Решение № 49 от 6.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 910/2008 г.

Решение № 49 от 6.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 910/2008 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Камелия Маринова Производството е по реда на § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК във връзка с чл. 218а, б. "а" от ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на С. Ц. Г., лично и като законен представител на малолетния К. Г. Г. против решение № 654 от 22.11.2007 г., постановено по гр.д. № 819 по описа за 2007 г. на Русенския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 61 от 23.04.2006 г. по гр.д. № 1537/2006 г. на Русенския районен съд за обявяване за недействителен спрямо С. С. Ц. и В. Д. Ц. на сключения между Г. К. Г. и К. Г. И. от една страна и С. Ц. Г. и К. Ганчев Г., представляван от своята майка и законен представител С. Г. - от друга, договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт № 1* том VIII, нот. д. № 1225/2005 г. на нотариус № 221 при РРС, в частта в която Г. Г. продава на К. Ганчев Г. притежаваната от него 1/4 ид. ч. от апартамент № 22 на етаж IV в бл. Шабла-II, вход VII, построен върху държавна земя в жилищен комплекс Възраждане-изток, състоящ се от две стаи, дневна, кухня и сервизни помещения със застроена площ от 88.75 кв. м и в частта в която се учредява вещно право на ползване върху 1/4 ид. ч. от имота на К. Г. И. и С. Ц. Г. В жалбата са изложени твърдения, които по същество се свеждат до довод за необоснованост - неправилен анализ на доказателствата и несъобразяване с редица обстоятелства, както и за неправилно приложение на материалния закон. Касаторите искат да се отмени атакуваното решение и да се отхвърли иска или делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд. Ответниците по касационната жалба С. С. Ц. и В. Д. Ц. (ищци по исковата молба), както и Г. К. Г. и К. Г. И. (ответници по исковата молба) не изразяват становище по основателността й. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед посочените касационни основания за отмяна и съобразно изискванията на чл. 218а и сл. ГПК (отм.), намира следното: Русенският окръжен съд е приел, че ищците С. С. Ц. и В. Д. Ц. се легитимират като кредитори на Г. К. Г., който им дължи обезщетение от 2500 лв. за всеки, ведно със законната лихва от 21.06.1996 г., като за вземането е издаден изпълнителен лист от 9.06.1999 г. На 7.11.2005 г. длъжникът е извършил разпореждане със притежаваната 1/4 ид.ч. от недвижим имот (апартамент) продавайки го на сина си К. Ганчев Г., т.е. налице е правно действие, довело до намаляване имуществото на длъжника и създаващо трудност за удовлетворяване на кредиторите. Приобретателят е син на длъжника, поради което съгласно чл. 135, ал. 2 от ЗЗД недобросъвестността му се предполага. За неоснователно е счетено възражението, че задължението е погасено по давност, тъй като давността се прекъсва с предприемане на изпълнителни действия (чл. 116, б. "в" от ЗЗД) и от този момент започва да тече нова давност (чл. 117, ал. 1 от ЗЗД), като в случая последното изпълнително действие е извършено на 6.11.2001 г. (когато е бил наложен запор върху притежаван от длъжника товарен автомобил) и към момента на предявяване на иска - 30.03.2006 г., не е изтекъл петгодишния давностен срок. Изводите на въззивния съд съответстват на представените по делото доказателства и е налице правилно приложение на материалния закон. Доводите в жалбата за необоснованост са неконкретизирани - твърди се, че съдът неправилно е възприел фактическата обстановка, но липсват твърдения кои факти е следвало да приеме за установени. Представеният изпълнителен лист легитимира ищците като кредитори и е удостоверено извършването на разпореждане с правото на собственост от длъжника, което е довело до намаляване на имуществото му. Твърденията на касаторите, касаещи констатацията на съда, че през 2005 г. ищците са подали молба по изпълнителното дело и довода им, че липсват действия по възобновяване на същото, са изцяло неотносими към спора. Релевантно е единствено налице ли е непогасено вземане, а не и дали същото може да се реализира по вече образуваното изпълнително производство, прекратено при условията на чл. 330, б. "д" от ГПК (отм.). Неотносим към изхода на спора е довода, че съдът необосновано е приел, че Г. К. Г. е направил признание в съдебно заседание на 28.03.2008 г. В това съдебно заседание по реда процесуалният му представител е заявил, че представляваната страна е била собственик и е прехвърлила 1/4 ид.ч. от недвижимия имот, а другите 3/4 ид.ч. са прехвърлени от К. Г. И. Касае се до изясняване на фактически твърдения на страните по реда на чл. 109 от ГПК (отм.), като посоченото твърдение не е било оспорено, поради което съдът не е допуснал нарушение на процесуалните правила, като е приел за установен този факт. Неоснователни са твърденията, че съдът е игнорирал констатирания в съдебно заседание факт, че ищците са получавали заплащане по вземането си, тъй като нито в хода на първоинстанционното, нито в хода на въззивното производство е налице признание от тяхна страна за получаване на суми за погасяване на задължението на Г. Г., нито пък са представени доказателства в тази насока. Правилно е прието и, че липсва погасяване по давност на задължението (в какъвто смисъл е възражението, че искът е погасен по давност), тъй като не се спори по предприетите до 6.11.2001 г. изпълнителни действия, а от този момент до момента на предявяване на иска се е изтекъл петгодишния давностен срок. Изцяло неотносими са доводите, касаещи представеното известие на ТДД Русе, тъй като релевантно за изхода на спора е притежава ли длъжника имущество, достатъчно за удовлетворяване на кредиторите, а в случая самите касатори твърдят, че собствеността на тези имоти е отчуждена още през 2004 г. В обобщение следва, че не са налице релевираните основания за касиране на атакуваното решение и същото следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 218ж от ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение