Решение № 686 от 18.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 468/2009 г.

Решение № 686 от 18.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 468/2009 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Пламен Стоев Производството е по реда на чл. 218а и сл. ГПК (отм.), вр. с § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК. Образувано е по жалби на Х. Л. С. и Е. Л. С. от И., както и на О. П. срещу въззивно решение № 378 от 04.07.2007 г. по в. гр. д. № 6/07 г. на Плевенския окръжен съд. Жалбоподателите са поискали да се отмени решението като поддържат, че същото е неправилно поради допуснати нарушения - основания за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.). Касационните жалби са подадени в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и съдържат точно и мотивирано изложение на касационните основания, поради което са процесуално допустими. С решение № V* от 16.02.05 г. по гр. д. № 1081/04 г. на Плевенския районен съд О. П. е осъдена да предаде на основание чл. 108 ЗС на Х. Л. С. и Е. Л. С. владението върху 16/144 ид. части от четириетажна къща, находяща се в гр. П., пл. "С" № 28, построена в УПИ ХIII-5062 в кв. 117. С обжалваното решение, поправено с решение № 78 от 19.02.09 г., въззивният съд е отменил частично решението на районния съд и вместо него е отхвърлил иска за разликата над 12/144 ид. части от четириетажната жилищна сграда. В останалата му част първоинстанционното решение е оставено в сила За да постанови решението си, въззивният съд е приел от фактическа страна, че с нот. акт № 50/1930 г. братята Н. /Нисим/ С. Л., М. С. Л. и Л. С. Л. са закупили масивна къща на три етажа с мазе, находяща се в гр. П. М. Л. е починал през 1936 г. и е оставил за свои наследници по закон двамата си братя, като Н. Л. е починал през 1941 г., и неговите наследници са извършили замяна на притежаваните от тях идеални части от имота с държавата, а от Л. Л. през 1949 г. е отчуждена 1/12 ид. част от къщата с площ от 140 кв. м. по реда на ЗОЕГПНС. Л. Л. е починал през 1971 г. и е оставил за свои наследници по закон ищците в първоинстанционното производство, които са негови преки низходящи, както и съпругата си Е. С. Л., която през 1975 г. е дарила притежаваните от нея идеални части от имота на сестра си К. А. Р. През същата година е допусната делба на имота (дворно място с площ от 250 кв. м., ведно с построената в него четириетажна сграда с три жилищни етажа и магазин) между К с квота 30/144 ид. части, Х. С. с квота 15/144 ид. части, Е. С. с квота 15/144 ид. части и държавата с квота 84/144 ид. части, като при извършване на делбата първият жилищен етаж на сградата, ведно със съответните идеални части от нея и от дворното място е поставен в дял на К. Р., която е осъдена да заплати на останалите съделители суми за уравнение на дяловете, а магазинният етаж, третият жилищен етаж и четвъртият жилищен етаж са изнесени на публичен търг, при който по решение на ГНС и със съгласието на МФ държавата е изплатила дяловете на ищците, като тези етажи понастоящем са във владение на ответната община. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че отчуждената по реда на ЗОЕГПНС от наследодателя на ищците 1/12 ид. част от жилищната сграда е придобита от самите ищци по силата на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ, като и че ответникът я владее без правно основание, поради което всички предпоставки за уважаването на ревандикационния иск са налице. За разликата над 1/12 ид. част, т. е от 12/144 ид. части до предявения размер от 16/144 ид. части искът е приет за неоснователен. По жалбата на Х. Л. С. и Е. Л. С. срещу въззивното решение в отхвърлителната му част. Доводите на касаторите, че искът им следва да бъде уважен за 15.16/144 ид. части от получената при делбата от държавата част от жилищната сграда, тъй като с оглед получения в дял от съделителката К. първи жилищен етаж на сграда, който не подлежи на реституция, реално техният дял се намалява, са неоснователни. Това е така, тъй като възстановяването на собствеността върху одържавения имот по силата на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ се отнася само до онази част от него, която към момента на влизане