Решение № 10430 от 21.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5382/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Националната агенция за приходите (НАП), подадена чрез А. Божкова – главен юрисконсулт, срещу Решение № 12934/02/04.2026 г. постановено по адм.д. № 9782/2025 г. по описа на 34 с-в на Административен съд – София – град. С последното НАП е осъден да заплати на „Делта турс 2002“ ЕООД обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 2 530.55 евро, представляващи законна лихва за забава за периода 22.11.2022 г. до 01.05.2023 г. върху недължимо платена държавна такса от 100 000 лева, ведно с 12, 78 евро разноски по делото. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорва допустимостта на предявения иск, като се позовава на произнасянето на изпълнителния директор на НАП по искането за изплащане на лихви и на специалната уредба на Закона за хазарта (ЗХ). Счита, че първоинстанционният съд не е обсъдил в достатъчна степен направеното възражение за недопустимост. По съществото на спора твърди, че не са доказани имуществена вреда и пряка причинна връзка с отменения административен акт. Според касатора претендираните пропуснати ползи следва да бъдат установени чрез доказателства за сигурно увеличение на имуществото на дружеството, каквито не са представени. Оспорва приложението на чл. 86 ЗЗД и поддържа, че липсва покана, поставяща агенцията в забава. Иска отмяна на решението и отхвърляне на иска. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. В съдебно заседание се представлява от юриск. Ерска. „Делта Турс 2002“ ЕООД, в подадения чрез управителя Й. Р. отговор, моли жалбата да бъде оставена без уважение. Счита, че възможността за претендиране на лихви не е преклудирана и че редът за заявяване на претенцията е именно този по ЗОДОВ. Излага подробни мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. В съдебно заседание се представлява от адв. Пенева. Не претендира разноски. В представеното заключение по чл. 16, ал. 3 АПК, К. Филипова – прокурор във ВКП дава становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като обсъди доводите на касатора и извърши проверката по чл. 218 АПК, намира следното: Касационната жалба е допустима. Подадена е от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК.Разгледана по същество същата е неоснователна. Предмет на първоинстанционното производство е иск по чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за обезщетяване на вреди от забавеното възстановяване на недължимо платена държавна такса, след отмяна на отказа на административния орган да я възстанови. От установената по делото фактическа обстановка става ясно, че с решение № 000030-1539/29.04.2021 г. на изпълнителния директор на НАП на „Делта Турс 2002“ ЕООД е издаден лиценз за организиране на хазартни игри с игрални автомати в обект в гр. Панагюрище, ул. „Георги Бенковски“ № 32, за срок от десет години. Дружеството е заплатило определената държавна такса по чл. 30, ал. 6 от ЗХ в размер на 100 000 лева. На 04.07.2022 г. е поискало възстановяването като недължимо платена. С решение № 000030-6806/26.07.2022 г. искането е оставено без уважение. По жалба на дружеството е постановено решение № 6420 от 02.11.2022 г. по административно дело № 7596/2022 г. на Административен съд София-град, с което отказът е отменен. Съдът е приел, че с оглед приложимата разпоредба на чл. 30, ал. 7 от ЗХ (в редакцията към онзи момент) таксата по чл. 30, ал. 6 от същия закон не се дължи и подлежи на възстановяване. При новото произнасяне, с решение № 000030-2829/04.04.2023 г., искането за възстановяване е уважено и сумата от 100 000 лева е върната на дружеството на 02.05.2023 г. Настоящият иск е предявен за обезщетение в размер на 4 949,32 лева, съответстващо на законната лихва върху тази сума за периода от 22.11.2022 г. до 01.05.2023 г. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Неоснователно е възражението, че произнасянето на изпълнителния директор на НАП по искането за изплащане на лихви препятства разглеждането на иска за обезщетение. С решение № 000030-11069/17.10.2024 г. административният орган е оставил без уважение искането на дружеството за изплащане на лихви за периода от 18.05.2021 г. до 02.05.2023 г. в размер на 20 343,38 лева. Срещу акта е подадена жалба, отхвърлена с Решение № 20534 от 14.06.2025 г. по адм. д. № 11154/2024 г. на Административен съд - София-град. В мотивите на решението е прието, че претенцията за лихви не подлежи на удовлетворяване по реда на чл. 129, ал. 6 ДОПК и следва да се заяви по исков ред. Следователно отхвърлянето на оспорването срещу отказа за изплащане на лихви по административен ред не разрешава със сила на пресъдено нещо спора за дължимостта на обезщетение за вреди от отменения отказ за възстановяване на таксата. Съвпадението на част от периодите, за които се търси плащане, не заличава различието в предмета на двете производства. Стабилитетът на решението от 04.04.2023 г., с което е разпоредено възстановяване на главницата, също не изключва исковата защита. С този акт е удовлетворено искането за връщане на недължимо платената такса. Неподаването на жалба срещу благоприятния акт или на искане за неговото допълване не погасява самостоятелното вземане за обезщетение за вредите от забавеното възстановяване на сумата. Искът е предявен срещу надлежния ответник по чл. 205 АПК - Националната агенция за приходите, която е юридическо лице съгласно чл. 2, ал. 2 от Закона за Националната агенция за приходите. Спазено е и изискването на чл. 204, ал. 1 АПК, тъй като административният акт, от който се извежда увреждането, е отменен по съответния ред. Обстоятелството, че първоинстанционният съд не е обсъдил подробно всички доводи, с които е обосновано възражението за недопустимост, не налага обезсилване или отмяна на решението. Съдът е разгледал допустим иск, а направените пред него и поддържани с касационната жалба възражения не установяват процесуална пречка за произнасянето по същество. Решението е правилно и по същество на спора. Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За възникване на отговорността следва да са установени незаконосъобразен акт, действие или бездействие, настъпила вреда и пряка и непосредствена причинна връзка между тях. Отговорността е обективна, като съгласно чл. 4 ЗОДОВ обезщетението се дължи независимо от вината на длъжностното лице. В случая незаконосъобразността на отказа за възстановяване на държавната такса е установена с влязлото в сила решение по административно дело № 7596/2022 г. и не подлежи на повторно разглеждане. Издаването на този отказ е при осъществяване на административна дейност по ЗХ. Обстоятелството, че изпълнителният директор на НАП действа като орган, упражняващ държавен надзор в областта на хазарта, а не като орган по приходите в производство по ДОПК, не изключва отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Определящи са характерът на упражняваната дейност и незаконосъобразността на акта, от който произтичат вредите. Неоснователни са доводите, че липсва доказана имуществена вреда, тъй като дружеството не е установило конкретно намаляване на оборота или сигурна възможност да реализира печалба чрез използването на сумата. С тях касаторът отнася към предмета на спора изискванията за доказване на пропуснат доход от определена стопанска дейност. Предявената претенция е за обезщетяване на вредите от забавеното връщане на парични средства до размера на законната лихва. За тези вреди законът установява обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. При неизпълнение на парично задължение кредиторът има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. За присъждането му не е необходимо да доказва как би използвал своевременно получената сума и какъв конкретен доход би придобил от нея. На доказване подлежат съществуването на паричното задължение, забавата и периодът, за който се претендира обезщетението. Конкретни вреди над законово определения размер се установяват при претенция за обезщетяването им съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД, но такава претенция в случая не е предявена. Позоваването на практиката относно сигурността на пропуснатите ползи, включително на Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 г. по тълкувателно дело № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, не обосновава различен извод. В настоящия спор не се търси обезщетяване на предполагаема печалба от бъдеща сделка, а обезщетение в законово определен размер за забавено изпълнение на парично задължение. Налице е и пряка причинна връзка с отменения отказ. Дружеството е направило искане за възстановяване на недължимо платената сума, по което административният орган е постановил незаконосъобразен отказ и по този начин е препятствал своевременното връщане на средствата. Възстановяването на главницата на 02.05.2023 г. преустановява това състояние, но не заличава вече настъпилите последици от забавата за предходния период. Изложените от касатора съображения за задължителния характер на държавната такса са неотносими към този извод. След съдебната отмяна на отказа и установяването, че сумата не се дължи, основание за нейното задържане като такса не съществува. Отговорността се извежда от незаконосъобразния отказ за връщането и настъпилото забавяне, а не от общата правна характеристика на държавните такси. Неоснователно е възражението за необходимост от отделна покана за заплащане на мораторна лихва за процесния период. Предварителното отправяне на искане за изплащане на обезщетение за забавеното връщане на главницата не е условие за възникване на правото да бъде търсено по съдебен ред. Освен това при задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Поддържаното от касатора изискване за покана не следва от цитираното тълкувателно решение. Правилно, съобразно изхода на спора и чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, на ищеца са присъдени и направените пред първата инстанция разноски за държавна такса в размер на 25 лева, съответстващи на 12,78 евро. По изложените съображение обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, като при този изход на спора касаторът няма право на юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното, Върховният административен съд, трето отделение