Решение № 156 от 30.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5111/2016 г.

Решение № 156 от 30.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5111/2016 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Теодора Гроздева Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационни жалби на З. Д. К., Д. Р. К. и Д. Г. К. срещу решение № 906 от 20.06.2016 г. по в. гр. д. № 701 от 2016 г. на Пловдивския окръжен съд, осми граждански състав в частта му, с която е отменено решение № 3654 от 5.01.2015 г. по гр. д. № 3496 от 2012 г. на Пловдивския районен съд по претенцията по сметки по чл. 346 ГПК и вместо него е постановено решение за осъждане на З. Д. К., Д. Р. К. и Д. Г. К. да заплатят на ищците Е. Р. Д. и Г. П. Д. следните суми, с които се е увеличила стойността на сградата, находяща се в [населено място], общ. Р., Пловдивска област, [улица], вследствие на изграждането на тавански етаж и подпокривна конструкция на тази сграда: З. К. да заплати 5 587 лв., а Д. К. и Д. К. да заплатят общо 5 587 лв.

С определение № 262 от 03.05.2017 г. настоящият състав на ВКС е допуснал касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК само в частта му, с която З. Д. К. е осъдена да заплати на Е. Р. Д. и Г. П. Д. сумата 5 587 лв. Касационното обжалване на решението в тази част е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните два въпроса:

1. Длъжен ли е съдът да направи своите фактически и правни изводи по делото като обсъди всички допустими и относими доказателства, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?

2. Дали приобретателят на недвижим имот е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по иск за присъждане на разходи за подобрения в имота, които са извършени преди придобиването му?

В писмена защита пълномощникът на жалбоподателката З. Д. К. заявява, че поддържа жалбата и моли същата да бъде уважена. Претендира за направените по делото разноски.

В писмен отговор от 14.11.2016 г. и в открито съдебно заседание пълномощниците на ответниците по жалбата Е. Р. Д. и Г. П. Д. оспорват жалбата на З. К.. Молят решението на Пловдивския окръжен съд в допуснатата до разглеждане част да бъде оставено в сила. Претендират за направените пред ВКС разноски за адвокат.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение счита следното:

По първия въпрос, по който е допуснато касационното обжалване /длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните/, обжалваното решение противоречи на задължителната съдебна практика /например решение № 228 от 1.10.2014 г. по гр. д. № 1060 от 2014 г. на ВКС, ГК, Първо г. о., решение № 214 от 25.10.2016 г. по гр. д. № 2345 от 2016 г. на ВКС, ГК, Първо г. о. и други, постановено по реда на чл. 290 ГПК/, според която когато въззивният съд по въззивна жалба на едната страна пререшава спора, той е длъжен да се произнесе по всички своевременно направени пред първата инстанция доводи и възражения на другата страна. В противоречие с тази задължителна съдебна практика, въпреки че е пререшил спора по претенцията за сметки по чл. 346 ГПК, въззивният съд не се е произнесъл по своевременно направеното от З. К. възражение, че не дължи на Демиреви направените от тях разходи за подобряване на съсобствената вещ, тъй като към момента на извършване на подобренията - 1988 г. З. К. все още не е била съсобственик на имота: придобила е идеална част от него по силата на договор за покупко-продажба по нотариален акт № 22 от 30.10.1996 г. Това възражение е било направено от З. К. своевременно /в първото заседание след допускане на делбата, проведено на 19.03.2015 г./, поради което, пререшавайки делото по претенцията за сметки, въззивният съд е следвало да го обсъди и да се произнесе по него.

По втория въпрос, по който е допуснато касационното обжалване /дали приобретателят на недвижим имот е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по иск за присъждане на разходи за подобрения в имота, които са извършени преди придобиването му/, в посочената от касаторката задължителна съдебна практика /решение № 260 от 3.11.2014 г. по гр. д. № 2943 от 2014 г. на ВКС, ГК, първо г. о. и решение № 283 от 30.06.2010 г. по гр. д. № 1173 от 2009 г. на ВКС, ГК, второ г. о, постановени по реда на чл. 290 ГПК/ е прието, че приобретателят на недвижим имот не е пасивно материалноправно легитимиран да отговоря по иск за присъждане на разходи за подобрения в имота, които са извършени преди придобиването на този имот. Настоящият състав на ВКС споделя тази практика на ВКС, доколкото отговорност за направени в имот подобрения следва да носи лицето, което се е обогатило от тези подобрения, а това винаги е собственикът на имота към момента на извършване на подобренията. Последващият приобретател е заплатил цената на имота заедно с подобренията, тоест той не се е обогатил неоснователно за сметка на извършилия подобренията, поради което и не дължи тяхното заплащане на подобрителя. В противоречие с изложеното въззивният съд е приел, че З. К. дължи на ищците съответна на притежаваната от нея идеална част от таванския етаж част от разходите за подобрения в имота, макар З. К. да е придобила част от този имот на възмездно правно основание много след извършване на подобренията: подобренията са извършени през 1988 г. /още преди раждането на З. К./, а З. К. е придобила част от имота едва през 1996 г.

Поради гореизложеното обжалваното решение в допуснатата до разглеждане от ВКС част е неправилно и като такова следва да бъде отменено.

Тъй като не се налага извършването на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, по аргумент за противното от чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да бъде разгледано и спорът решен по същество от ВКС. Предвид изложеното по-горе по втория правен въпрос З. К., която е придобила идеална част от процесния имот през 1996 г. /по договор за покупко-продажба на идеална част от имота от баба си З. И. Б., обективиран в нотариален акт № 22 от 30.10.1996 г./, не дължи заплащане на Е. Р. Д. и Г. П. Д. на съответната част от направените от тях още през 1988 г. разноски за подобрения в процесната сграда. Поради това предявеният срещу З. К. иск за заплащане на тези разноски следва да бъде отхвърлен.

Предвид изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ответниците дължат на жалбоподателката направените от нея според представения списък разноски по делото по иска за сумата 5 587 лв. в размер на 1 948,74 лв. /148,74 лв. държавни такси за касационно обжалване и по 600 лв. адвокатско възнаграждение за трите съдебни инстанции/. Неоснователно е направеното от ответниците възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение от 600 лв. за всяка съдебна инстанция, тъй като съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималното възнаграждение за защита по предявения иск с цена от 5 587 лв. е дори повече от 600 лв. /580 лв. плюс 5 % върху горницата над 5 000 лв./, а съгласно чл. 2, ал. 4 от същата наредба посоченото в нея минимално адвокатско възнаграждение се дължи за всяка съдебна инстанция.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение