Решение № 168 от 18.03.2013 г. на ВКС по н. д. № 192/2013 г.

Решение № 168 от 18.03.2013 г. на ВКС по н. д. № 192/2013 г., I н. о., НК, докладчик съдията Николай Дърмонски Производството е по Глава тридесет и трета от НПК. Образувано е по искане от осъдения С. С. Г. от Варна на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 420, ал. 2 от НПК за отмяна по реда за възобновяване на наказателни дела на влязлото в законна сила решение № 285 от 31.10.2012 г., постановено по ВНОХД № 945/2012 г. от Бургаския окръжен съд, с доводи за наличие на всички основания по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК и искане за отмяната му, както и на потвърдената с него присъда и връщане на делото за ново разглеждане от прокурора. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава становище за неоснователност на искането. Осъденият С. Г. чрез защитника си адв. Ст. К. от АК-Бургас моли искането да бъде уважено. Върховният касационен съд провери правилността на атакуваното решение съобразно правомощията си по чл. 425 от НПК и за да се произнесе, съобрази следното: С присъда № 27 от 18.07.2012 г., постановена по НОХД № 42/2012 г. на районен съд-Малко Търново отговорността на подсъдимия С. С. Г. от Варна е ангажирана за престъпление по чл. 251, ал. 1 от НК, осъществено на 2.06.2011 г. на ГКПП-Малко Търново и при условията на чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 3 месеца, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен срок от 3 години от влизане на присъдата в законна сила. На основание чл. 251, ал. 2 от НК е отнета в полза на държавата сумата от 23 450 евро, предмет на инкриминираното деяние. Присъдата е била проверена от окръжен съд-Бургас по въззивна жалба на защитника на осъдения адв. Ст. К. от АК-Бургас заради неправилността й, изразяваща се в постановяването й при допуснати съществени процесуални нарушения при изготвянето на обвинителния акт и очертаване на фактите по обвинението, при събирането и оценката на доказателствените материали, необосноваността и незаконосъобразността й с оглед неправилното приложение на материалния закон с искане за отмяната й и оневиняването му по предявеното обвинение, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане на прокурора, но с въззивното си решение окръжният съд я е потвърдил изцяло. В искането от 2.01.2013 г. лично от осъдения Г. се ангажират като основания за възобновяване на наказателното дело тези по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК и се излагат отново съображения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при очертаване на обвинението от прокурора в обвинителния му акт, при формиране на изводите на двете съдебни инстанции по правно релевантните на обвинението факти, последвано от неправилното приложение на материалния закон и до несправедливото му осъждане за деяние, което не е извършил, като отправя искане за отмяната и на двата съдебни акта и оневиняването му от касационната инстанция, алтернативно - за връщане на делото за ново разглеждане от прокурора. Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение намира, че искането за възобновяване е направено в срока по чл. 421, ал. 3 НПК, от страна, имаща право на такова искане съгласно чл. 420, ал. 2 от НПК и има за предмет решение, неподлежащо на проверка по касационен ред, поради което е процесуално допустимо. Разгледано по същество, искането е НЕОСНОВАТЕЛНО по следните съображения: Доводите на осъдения в искането повтарят наведените от защитата му в пренията пред окръжния съд към иначе бланковата им въззивна жалба за недоказаност да е осъществил деянието, възразявайки срещу възприетите за достоверни показания на митническите служители, като претендира подкрепа на неговата теза в показанията на св. Н. и св. Д. К., които неоснователно били игнорирани от съдилищата. Въззивният съд е възприел приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, като е отговорил на доводите на защитата защо също не възприема тезата на осъдения. На свой ред е обсъдил оплакванията за пропуски при изготвяне на обвинителния акт, отричайки да има непълнота в ангажираните от обвинението факти, ограничаващи възможността на осъдения да разбере отправеното му обвинение и да се защити по него, за допуснатите от него нарушения на съответните законови и подзаконови разпоредби, свързани с декларирането на пренасяни (внасяни) през границата на страната парични средства. Отграничавайки спорния момент относно изпълнението на това му задължение, съдът повторно е преценил достоверността на показанията на митническите служители и убедително се е обосновал защо не възприема тези на св. Н. и разпитаната в хода на въззивното следствие св. К.. Право на инстанциите по фактите е да дадат вяра на едни и да отрекат достоверността на други доказателства и не могат да бъдат упрекнати, ако са го сторили съобразно процесуалните правила. В случая противоречията между показанията на свидетелите Д., Г. и Б., от една страна и тези на св. Н., а от въззивния съд - и тези на св. К. са успешно преодолени в полза на първите след дължимия се взаимосвързан, обективен и пълен анализ на цялата доказателствена съвкупност. Показанията на последните две свидетелки са в разрез и с твърденията на самия осъден кой по ред и от кого е проверен и кога е заявил искане за деклариране на намерената при щателната проверка валута, укрита на две места и това е дало основание на съдилищата да приемат тезата му за защитна и оборена. ВКС няма основание да не се съгласи с изводите им и да се довери на твърденията на осъдения да не е бил запознат с "техническата процедура" на деклариране на валута над 10 000 евро, при установеното със справка за многократното му преминаване през същия ГКПП от Република Турция в предходните месеци, приблизително по същото време на денонощието, но като поднася обяснението именно при това си завръщане в страната да бил взел назаем сумата за развиване на бизнес, при вече изоставено възражение на защитника му за недоказаност на "истинността" на иззетите при митническата проверка банкноти в евро. ВКС намира, че правно релевантните факти от кръга на чл. 102 от НПК са изведени от съдилищата съобразно процесуалните правила, спазени са принципите, вложени в чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, няма игнорирани или превратно оценени доказателства и изложените от съда съображения съответстват на анализирания доказателствен материал и на житейската логика, поради което не е налице основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Основанието по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК за неправилното приложение на материалния закон се поддържа с доводи за липса на фактическо ясно очертано обвинение какви точно разпоредби на валутния закон и наредбата по приложението му са били нарушени от осъдения, което да запълни с нужното съдържание бланкетната норма на чл. 251, ал. 1 от НК, за каквото престъпление е признат за виновен и осъден, за което било и недостатъчно позоваването на ТР № 1/1998 г., а отделно от това по тези въпроси имало и явно противоречие между диспозитива и мотивите на съдебния акт. Аналогични съображения на защитата са били поднесени и пред въззивния съд и той убедително ги е отхвърлил. След връщане на делото за отстраняване на пропуски в обвинителния акт, в същия са посочени всички законови и подзаконови разпоредби, вменяващи задължението на осъдения Г. да декларира писмено с митническа декларация по образец внасяната от него в страната ни валута и в кой момент е следвало това да стане, като правилно съдът не е видял при проверката на първоинстанционната присъда нито пропуски, нито противоречие при очертаване на фактите, предмет на доказване по делото. Съдът е анализирал и онези обстоятелства, от които е извел субективното му отношение да не изпълни своевременно задължението за деклариране на внасяната валута, обосновавайки извода си за наличието на пряк умисъл при осъществяване на деянието. По този начин ясно и категорично е установил наличието на всички елементи от състава на престъплението по чл. 251, ал. 1 от НК и законосъобразно е приложил именно закона, който е следвало да бъде приложен. ВКС намира, че няма каквото и да е основание както за корекция на квалификацията на деянието, а при така установените факти - оневиняване на осъдения, още по-малко за връщане на делото за ново разглеждане от прокурора. И в тази насока искането е неоснователно. Искането на осъдения като цяло се явява неоснователно и като такова следва да бъде оставено без уважение. Поради изложените съображения и на основание чл. 424, ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд - Първо наказателно отделение