Решение № 9951 от 16.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6617/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по жалба на Х. В. С. от гр. Пловдив против Решение 3524/14.04.2025 г. на Административен съд Пловдив, постановено по адм. дело 656/2025 г., с което съдът е отхвърлил жалбата й срещу Заповед ЗД/Д-РВ-079 от 10.03.2025 г., издадена от директора на Дирекция Социално подпомагане - гр. Пловдив, с която непълнолетната Л. В. Б., [ЕГН], временно е настанена в [заличен текст], [улица], до произнасяне на съда с решение по чл. 28 от Закона за закрила на детето, както и е осъдил Х. В. С., да заплати на Агенцията за социално подпомагане, сумата от 100 /сто/ лева, представляваща равностойността на осъществената юрисконсултска защита. В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на решението на първоинстанционния административен съд поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост основания по чл. 209, т.3 АПК. В жалбата се посочва, че съдът неправилно е приел, че непълнолетната й дъщеря е дете в риск, като и, че не е имало основания тя да бъде спешно настанена извън семейството си. По същество моли касационната инстанция да разреши спора по същество като отмени обжалваната заповед за временно настаняване на детето й. Ответникът - директор на Дирекция Социално подпомагане гр. Пловдив счита жалбата за неоснователна, а решението за правилно, поради което да се остави в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Касационната жалба е неоснователна. Първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата на Х. В. С. срещу Заповед ЗД/Д-РВ-079 от 10.03.2025 г., издадена от директора на Дирекция Социално подпомагане - гр. Пловдив. Първоинстанционният съд е приел за правилна преценката на административния орган, че посредством предприетата мярка за закрила ще бъде постигната целта на закона да бъдат защитени интересите на детето и неговото психическо и физическо здраве. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, при служебната проверка на първоинстанционното решение по чл. 218, ал. 2 АПК, намира същото за валидно, допустимо и правилно. От фактическа страна съдът е приел за установено, че производството по издаване на оспорения административен акт е започнало след сигнал до компетентните органи на 04.03.2025 г., постъпил в ОЗД при ДСП гр. Пловдив и регистриран с вх. СИГ/Д-РВ/180 чрез попълване на Формуляр за приемане на устен сигнал. Сигналът съдържа информация за непълнолетната Л. В. Б., която е избягала от семейството на майка си на 25.02.2025 г. и отишла при своя съученичка, а след това - при леля на майка й. Към момента на подаване на сигнала е там и категорично не желае да се върне в семейството на майка си. В сигнала се посочва още, че по данни на детето спрямо него е упражнявано сексуално насилие от страна на партньора на майката, изразяващо се в докосвания по гърдите и по други части на тялото. Системно я ограничавали от храна и заключвали вратите. За да си отвори хладилника да си вземе храна, момичето трябвало да поиска разрешение. Детето споделило на майка си за случващото се, но тя не взела отношение. Завела я на психолог и психиатър и Л. била обвинена, че си измисля. Въз основа на сигнала е започнала проверка по случая, с участието на представител на ОД на МВР гр. Пловдив и [заличен текст], Бил е изготвен План за действие по Координационен механизъм. Проведени са били срещи с роднини на детето и неговата майка, както и с близки роднини. От данните по делото се констатира, че през учебната 2024/2025 г. Л. е ученичка в [заличен текст]. По данни от учебното заведение, ученичката се справя относително добре с учебния материал. По информация от училището, с Л. са провеждани консултации от училищния психолог. Разказвала за проблемите в семейството и проблемните отношения между майка й и нейния партньор А., както и това, че той нарушавал личното пространство на двете. При допълнителен разговор със социален работник от училището детето споделило, че майка й живее заедно с партньора си А. Х. от 9 години. Детето разказва за личните отношения на майка си и нейния партньор. По конкретно казва, че след първата година, в която той е дошъл да живее при тях, започнал да се държи заповеднически с нея и с майката. Всички решения ги вземал той, а майката нямала право да изразява мнение. Л. твърди, че той я обиждал, заплашвал я, посягал й, два пъти я удрял. Майката му казала да не го прави, но той не я послушал. А. й преравял стаята, влизал уж да провери дали е подредено, но проверявал под матрака, в гардероба, завивките преравял навсякъде. Споделя, че в дома им са монтирани 2 камери - в хола и в кухнята, като в момента е останала една с картина и звук. А. непрекъснато гледал тази камера чрез приложение на телефона си и докато двете с майка й си говорели, той до 5 минути се обаждал и започвал да вика. В хода на административното производство органите на ДСП са събрали сведения и от вуйната на детето, както и от лелята на нейната майка, които са изразили желания за подкрепа, защото от години знаели за проблемите на детето. .От сведенията на бабата на Л. се установява, че е полагала грижи за нея още от най-ранна възраст. Виждала А. няколко пъти на работното й място. Посочва, че всички роднини са на мнение, че А. манипулира и Х., и Л.. До преди 2-3 години детето редовно гостувало в дома на баба си, след това казала, че й е забранено. Бабата по майчина линия се отказала от намерението си детето да бъде настанено в семейството й, тъй като осъзнавала отговорността, която трябва да поеме, а и жилищното й пространство в дома й не позволявало да се осигури самостоятелно място за Л., тъй като живели четирима възрастни - тя, партньорът й, синът й и дъщеря й, която имала психични проблеми. Съдът е приобщил към доказателствата по делото и дадените обяснения в хода на съдебното производство от детето Л. В. Б.. В присъствието на социален работник С. С. Г.. Л. заявява, че не се чувствала добре вкъщи през последната една година и предните години. За да си вземе храна, трябвало да иска разрешение от А.. Ако не го направела, след това следвал скандал. Това било като цяло за яденето и за каквото и да е било. У тях имало две камери, доколкото знае в момента била една, ако не са я свалили. Едната била в кухнята над секцията, другата до телевизора в хола. Те обхващали хола и кухнята, били и със звук, за да се чува какво се говори. Камерата се гледала всеки ден от А., дори когато той бил на работа. Това го знаела, защото се случвало да разговаря с майка си и нямало и пет минути след това той се обаждал по телефона и започвал да вика за нейното поведение и да й прави забележки. Редовно ходела на училище. Последните няколко месеци не й се давали джобни. По принцип била постоянно наказана последните години с няколко неща. Можела да излиза един, най-много два пъти в месеца за три часа от сутринта до обяд, не по-късно. Посочва, че А. я прегръщал и при прегръщането си слагал ръкава върху гърдите й, също така той влизал в нейната стая и я гледал докато спяла, тя го е виждала, защото се е събуждала. Той влизал в стаята й и пред нея ровел в нещата й, включително и в гардероба и бельото й, майка й е била свидетел на това. Всички тези неща ги споделяла с майка си. Л. заявява категорично, че не желае да се връща при тези хора. Пред първоинстанционния административен съд са събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетели, въз основа но които показания съдът констатира, следното: От показанията на Р. Н. В., съдът констатира, че Л. я е посещавала, защото работела в магазин за хранителни продукти. Виждала е Л. два пъти да влиза в магазина в следобедните часове с двама различни възрастни мъже, които свидетелката не познавала и те купували на Л. каквото тя пожелаела цигари, шоколад, алкохол. Не е виждала А. и Х. скарани. От показанията на свидетелката С. В. К., която е роднина на майката на Л. се установява, че се виждала с детето често, давала й пари в размер на малки суми. Посочва, че много пъти Л. е идвала при нея разстроена и се е оплаквала от държанието на А.. Свидетелката не го познавала и не е присъствала при осъществяване на техните взаимоотношения. Много пъти Л. я е търсила само, за да поговорят, да сподели какво я мъчи. Споделяла е някакви неща, които свидетелката не приемала за нормални че като я прегръщал, А. я барал за гърдите, наблюдавал я и през нощта, че не я пускал на фризьор, че не й давал пари, че трябвало да пита, за да яде. Л. й е казвала, че е споделила с майка си тези неща, но без резултат. Свидетелката споделя, че през месец февруари, без да уточнява година, Л. й писала, че си е тръгнала в понеделник или вторник от тях и е поискала да дойде при нея, защото нямало къде да отиде. Пишели си с нея през Инстаграм всеки ден, откакто си е тръгнала от майка си, а преди това, когато имало възможност. През последните две години, почти всяка седмица са намирали начин да имат контакт с Л.. Почти винаги идвала разстроена. Винаги я е съветвала да говори с майка си, а тя отговаряла, че нещата не се променяли след разговор. На 28 февруари К. я приела вкъщи. Първият ден разговаряли за това дали не иска да се върне, дали не иска да поговори с майка си, но Л. била категорична, че не иска да се връща там. Свидетелката Е. М. Ч., управител на [заличен текст] също заявява, че познава детето Л., настанена е при тях от 11.03.2025 г. Сочи, че към момента детето се чувства много спокойно, бързо се адаптира, казва че условията, които предоставят, са много по-добри от тези в дома й. Стаята й изглеждала по-добре, отколкото нейната. От гледна точка на храната й било странно, че по всяко време може да отвори хладилника и да си вземе нещо за ядене. Всички имали дневен режим. Вечерният час на всички потребители бил 20:30 часа. Дневният дежурен следял прибирането на всяко детето от училище. В момента имало шест настанени момичета на възраст между 15 и 18 години. Всяко от тях свършвало училище в различно време. След прибиране от училище всички задължително обядвали. В книгата за трансфер се записвали всички ежедневни наблюдения свързани с всяко дете, включително и с Л.. Свидетелката посочва и условията на живот в жилището, които Л. много харесвала. За установяване на действителните отношения между Л. и нейната майка Х. В. С., съдът е разпитал последната по реда на чл. 176 ГПК във връзка с чл. 144 АПК. Майката е посочила, че Л. избягала от дома им на 25.02.2025 г. На 04.03.2025 г. отишла в полицията и подала сигнал, че е изчезнала. Не го подала по-рано, тъй като поддържали връзка в социални мрежи. Надявала се да се осъзнае и да се прибере и този бунт да приключи. Друг път не била бягала от къщи, това бил първият път. Счита, че поведението й било резултат от травмата от смъртта на баща й и с всички останали проблеми във взаимоотношенията им. По тази причина напуснала даже работа, за да може да работи по този проблем и да води Л., където трябва на психолог. Напуснала работа на 31.03.2025 г. Работела в печатница. Х. сочи, че не е посещавала родителските срещи в [заличен текст]. където учи Л., но е поддържала връзка с класния й ръководител Ж. Д.. Той преподавал по английски. От него и от Л. знае, че е посещавала психолога на училището. От Л. знае, че е обсъждала с психолога отношенията с приятели, с гаджета, с приятелки и други. Не знае, че Л. е споделяла за проблеми в семейството им. Всеки ден давала на Л. минимум по 5 лева джобни пари. Някой път й давала на куп пари за няколко дни, например 20 лева за четири дни. Изтъква, че Л. е споделяла с нея, че А. я е пипал по гърдите, но тъй като това е било в моменти, в които са били щастливи, забавлявали са се, смеели са се, гъделичкали са се и тогава е обяснявала, че не е умишлено, ако случайно нещо я е докоснал по гърдите. Това с докосването по гърдите се е случвало в нейно присъствие, когато са се забавлявали, затова не е приемала сериозно това твърдение на Л.. Във връзка с твърдението й, че А. влиза в стаята й през нощта и я наблюдава, майката сочи, че тези факти ги знае от Л., но това нямало как да се случи, защото А. през цялото време е бил при нея в леглото и тя го е изпращала в 5 часа сутринта на работа. Във връзка твърденията си, че Л. била травмирана след смъртта на баща си, Х. заявява, че се е опитвала да разговаря с нея, но тя не показвала никаква емоция и не желаела да разговарят на тази тема. Водила я е на психолог два пъти основно заради това, че лъжела. Отделно проявявала агресия, имало кавги със съученици. В мотивите на решението си първоинстанционният административен съд е приел, че издадената заповед на директора на Дирекция Социално подпомагане гр. Пловдив е законосъобразен административен акт. Достигнал е до извод, че заповедта е издадена от компетентен орган, в изискуемата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила. За да се обоснове се е позовал на приложимата разпоредба на чл. 27, ал. 1 от Закона за закрила на детето, според която настаняването на дете в семейство на роднини или близки, в приемно семейство и в социална или интегрирана здравно-социална услуга за резидентна грижа, се извършва със заповед на директора на дирекция "Социално подпомагане" по настоящия адрес на детето. Актът е издаден в законоустановената форма, като съдържа фактически и правни основания, няма допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, спазен е материалния закон и неговата цел. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са касационните възражения за наличие на посочените касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК и съответно за отмяна на атакуваното първоинстанционно съдебно решение. Със Заповед ЗД/Д-РВ-079 от 10.03.2025 г., издадена от директора на Дирекция Социално подпомагане - гр. Пловдив, непълнолетната Л. В. Б., [ЕГН], временно е настанена в [заличен текст], [улица], до произнасяне на съда с решение по чл. 28 от Закона за закрила на детето. Правното основание за издаване на заповедта е чл. 25,ал. 1, т.1 и т.4 от Закона за закрила на детето, което в случая кореспондира с предписаното в тази разпоредба, а именно, че може да бъде настанено извън семейството дете, чиито родители са починали, неизвестни, лишени от родителски права или чиито родителски права са ограничени и което е жертва на насилие в семейството и съществува сериозна опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие. В конкретната хипотеза първоинстанционният административен съд правилно е приложил материалния закон, защото е установено по делото, че се касае за дете, спрямо което е било упражнено насилие. В случая предимство имат специалните разпоредби на чл. 36г, ал. 1от Закона за закрила на детето., във връзка с чл. 16, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето, според които в случаите, когато е налице сигнал за дете, жертва на насилие, оценката на сигнала се извършва до изтичането на 24 часа от неговото получаване. Настаняването следва да стане незабавно след получаването на сигнала със заповед на директора на дирекция "Социално подпомагане", съгласно чл. 33, ал. 2 ППЗЗДет. Установените по делото фактически обстоятелства, релевантни за правния спор сочат, че такива действия са били предприети от органите на ОД на МВР - гр. Пловдив в рамките на 24 часа, като е бил изготвен и План за действие по Координационен механизъм. Съставът на екипа осъществил нормативно предписаните действия е бил съобразен с предвиденото в чл. 36г., ал. 3 от Закон за закрила на детето. Неоснователни са възраженията в касационната жалба, че съдът не е установил правилно фактите по случая. Подаденият устен сигнал на 04.03.2025 г. до ОД на МВР гр. Пловдив съдържа изявленията на детето Л. с твърдения, че спрямо нея е било осъществено сексуално насилие от партньора на майка й, че системно я ограничавали с храна и заключвали вратите в дома й. Съдът обективно, всестранно и пълно е обсъдил всички доказателства по делото, като е извел правилни изводи за относимите обстоятелства за делото. Изложените фактически основания в процесната заповед, не са били опровергани от касаторката в хода на първоинстанционното съдебно производство. За да издаде процесната заповед директорът на Дирекция Социално подпомагане гр. Пловдив се е позовал на достоверна информация в административното производство, която е потвърдена и от събраните по делото доказателства, които ценени поотделно и в своята съвкупност сочат на извод, че Л. е била по смисъл на § 1, т. 11, б. б то Допълнителните разпоредби на Закона за закрила на детето, дете в риск към датата на издаване на акта. На това основание, за да се защити най добрият интерес на детето по смисъла на §5 от Допълнителните разпоредби на Закона за закрила на детето, органът след като е направил преценка на желанията и чувствата на детето, физическите, психическите и емоционалните му потребности, възрастта, пола, миналото и други негови характеристики, опасността или вредата, причинена на детето, способността, родителите да се грижат за него, последиците, които ще настъпят за него при промяна на обстоятелствата, законосъобразно е издал Заповед ЗД/Д-РВ-079 от 10.03.2025 г. По изложените съображения настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на правния спор на ответната страна се следват разноски в размер на 100 лева за юрисконсултско възнаграждение, съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 24 изр. първо от Наредба за заплащане на правната помощ. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, шесто отделение,