Решение № 391 от 30.09.2011 г. на ВКС по н. д. № 2038/2011 г.

Решение № 391 от 30.09.2011 г. на ВКС по н. д. № 2038/2011 г., I н. о., НК, докладчик съдията Евелина Стоянова Постъпила е касационна жалба от подсъдимия Й. Б. Т. против решение № 111 от 27.05.2011 г., постановено по внохд № 193/11 г. на Апелативния съд - [населено място], с която се претендира наличието на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК и се правят алтернативни искания - за намаляване на наказанието или връщане на делото за ново разглеждане. Пред ВКС защитата на подсъдимия поддържа подадената жалба. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на оплакването. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл. 347 НПК, ВКС, I-во наказателно отделение установи: С присъда по нохд № 4736/10 г. Софийският градски съд осъдил подс. Т. на основание чл. 199, ал. 1, т. т. 3 и 4, във връзка с чл. 198, ал. 1, чл. 29, ал. 1 б. "а" и "б" и чл. 58а от НК, във връзка с чл. 373, ал. 2 от НПК на четири години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. По жалба на подсъдимия, с посоченото по-горе решение САС изменил първоинстанционната присъда, като оправдал подсъдимия частично по предявеното му обвинение, а именно - за сумата от 12 лева. В останалата част присъдата на СГС е потвърдена. Възражението за явна несправедливост на наложеното наказание е неоснователно. Подсъдимият възразява, че са налице многобройни смекчаващи отговорността му обстоятелства, като поставя акцент на направеното от него признание по реда на чл. 371, т. 2 НПК, семейното си положение, в частност необходимостта от грижи за две малолетни деца и проявената от него критичност към извършеното. Идентично възражение е направено и пред въззивната инстанция, която е изпълнила задължението, произтичащо от чл. 339, ал. 2 НПК - да му даде отговор - виж л. 17-19 от мотивите на оспореното решение. Изложените на същото място съображения на САС изцяло се споделят от настоящия състав на ВКС, като не е необходимо преповтарянето им тук. Наложеното на жалбоподателя наказание лишаване от свобода в размер на четири години очевидно е под законно предвидения минимум за инкриминираното престъпление по чл. 199, ал. 1, т. т. 3 и 4 НК (от пет до петнадесет години лишаване от свобода). Определяне на наказание под минимума, предвид в закона за съответното престъпление, е възможно само при хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК (чието приложение се претендира с касационната жалба). В конкретният случай наказанието на жалбоподателя е индивидуализирано тъкмо по този ред поради връзката с чл. 58а НК, в редакцията от Дв. бр. 27/2009 г. По размер така определеното наказание е съответно на всички обстоятелства, очертаващи степента на обществената опасност на конкретното деяние и деец и не се установяват основания за неговото намаляване. Водим от горното, ВКС прецени жалбата на подсъдимия Т. за неоснователна, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК