Решение № 9082 от 22.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1490/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Столична община (СО) чрез процесуален представител срещу решение 7389 от 29.11.2023 г., постановено по административно дело 2213/2023 г. от Административен съд София- град (АССг), с която е осъдена да заплати на М. Б. К. обезщетение по чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл) в размер на 11616 лв., в частта за разликата над 10 327 лв. до пълния присъден размер или за сума в размер на 1289 лв., за която е отказано да бъде извършено прихващане. По наведени доводи за неправилност на решението в обжалваното му част като постановено при наличие на всички касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, се иска отмяната му в тази част и постановяване на ново по съществото на спора, с което направеното възражение за прихващане бъде уважено и присъдения размер на обезщетението бъде намален с посочената по-горе сума, като претендира и присъждане на направените в производството деловодни разноски. Ответникът по касационната жалба на СО - М. Б. К. в представен от процесуален представител писмен отговор - оспорва същата и моли съда да постанови решение, с което да я отхвърли като неоснователна. По делото е постъпила и касационна жалба от М. Б. К. чрез процесуален представител против постановеното по същото дело допълнително решение 436 от 16.01.2024 г., с което съдът е оставил без уважение искането му за допълване на постановеното по делото решение в частта относно дължимите лихви. По наведени доводи за неправилност на същото като необосновано и постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила се иска отмяната му и постановяване на ново по съществото на спора, с което искането му бъде уважено. Претендира присъждане на деловодни разноски. Ответникът по тази касационна жалба СО в представен от процесуален представител писмен отговор оспорва същата и моли съда да я отхвърли и претендира присъждане на деловодни разноски Прокурорът от Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният административен съд (ВАС), състав на Пето отделение, при извършената служебно проверка на атакуваното решение по реда на чл. 218, ал. 2 АПК и предвид наведените в касационната жалба доводи, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от активно легитимирана страна, в срока по чл. 211 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения: Обжалваните решения са валидни допустими, като постановени в предвидената от закона форма, от компетентния съд, след надлежно сезиране с жалба против административен акт и искане за допълване на постановеното по делото решение, от лица имащи правен интерес. По касационната жалба на СО срещу решение 7389 от 29.11.2023 г., постановено по административно дело 2213/2023 г. на АССг. За да присъди исканото обезщетение по чл. 104, ал.1 ЗДСл за период от шест месеца време през което жалбодателят е останал без работа поради незаконно уволнение, правилно съдът е определили същото в максималния законов размер за период от шест месеца, въз основа на доказателствата, отчитайки установения факт, че ищецът не е полагал труд по служебно или трудово правоотношение, въз основа на размера на възнаграждението към момента на признаване на уволнението му за незаконно. Неправилно обаче е отказано прихващане на получената от него сума в размер на една заплата при отпаднало основание за това. Не е спорно по делото, че сумата в размер на 1289 лв. е получена от служителя като обезщетение при прекратяване на служебното му правоотношение на основание чл. 107а ЗДСл, при наличие на писменото му съгласие за това въз основа на заповед СОА17-РД15-12463/08.12.2017 г. на кмета на СО. Посочената заповед е отменена с влязло в сила на 04.03.2020 г. съдебно решение, поради това, че сумата не е изплатена едновременно със заповедта. При това същата е получена при отпаднало към настоящия момент правно основание. При това в случая са налице предпоставките по чл. 104, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите страните по делото си дължат взаимно пари и всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, както е в конкретния случай, може да го прихване срещу задължението си. Съгласно ал. 2 от цитирания законов текст прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността. В случая давността за това вземане е изтекла на 04.03.2023 г., искането за прихващане е направено с писмения отговор на СО, изготвен и постъпил в съда на 13.04.2023 г. (а не на 05.10.2023 г., както неправилно е прието в обжалваното решение), т.е. след като същата е изтекла, но неправилно съдът е приложил същата, при липсата на направено надлежно възражение за изтекла погасителна давност, която съгласно чл. 120 ЗЗД не се прилага служебно, при което решението е незаконосъобразно и следва да бъде отменено в обжалваната му част, вместо което следва да бъде постановено ново по съществото на спора, като предявеният от К. иск бъде отхвърлен за разликата над 10327 лв. до пълният му предявен размер от 11616л лв. като неоснователен. По касационната жалба на М. Б. К. против постановеното по същото дело допълнително решение 436 от 16.01.2024 г. С посоченото решение е отказано да бъде допълнено постановеното по делото решение 7389 от 29.11.2023 г., с което съдът е осъдил СО да заплати обезщетение на К., но е пропуснал да се произнесе по искането за присъждане на лихви. Решението е неправилно. Видно от протокола от проведеното на 05.10.2023 г. открито съдебно заседание, съдът с протоколно определение е допуснал изменение на иска на основание чл. 214 (вероятно от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК), като същия да се счита за (предявен) за сумата от 11616 лв. за периода от 08.12.2017 до 19.09.2018 (?!), ведно със законната лихва от 04.03.2020 г. Въпреки непрецизния текст на определението няма съмнение, че съдът е допуснал изменение на предявения иск от К. с правно основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл в размер на 7734 лв., като е увеличен размера на му на 11616 лв., ведно със законната лихва, считано от 04.03.2020 г. до окончателното изплащане на сумата за максималния, допустим от закона срок от шест месеца. Съгласно разпоредбата на чл. 152 ГПК протоколът от заседанието е доказателство за извършените в съдебно заседание съдопроизводствени действия, при това буди недоумение посоченото в обжалваното решение, че допуснатото изменение на иска, включващи присъждане и на законна лихва върху дължимата сума е поради грешно записване в протокола. Ето защо настоящият състав намира, че обжалваното допълнително решение също следва да бъде отменено като незаконосъобразно. При това следва да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което решение 7389 от 29.11.2023 г. в частта му, в която СО е осъдена да заплати на М. Б. К. обезщетение за времето през което не е заемал държавна служба поради незаконно уволнение в размер на шест основни заплати в размер на 11616 лв., бъде отменено за разликата над 10327 лв. до пълния му присъден размер от 11616 лв, представляваща приспадната сумата на полученото от него обезщетение по чл. 107а ЗДСл, поради отпадане на основанието за получаването му в размер на 1289 лв, като бъде бъде постановено ново по съществото на спора, с което предявеният от К. иск бъде отхвърлен в тази му част. Следва да бъде отменено и постановеното по делото допълнително решение 436 от 16.01.2024 г., с което е оставено без уважение искането му за присъждане на законна лихва върху дължимото обезщетение, считао от 03.04.2020 г., вместо което бъде постановено ново, с което СО бъде осъдена да му заплати законна хилхва върху сумата от 10327 лв., считано от 03.04.2020 г.(датата на която е отменено уволнението като незаконно) до окончателната изплащане на сумата. При този изход на делото искането за присъждане на деловодни разноски от СО е основателно и доказано до размер от 193 лв., от които 93 лв. заплатена държавна такса и 100 лв., представляващо възнаграждение за юрисконсулт. Аналогично, основателно е и направеното искане за присъждане на деловодни разноски от К. в размер на 493 лв., от които 93 лв. заплатена държавна такса и 400 лв. заплатено възнаграждение за един адвокат за настоящата инстанция. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение