Решение № 5518 от 21.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2911/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 54, ал. 6 ЗКИР. Образувано е по касационна жалба на И. Г. С., подадена чрез адвокат Г. Юрукова, против Решение № 5479/10.12.2025 г., постановено по административно дело № 1096/2024 г. по описа на Административен съд – Благоевград, с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед № 17-226/30.07.2024 г. на Началника на Службата по геодезия, картография и кадастър – Благоевград. В касационната жалба се сочат основанията по чл. 209, т. 3 АПК, излагат се доводи за необходимост от изменение на кадастралната карта, като се оспорва изводът на съда за наличие на спор за материално право. Иска се отмяна на съдебното решение и постановяване на друго, с което да се отмени оспорената заповед, ведно с последиците от това. Касационната жалба се поддържа от адвокат Юрукова, която моли да бъде уважена. Ответникът, Началник на Службата по геодезия, картография и кадастър – Благоевград, редовно призован, не се явява и не взема становище по спора. И. Х. С., представляван от адвокат Д. Стойкова оспорва касационната жалба и изразяват становище в подкрепа на съдебното решение, с молба да бъде оставено в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Второ отделение счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Въз основа на приетите по делото писмени доказателства и посредством заключението по допуснатата съдебно-техническа експертиза, съдът е извършил правилни фактически установявания и е достигнал до правни изводи, които напълно се споделят от настоящата съдебна инстанция. Съдът е отговорил на всички поддържани пред него възражения, и е извършил съответната проверка за законосъобразност на оспорения отказ. Правилно е приел, че е издаден от компетентен орган, в съответната форма и при спазване на административно-производствените правила и на материалния закон. Със заявлението, сезирало административния орган е било поискано от страна на И. Г. С. да се нанесат настъпили промени в кадастъра по отношение на поземлен имот 15326.501.311, [населено място], ниско застрояване, с площ 445 кв.м., стар номер 311, кв. 24, парцел X. Към заявлението е приложен проект на желаното изменение, състоящо се в промяна в границите на поземлени имоти с идентификатори № 15326.501.311, № 15326.501.174, № 15326.501.437 и № 15326.501.312, и обособяване на нов поземлен имот с идентификатор № 15326.501.317, отреден за второстепенна улица, на основание прилагане на действащ регулационен план на [населено място] от 1991 г. В хода на административното производство, от страна на И. Х. С. е подадено възражение срещу заявеното изменение, с мотива, че се засяга правото му на съсобственост върху поземлен имот с идентификатор 15326.501.312, получено на основание наследствено правоприемство от неговия баща Х. Г. С. и давностно владение. С процесната заповед, административният орган е постановил отказ да измени КККР на недвижимите имоти на [населено място], изразяващо се в коригиране на границата между имоти 15326.501.311 и 15326.501.312 и обособяване на нов имот 15326.501.317, поради наличие на спор за материално право. До този извод е достигнал и първостепенния съд, като правните му изводи в тази насока напълно се споделят от настоящия състав, тъй като са обосновани и законосъобразни. Няма спор, че посредством предложеното изменение се променя общата граница между имот 15326.501.311 и имот 15326.501.312, така, че площ от 22,97 кв.м., отразени в сив цвят на комбинираната скица – приложение № 21 към експертното заключение, преминава от имот 15326.501.312 /съсобствен на И. Х. С. и Г. Х. С./ към имот 15326.501.311 /собственост на заявителя И. Г. С./, така, че площта на първия имот намалява с посочената квадратура. Същевременно, както И. Г. С. се легитимира като собственик на посочения имот с нотариален акт № 52/04.12.1989 г., така и И. Х. С. е представил надлежен документ за придобития от него имот на основание наследствено правоприемство, каквото е нотариалното публично завещание № 3/31.01.1953 г., с което Г. Я. С. е завещал имотите си в [населено място] на сина си Х. Г. С. - наследодател на И. Х. С. и Г. Х. С.. Ето защо, неоснователно е възражението на касационния жалбоподател за това, че С. се позовава единствено на вписването си като собственик на имот 15326.501.312 в кадастралния регистър, без да притежава надлежен документ за собственост, като именно на това твърдение се основава тезата му за отсъствие на спор за материално право. Предвид установените факти и като се съобрази, че заявителят и съсобственикът на съседния му имот представят надлежни писмени документи, удостоверяващи застъпващи се вещни права, то правилно административният орган и съдът са приели наличие на спор за материално право. Този спор е заявен както в административното, така и в съдебното производство, поради което приложение следва да намери разпоредбата на чл. 54, ал. 2 ЗКИР, която повелява, че същият спор е преюдициален и първо следва да се разреши от гражданския съд, след което да се пристъпи към изменение на кадастъра, респективно постановения от органа отказ се явява материално законосъобразен. Неоснователно е възражението, че разпоредбата на чл. 54, ал. 2 ЗКИР е неприложима, тъй като административното производство не е за поправка на непълнота или грешка в кадастъра, а е такова по реда на чл. 52, ал. 1, т. 5 ЗКИР, при което КККР се изменя въз основа на вписан нотариален акт за собственост на недвижим имот. От събраните по делото доказателства се установява, че действащата кадастрална карта и кадастрални регистри на [населено място], общ. Разлог, област Благоевград е одобрена през 2018 г., като в същата имот 15326.501.311 е отразен като собственост на заявителя И. Г. С.. С процесното заявление е поискана промяна в площта и границите на този имот, който е придобит преди това - през 1989 г., тоест не се касае за отразяване на новопридобит след одобряване на КККР имот, в която хипотеза би бил приложим редът по чл. 52, ал. 1, т. 5 ЗКИР. С оглед изложеното, неоснователни са твърденията на касационния жалбоподател за неправилност на съдебното решение на основанията по чл. 209, т. 3 АПК. Съдебното решение е постановено при правилно приложение и тълкуване на относимите материалноправни норми, както и не се установиха допуснати от съдебния състав нарушения на съдопроизводствените правила, въпреки обратните твърдения в жалбата. Решението е обосновано, тъй като въз основа на правилно установените от съда обстоятелства, са възприети мотивирани и логически издържани правни изводи. Съдебното решение е валидно, допустимо и постановено при отсъствие на посочените касационни основания, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора основателно е искането на ответната страна И. Х. С. за присъждане на сторените от него съдебно-деловодни разноски, които са в размер на 400 евро. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,