Решение № 3571 от 4.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1651/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК. Образувано е по касационна жалба на Министъра на вътрешните работи, подадена чрез процесуален представител главен юрисконсулт Д. Бучкова, против Решение 2149/04.12.2024 г., постановено по административно дело 406/2024 г. по описа на Административен съд - Перник, с което е отменена негова Заповед 8121К-15266/19.12.2023 г. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на съдебното решение като постановено при наличие на основанията по чл. 209, т. 3 АПК, поради което се иска неговата отмяна и постановяване на друго, с което да се потвърди процесната заповед. Ответната страна Е. Х. В., се представлява от адвокат Г. Бонев, който в съдебно заседание и в представен писмен отговор оспорва касационната жалба и моли съдебното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски съгласно представен списък. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Второ отделение, въз основа на събраните по делото доказателства и след като обсъди доводите и възраженията на страните, намира за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Предмет на оспорване пред Административен съд Перник е Заповед 8121К-15266/19.12.2023 г., издадена от Министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 226, ал. 1 и ал. 5, чл. 227 и чл. 228, ал. 1 ЗМВР, е прекратено служебното правоотношение на инспектор Е. Х. В., по силата на което е заемал длъжността главен инструктор (стрелкова подготовка) в сектор "Приложна подготовка" към "Център по бойна подготовка и спорт" при Академията на МВР, поради съкращаване на длъжността и отказ на служителя да заеме друга предложена му длъжност. Съдът е отменил оспорената заповед, развивайки мотиви за нейната незаконосъобразност, които напълно се споделят от касационната инстанция, тъй като са съобразени с установените факти и с приложимия закон. На първо място, правилно е установено, че в случая не е спазена процедурата, предвидена в чл. 333, ал. 1, т. 3 от Кодекса на труда, във връзка с Наредба 5 от 20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от Кодекса на труда, свързана със задължението на административния орган да изиска предварително разрешение от Инспекцията по труда, преди да прекрати правоотношението със служител, боледуващ от болест, определена в посочената наредба. Няма спор, че такова разрешение липсва, както и, че Е. В. страда от [заболяване] заболяване, посочено в чл. 1, ал. 1, т. 3 от Наредба 5 от 20.02.1987 г., поради което се е ползвал от закрила при уволнение на посоченото основание, независимо, че е не е работил по трудово правоотношение. В този смисъл е приетото от СЕС тълкуване на член 7, параграф 2 от Директива 2000/78/ЕО за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, дадено в Решение от 9 март 2017 г. по дело С-406/15, както и постоянната съдебна практика на Върховния административен съд. На следващо място правилни са изводите на съда, че при издаване на оспорената заповед не е спазено императивното изискване, разписано в чл. 226, ал. 5 ЗМВР. Съгласно тази норма, при прекратяване на служебните правоотношения в определени случаи, сред които попада и процесното съкращаване на длъжността, се допуска само ако служителят откаже да заеме друга предложена му длъжност или ако няма друга длъжност, подходяща за него. Оспорената заповед е издадена при хипотеза на отказ на служителя да заеме друга предложена му длъжност. В случая от събраните по делото доказателства, преценени в тяхната съвкупност, правилно е прието, че процедурата по предлагане на друга длъжност е изпълнена само фиктивно, тоест не е изпълнена по начин, който да установява спазване на законовото изискване. Видно от представения Протокол 4581р-21822 от 11.12.2023 г. е, че на Е. В. е представена справка за вакантните длъжности в Академията на МВР и справка за свободните длъжности в структурите на МВР, посочени в 41 бр. писма от структурите по чл. 37 ЗМВР, но при тяхното описание е посочен само регистрационния номер на писмата от структурите на МВР в страната с посочена свободна щатна бройка, без да са посочени конкретните длъжности. Установено е също така, че служителят е поискал подробно да се запознае с предлаганите вакантни длъжности, при което такава възможност е предоставена без да му се даде разумен срок, а е следвало да заяви решението си незабавно, тоест на практика е бил лишен от възможността за избор на друга вакантна длъжност. Предвид изложените мотиви, неоснователни се явяват твърденията на касационния жалбоподател за неправилност на съдебното решение по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Съдебното решение е постановено при правилно приложение и тълкуване на относимите материално-правни норми. Не се установиха допуснати от съдебния състав нарушения на съдопроизводствените правила, съдът е съобразил всички доказателства, анализирал ги е правилно и е постановил мотивиран съдебен акт, съобразен с изискванията на чл. 172а АПК. Решението е обосновано, като въз основа на правилно установените от съда обстоятелства, са възприети мотивирани и логически издържани правни изводи. Съдебното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, в полза на ответната страна следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в доказан размер от 1000 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,