Решение № 343 от 28.09.2009 г. на ВКС по н. д. № 357/2009 г.

Решение № 343 от 28.09.2009 г. на ВКС по н. д. № 357/2009 г., II н. о., НК, докладчик съдията Биляна Чочева Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Е. Г. К. против въззивно решение № 132/30.04.2009 г. на Софийски апелативен съд, НК, 7 състав, постановено по внохд № 178/2009 г., с което е била потвърдена присъда № 16/03.11.2008 г. на СГС, НО, 11-ти състав по нохд № 2220/2008 г. С тази присъда подсъдимият К. е бил признат за виновен за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" и "б" от НК за това, че на 6.03.3008 г., в гр. С., ж.к. "Младост - 2", пред бл. 237, в таксиметров автомобил с ДК № С* е отнел от владението на Ц. С.80 лв., като употребил за това заплашване с нож, като деянието е било извършено при условията на опасен рецидив, за което е бил осъден на 5 години лишаване от свобода, което наказание да изтърпи при първоначален строг режим. Приспаднато е било предварителното му задържане, считано от 3.04.2008 г., както и в негова тежест са били присъдени разноските по делото. В касационната жалба, поддържана в с. з. пред ВКС от подсъдимия лично и от защитника му, се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Иска се отмяна на въззивното решение или неговото изменение в частта относно наказанието. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. Основната част от оплакванията, застъпени в касационната жалба и съотносими към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, са били направени и пред въззивната инстанция, която след като ги е обсъдила, е намерила същите за неоснователни, излагайки по този повод достатъчно конкретни и убедителни съображения, които ВКС споделя. На първо място, процесуалните права на подсъдимия не са били ограничени съществено с оглед провеждане на досъдебното производство при участие на преводач от руски език, вместо от родния му такъв - грузински. Правото на подсъдимото лице да ползва безплатно услугите на преводач и кореспондиращото задължение на съда или органа на досъдебното производство да назначи такъв, когато то не владее езика, на който се води наказателния процес(по чл. 22, ал. 2 от НПК), е строго обвързано с осигуряване на правото му да узнае същината на обвинението, а оттук и възможността да предприеме съответна на интересите му линия на защита, така че процесът да бъде справедлив в съгласие с изискването по чл. 6, т. 1, вр. т. 3, б. "е", вр. б. "а" от ЕКЗПЧ. От материалите по делото е видно, че на досъдебната фаза е бил назначен преводач от руски език и срещу това действие обвиненото лице не е имало никакви възражения, нито неговия защитник. От друга с., в съдебното производство, което има централно и съществено значение за осигуряване справедливостта на процеса, подсъдимият по достатъчно ясен начин е изразил позиция, че владее в достатъчна степен български език, поради което е поискал то да продължи без преводач от какъвто и да е друг език, включително от родният му грузински. Реализирал е в пълен обем защитата си като е заявил своята невинност и е предпочел да не дава обяснения по същество, както и лично и чрез своя защитник е участвал при събирането и проверката на доказателствата. При това положение ВКС намира, че процесуалните права на подсъдимия, свързани със справедливото разглеждане на неговото дело в контекста на знание за съществото на обвинението и осигуряване на адекватна защита на български език, не са били съществено ограничени поради неучастие на преводач от грузински език. Тази позиция не се променя поради назначаването на преводач от този език във въззивното производство, а и пред ВКС, което е било сторено само с оглед застъпените в неговите жалби твърдения, а не поради фактическата им състоятелност. Доводите за допуснато нарушение на правилото по чл. 303, ал. 1 от НПК и основаване на присъдата върху предположения, а не върху сигурни и несъмнени доказателства за авторството на деянието, ВКС също оценява за неоснователни. В мотивите си въззивният съд внимателно е разгледал възраженията относно достатъчността на доказателствата, върху които е било построено обвинението, а впоследствие и присъдата и подробно е очертал поради какви причини отдава тежест на показанията на св. Ц извършеното от него разпознаване на дееца. Обвързал е констатациите си за авторството не само с подкрепящите ги данни, почерпени при разпита на св. З, но и с редица други детайли, съдържащи се в писмените материали по делото. Сред тях не без значение е и извършеното на досъдебната фаза предаване от с. на подсъдимия на отнетата сума на нейния притежател съгласно приложена по делото разписка на чл. 110, което добре се вмества с цялостното изясняване на авторството на деянието. Затова, след като въззивната инстанция е обсъдила доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, както и е отразила поради какви съображения отдава тежест и значение на част от тях, които е намерила за достатъчни да обусловят осъждане, няма основание да се счита, че присъдата е била основана върху предположения. Доводите за явна несправедливост на наказанието също са неоснователни. Противно на изложеното в жалбата, при отмерването му в рамките на 5 години лишаване от свобода или съобразно минимума по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1 от НК, правилно са били оценени обстоятелствата по чл. 54 от НК, сред които е било отдадено нужното значение на смекчаващите такива като ниската стойност на отнетите вещи, както и относително добрите характеристични данни на подсъдимия. Вярно е, че връщането на отнетата сума от 80 лв. не е било отчетено в този контекст, но само то, съпоставено с индивидуалната тежест на деянието, определена от спецификата на извършване, не дава основание за по-нататъшно смекчаване на наказанието, което би било възможно чрез прилагане на чл. 55 от НК, за което обаче отсъстват нужните предпоставки. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение