Решение № 4780 от 9.04.2009 г. на ВАС по адм. д. № 504/2009 г.

Решение № 4780 от 9.04.2009 г. на ВАС по адм. д. № 504/2009 г., VI о., докладчик съдията Маргарита Славова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 13, ал. V от Закона за социално подпомагане (ЗСП).

Образувано е по жалба на Илия Иванов Маткунски от гр. Асеновград, против Решение № 1206/18.11.08 г., постановено по адм. д. № 1989/08 г. на Административен съд гр. Пловдив, с което е отхвърлено оспорването и потвърдена като законосъобразна Заповед № СП 1315/2.04.07 г., издадена от директора на Дирекция "Социално подпомагане" гр. Асеновград, оставена в сила със Заповед № РДП-СП-2-623/5.11.07 г. на директора на РД "СП" гр. Пловдив. Жалбоподателят поддържа оплакване, че недопустимо съдът се е произнесъл по различен от въведения от него предмет на съдебния контрол, тъй като оспорвал контролния акт на по-горестоящия административен орган, а не първоначалния такъв, с който са разпоредени неблагоприятните за него правни последици. От обстоятелствената част на жалбата се извлича касационен довод и за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост (чл. 209 т. 3 АПК). Касаторът счита, че то е постановено при несъобразяване на всички установени в производството обстоятелства и в противоречие с духа на закона - ЗСП и ППЗСП. Настоява за отмяна на обжалваното съдебно решение и уважаване на искането му за отпускане на месечна целева социална помощ по чл. 14, ал. 1, т. 2 от ППЗСП.

Ответникът по касация - Директорът на Дирекция "Социално подпомагане" гр. Асеновград, в писмено възражение по делото, изразява становище за законосъобразност на обжалваното решение и моли за оставянето му в сила.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното обжалване.

Върховният административен съд, Шесто отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна, съответства на изискванията на чл. 212 АПК и следователно, е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

За да отхвърли оспорването срещу Заповед № СП-1315/2.04.07 г. на ответния едноличен административен орган, АС гр. Пловдив е приел, че индивидуалния административен акт - предмет на съдебния контрол, е съответен на установените по делото факти и закона. Извел е крайния решаващ извод от безспорно установения правнозначим факт - за наличие на допуснато нарушение от касатора на изискването за постоянен адрес при подаване на молба - декларация вх. № СП-1315/22.03.2007 г., в която е посочил за "постоянен адрес" такъв, който е различен от вписания в личната му карта и регистрите по чл. 24 от Закона за гражданската регистрация (ЗГрР). При тези обстоятелства е преценил за законосъобразен отказа на компетентния орган по чл. 13, ал. 1 и ал. 2 ЗСП, обективиран в оспорената заповед, за отпускане на месечна целева помощ за заплащане на наем на общинско жилище. Правилно е осъществен съдебния контрол, предвид императивната норма на чл. 168, ал. I, във връзка с чл. 146 АПК, като по отношение на конкретния спорен предмет - основание ли е за отказване на социална помощ по чл. 14, ал. I ЗСП, неживеенето на молителя на вписания в регистрите и личната му карта постоянен адрес, щом отговаря на останалите изисквания по социалното ни законодателство за исканото подпомагане, съдът е извел законосъобразен извод, че е налице нарушение на нормативно въведено изискване, което е достатъчно за постановения отказ.

Неправилно касаторът поддържа довод, че първоинстанционният съд се е произнесъл по различен от въведения от него предмет на съдебния контрол, тъй като оспорвал контролния акт на директора на РД "СП" гр. Пловдив, а не първоначалния отказен административен акт, разпоредил неблагоприятните за него правни последици - на директора на Д "СП" гр. Асеновград. С нормата на чл. 13, ал. 5 ЗСП е въведена като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на съдебното производство, изчерпването на административния контрол, което обективно е осъществено в случая. Последиците, от които е недоволен жалбоподателя и обосновават правния му интерес по чл. 147, ал. 1 АПК, произтичат от първоначалния административен акт, чиято законосъобразност именно е контролирал първоинстанционния съд, в съгласие с разпоредбата на чл. 145, ал. 2, т. 1 АПК. Ето защо, настоящият състав намира, че съдебният процес е бил правилно конституиран и е постановено допустимо и валидно съдебно решение при неговото приключване пред АС гр. Пловдив.

Обжалваният правораздавателен акт е и материално законосъобразен по следните съображения: Административното производство е започнало по подадена молба-декларация вх. № СП 1315/22.03.07 г. от касатора, с приложени документи, съобразно изискването на чл. 26, ал. IV и ал. V ППЗСП, вкл. Заповед № 43/10.10.02 г. на Кмета на Община гр. Асеновград за настаняването му в общинско жилище, находящо се в гр. Асеновград, ул. "Любен Каравелов" № 10, ет. II, стая № 3. В изпълнение на законовите си задължения, произтичащи от нормата на чл. 26, ал. VI ППЗСП и след като са установили различието в посочените постоянни адреси в молбата-декларация и в личната карта на молителя, социалните работници са изискали от Община гр. Асеновград приложените по административната преписка удостоверения за вписан постоянен и настоящ адрес на Илия Маткунски (л. 69 и л. 70). Това несъответствие е легнало в основата на постановения изричен отказ със Заповед № СП 1315/2.04.2007 г. на ответника по касация. От събраните по делото доказателства, както и от изрично изложените обстоятелства в касационната жалба, се установява, че горното състояние на несъответствие, се поддържа неизменно от 2002 година до настоящия момент и е ставало причина и друг път да бъде отказвано социално подпомагане на касатора. Независимо от това, различието в адресите не се отстранява от жалбоподателя, а друг не може да упражни личните му права и задължения по Закона за българските документи за самоличност (чл. 27 от ЗБДС) и Закона за гражданската регистрация (чл. 95 ал. II ЗГрР). Той е бездействал в продължение на 6 календарни години въпреки законодателно уредената възможност за социално подпомагане по реда на чл. 16а от ППЗСП - за издаване на лична карта.

Съображенията на АС гр. Пловдив, обосновали извода за отхвърляне на оспорването на акта с отказно съдържание, се споделят напълно от настоящия съдебен състав и не се налага да бъдат преповтаряни. Фактите, които са релевантни за реализиране правото на получаване на социална помощ, са установени в чл. 12, ал. II ЗСП и доразвити в Глава II от Правилника за прилагане на ЗСП. Упражняването на правото, съгласно нормативната уредба, зависи от доказване на визираните в закона факти пред административния орган. Разпоредбите на чл. 12, ал. II ЗСП, чл. 8 и чл. 26, ал. I ППЗСП, поставят изискването социалните помощи да се отпускат на лицата и семействата по техния постоянен адрес, на който се извършва и социалната анкета. По този начин, в социалното законодателство, е нормативно установено условието молителите да живеят на постоянния си адрес, който следва коректно да посочат и в молбата-декларация за отпускане на социалната помощ. Съгласно чл. 26, ал. I и ал. II ППЗСП установяването на това обстоятелство става с лична карта или личен паспорт, които следва да се представят с молбата-декларация. С последната се инициира административното производство и въз основа на нея се отпуска помощта. При установеното по делото несъответствие между посочения от касатора в молбата-декларация адрес и вписания в личната му карта, респ. в регистрите по чл. 24, ал. I ЗГрР, както и с признатия от него факт в касационната жалба, че от 10.10.2002 г. с адрес ул. "Никола Кръстев" № 30, който ответната страна се мъчи да ми вмени като постоянен адрес, съм преустановил абсолютно всички взаимоотношения. . . , отхвърлителното решение на АС-Пловдив се явява съобразено с приложимия материален закон.

Неправилно жалбоподателят разбира и тълкува понятието за "постоянен адрес", който има легална дефиниция в нормата на § 1, т. 3 от ДР на ЗБДС. Разбира се, че никой на никого в страната не може да вменява каквато и да е адресна регистрация, но със стриктни правни норми са разпоредени задължения за дееспособните български граждани, своевременно да уведомяват и по нормативно установен ред, общинските и полицейски власти за евентуалните промени в личния им избор на местоживеене, като посочат точните адреси, на които се установяват. Без опора в действащото законодателство е твърдението на касационния жалбоподател, че по всяко време и по негово усмотрение може да посочва като постоянен адрес друг, различен от този, за който са уведомени компетентните власти. Несполучливо е и позоваването на нормата на чл. 35, ал. I от КРБ, която прокламира правото на свободен избор на местожителство, на свободно придвижване по територията на страната и др., като упражняването на тези конституционни права се урежда с отделни закони - в случая ЗБДС и ЗГрР. Не може да бъде възприето и възражението в жалбата, че неживеенето на постоянния адрес, посочен в личната карта на касатора е несъществено, щом той живее на адреса, посочен в молбата-декларация до Д"СП" гр. Асеновград, който именно възприема за свой постоянен адрес, по силата на дадената му с Конституцията свобода да си избира местожителството. Подобно тълкуване на позитивното ни право в обсъжданата област, би довело до изначално блокиране на дейността на администрацията по адресната регистрация на гражданите, ЕСГРАОН и изобщо цялата база данни "Население", регламентирана със ЗГрР. Правилата за поведение, уредени с нормите на ЗБДС и ЗГрР, не влизат в противоречие със законодателството за социалното подпомагане, тъй като в чл. 27, ал. III, т. 3 от ЗБДС изрично е прогласено като предназначение на "постоянния адрес" на българските граждани:"за получаване на социални осигуровки и помощи". Доразвитие на законовата дефиниция на понятието "постоянен адрес" дадена с § 1 т. 3 от ДР на ЗБДС, представлява нормата на чл. 93, ал. I от ЗГрР. Алинея III на чл. 93 ЗГрР постановява, че всяко лице може да има само един постоянен адрес (а според касатора той разполага с два - този по личната му карта и другия, който свободно си е избрал и посочил по административната преписка). Алинея V на чл. 93 ЗГрР предоставя правото на всеки собственик или ползвател на жилище, да възрази пред кмета на общината срещу ползването на неговия адрес от трети лица, каквото несъмнено е жалбоподателя по отношение на вписания в личната му карта и регистрите на Общината постоянен адрес на ул. "Никола Кръстев" №

30.

Горното налага извода, че значението на постоянния адрес на гражданите е определено със закон и несъответствието на вписания такъв в официалните регистри и документи за самоличност с фактическия, влече като последица незаконосъобразност, която не може да бъде преодоляна с тълкуването, направено от касатора в настоящата жалба. А щом не е изпълнено въведено със закон изискване по смисъла на чл. 26, ал. I и ал. II ППЗСП, във връзка с чл. 12, ал. II ЗСП, то правилно е отказано на жалбоподателя отпускането на целева месечна социална помощ по чл. 14, ал. I т. 2 от ППЗСП. Като е стигнал до такъв краен извод, Административният съд гр. Пловдив е постановил законосъобразно решение, което следва да бъде оставено в сила. Изцяло в този смисъл е и постановеното по сходен казус, между същите страни, Решение № 211/9.01.06 г. по адм. д. № 8039/2005 г., VI О на ВАС и няма основание за ревизиране на установената съдебна практика по повдигнатия спор.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, като постановено при отсъствие на касационни основания за неговата отмяна.

По тези съображения, Върховният административен съд, Шесто отделение