в сила на реституционния закон е собственост на държавата, общините, обществените организации или техни фирми или еднолични дружества по чл. 61 ТЗ и съществува реално до размерите, в които е отчуждена. Или казано по друг начин след като от наследодателя на жалбоподателите е одържавена 1/12 ид. част от цялата жилищна сграда, включваща различни обекти на правото на собственост, на самите жалбоподатели е възстановена също 1/12 ид. част от тази част на сградата, която към момента на влизане в сила на реституционния закон е била собственост на посочените субекти и не би могло заради това, че един от обектите в сградата към посочения момент е бил собственост на физическо лице и не е подлежал на реституция, същите да бъдат компенсирани с получаване на по-голям дял от останалата част на сградата, т. е. от останалите обекти в нея. Независимо от това, доколкото от обстоятелствената част и петитума на исковата молба е видно, че ревандикационният иск е предявен за онази част от сградата, която при делбата през 1975 г. е придобита от държавата (приземен етаж - магазин, втори жилищен етаж и трети жилищен етаж, ведно с припадащите им се идеални части от общите части на сградата и от дворното място), а не и за първия жилищен етаж от нея, която при делбата е получена в дял от третото физическо лице, обжалваното решение се явява процесуално недопустимо в частта му, с която искът е отхвърлен за разликата над 12/144 ид. части от първия жилищен етаж. По жалбата на О. П. срещу въззивното решение в уважителната му част. Доводът на касатора, че процесният имот не е подлежал на реституция по силата на ЗВСОНИ, тъй като държавата го е придобила по силата на извършената през 1975 г. публична продан е неоснователен. Във връзка с него въззивният съд правилно е приел, че при извършване делбата на жилищната сграда държавата е закупила от ищците само тази част от нея, която те са притежавали по наследство от техния баща, но не и одържавената от него 1/12 ид. част, която е подлежала на реституция, при положение, че имотът съществува реално в размерите, в които е отчужден и към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ през 1992 г. част от него е била собственост на държавата, респ. на общината. Независимо от обстоятелството, че през 1975 г. е ликвидирана съществуващата тогава съсобственост върху процесния имот, с влизане в сила на реституционния закон ищците отново са придобили права върху него и между страните е възникнала нова съсобственост. Доводът, че при делбата държавата е изплатила на ищците и одържавената от техния наследодател 1/12 ид. част от имота не се подкрепя от данните по делото и също е неоснователен, още повече, че държавата тогава е била собственик на тази част и не би следвало да я заплаща. Обстоятелствата, че от наследодателя на ищците е отчуждена идеална част от имота и че при делбата реална част от него е станала собственост на трето лице, което е изплатило на останалите съделители суми за уравнение на дяловете им, нямат никакво значение за изводите на съда за настъпила в полза ищците реституция на основание чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ, поради което позоваването на тях е неоснователно. При формиране на вътрешното си убеждение въззивният съд не е допуснал нарушение на логически, опитни или научни правила, поради което и направеното оплакване за необоснованост на постановеното решение също не може да бъде споделено. Предвид изложеното по предходната жалба във връзка с предмета на иска въззивното решение се явява процесуално недопустимо и в частта, с която ревандикационният иск е уважен за 12/144 ид. части от първия жилищен етаж на четириетажната сграда. С оглед изложеното и на основание чл. 218ж, ал. 2, вр. с чл. 209, ал. 1 ГПК (отм.) обжалваното решение следва да бъде обезсилено в частта, с която ответникът е осъден да предаде на ищците владението на 12/144 ид. части от първия жилищен етаж на жилищната сграда, както и в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 12/144 ид. части от този етаж. В останалата му част решението следва да бъде оставено в сила на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.). По изложените съображения Върховният касационен съд, II г. о.