Решение № 11086 от 14.08.2020 г. на ВАС по адм. д. № 3738/2020 г.

Решение № 11086 от 14.08.2020 г. на ВАС по адм. д. № 3738/2020 г., VIII о., докладчик съдията Станимира Друмева Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - София при ЦУ на НАП против решение № 580 от 31.01.2020 г., постановено по адм. дело № 9059/2019 г. по описа на Административен съд София - град, с което е обявена нищожността на ревизионен акт № Р-22221418002354-091-001/12.02.2019 г., издаден от органи по приходите в ТД на НАП - София, потвърден с решение № 813/13.05.2019 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - София при ЦУ на НАП. В касационната жалба се твърди, че оспореното съдебното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът оспорва извода на съда, обосновал нищожност на ревизионния акт, за идентичност на данъчните задължения и периода, съответно наличието на тъждество между предметния обхват на двете ревизии. Моли за отмяна на оспореното решение и за постановяване на ново по същество на спора, с което да бъде отхвърлена жалбата на лицето срещу ревизионния акт. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции и внесена държавна такса. Ответникът – Е. Гиндева, чрез процесуалния представител адв. Димитрова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Претендира присъждане на сторените разноски съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК и доказателства. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба и пледира за отмяна на първоинстанционното решение. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото и като извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебен контрол в производството пред административния съд е ревизионен акт № Р-22221418002354-091-001/12.02.2019 г., издаден от органи по приходите в ТД на НАП - София, потвърден с решение № 813/13.05.2019 г. на директора на дирекция "ОДОП"- София при ЦУ на НАП, с който на Е. Гиндева за данъчния период 01.01.2012 г. - 31.12.2012 г. са установени задължения за годишен и авансов данък по ЗДДФЛ на ЕТ в общ размер на 13 436, 34 лв., от които 8 461, 98 лв. главница и 4 974, 36 лв. лихва. За да постанови оспореното решение административният съд е приел, че със заповед № Р-22221418002354-020-001 от 20.04.2018 г. е възложено извършването на ревизия на Е. Гиндева за определяне на задълженията й за годишен и авансов данък по ЗДДФЛ на ЕТ за периода 01.01.2012 г. - 31.12.2012 г., приключила с ревизионния акт, за който съдът е приел, че е издаден от компетентен орган, в изискуемата форма. От административната преписка е установил, че с предходен ревизионен акт № Р-22221416009229-091-001/25.10.2017 г. на Е. Гиндева са установени задължения за 2012 г. за данък върху годишната данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ, който ревизионен акт е отменен с решение № 325/02.03.2018 г. от директора на дирекция "ОДОП" - София, на основание чл. 155, ал. 2 от ДОПК, без да е върната преписката за нова ревизия. При така установеното съдът е приел, че двете ревизионни производства са насочени към установяване на един вид задължение - за данък по ЗДДФЛ. Мотивирал се е, че данъка върху общата годишната данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ и данъка върху доходите на физическите лица от стопанска дейност като ЕТ не са различен вид данъчно задължение, както неправилно според съда са приели приходните органи. Посочил е, че доходите от двата вида дейност се облагат с един вид данък - този върху доходите на местните физически лица, придобити в страната и чужбина. В заключение е формирал извод, че след като двете ревизии имат един и същи предмет, то настоящото ревизионно производство е недопустимо, като повторно такова, при липа на произнасяне по смисъла на чл. 155, ал. 4 от ДОПК и при наличие на редовно проведено ревизионно производство, приключило с ревизионен акт, отменен по законоустановения ред. По тези мотиви е прогласил оспорения ревизионен акт за нищожен. Постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Не се установяват сочените от касатора пороци на съдебния акт. Същият е постановен при правилно тълкуване и прилагане на относимите нормативни разпоредби. Настоящата инстанция намира за законосъобразен извода на съда за нищожност на ревизионния акт поради противоречие с разпоредбата на чл. 155 от ДОПК. Константна е практиката на Върховния административен съд, че провеждането на повторна ревизия за същия период и същите задължения е допустимо след отмяна от решаващия орган на предходно издаден ревизионен акт по реда на чл. 155, ал. 4 от ДОПК и връщане на преписката на органа, в който случай не започва ново ревизионно производство, а продължава вече образуваната и висяща ревизия. В посочената хипотеза първият ревизионен акт е отменен от горестоящия административен орган, като преписката е върната в тази й част на органа по приходите, издал заповедта за възлагане на ревизията за издаване на нов ревизионен акт. В настоящия случай, от представените по делото доказателства съдът правилно е възприел относимите факти за наличие на предходно издаден на ревизираното лице ревизионен акт, касаещ определяне на задължения за 2012 г. за данък върху годишната данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ, който ревизионен акт е отменен с решение № 325/02.03.2018 г. от директора на дирекция "ОДОП" - София на основание чл. 155, ал. 2 от ДОПК, без обаче да е разпоредено връщане на преписката на органа по приходите за издаване на нов ревизионен акт. При тези данни правилно е приетото от първоинстанционния съд, че настоящото ревизионно производство е недопустимо, като повторно, проведено при липса на произнасяне по смисъла на чл. 155, ал. 4 от ДОПК. Касационната инстанция споделя разбирането на съда за идентичност на задълженията, предмет на двете ревизионни производства. При предходната ревизия е възложено установяване на данък върху общата годишната данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ, но според решаващия орган доказателствата сочат, че доходите на лицето са от стопанска дейност като ЕТ, поради което именно данък върху тези доходи следва да се определи като предмет на ревизията. Според настоящия състав законосъобразно е приетото от съда, че неправилно данък върху общата годишната данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ и данък върху доходите от стопанска дейност като ЕТ се разглеждат от приходните органи като две различни по вид данъчни задължения. Доходите и в двата случая се облагат с един вид данък - този върху доходите на местните физически лица, придобити в страната и чужбина, поради което независимо от реда на облагане и различния източник на дохода, данъкът за тях е един и същи вид. Доходите на ЕТ са част от общия облагаем доход на физическото лице и доколкото са включени в общия облагаем доход по чл. 16, ал. 1 от ЗДДФЛ, подлежат на облагане с общия данък по ЗДДФЛ. С оглед изложеното правилно е прието от съда, че оспореният ревизионен акт има един и същи предмет с предходно отменения акт, както и правилно е посоченото от съда, че идентични по вид задължения за идентичен период могат да се определят само в рамките на едно ревизионно производство. Като е отменил предходния ревизионен акт, без да върне преписката за издаване на нов, решаващият орган е преклудирал възможността на ревизираното лице да бъде образувано ново ревизионно производство за същия период, със същия предмет. По изложените съображения настоящият състав намира, че оспореното решение не страда от сочените в касационната жалба пороци и като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора на касатора разноски не се дължат. Такива следва да се присъдят в полза на ответната страна предвид своевременно заявеното искане и представените доказателства за извършването им в общ размер на 3 610 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,