. 32, 41 от решение от 18.04.2013 г. по дело С-247/12 г. на СЕС е прието, че предвидените условия в българското право се явяват в съответствие с нормативните разпоредби на цитираната Директива да е поискано откриване на процедура и да е постановено решение за откриването на тази процедура по несъстоятелност, както и за това, че Директивата допуска държавите-членки да гарантират само вземания, които са възникнали преди вписването в Търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност. Обжалваното решение е в съответствие с практиката на ВАС по правилното приложение на цитираните разпоредби – в този смисъл виж решение № 8109/2019 година по административно дело № 92/2019 година, решение № 7409/2019 година по административно дело № 15253/2018 година на ВАС. При тези съображения и след служебна проверка на съдебното решение настоящата инстанция не констатира пороци, съставляващи касационни основания за отмяната му и като правилно същото следва да бъде потвърдено. Предвид изхода на спора в тежест на касатора следва да бъдат поставени заявените от ответника по касационната жалба разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение, които на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ и чл. 144 АПК съдът определя в размер на от 100, 00 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение