Решение № 8872 от 6.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 3635/2016 г.

Решение № 8872 от 6.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 3635/2016 г., III о., докладчик председателят Таня Куцарова Производството е по реда на чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадени две касационни жалби срещу Решение № 135 от 5.02.2016 г., постановено по адм. дело № 892 по описа за 2015 г. на Административен съд - Б., с което съдът в производство по чл. 203 и сл. от АПК, във вр. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е осъдил Главна дирекция "Изпълнения на наказанията" (ГДИН) да заплати на М. Н. М. сумата от 900 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили за времето на престоя му в Затвора гр. Б. в периода от 16.12.2013 г. до 14.05.2015 г. поради наличието на лоши хигиенни и битови условия в затвора, липса на санитарен възел и течаща вода в килията, лошо качество на храната и недостатъчно количество, ненадлежност на медицинското обслужване, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба - 14.05.2015 г. до окончателното изплащане на сумата. В останалата част за разликата от 900 лева до претендираните 103 400 лева иска е отхвърлен. Първата касационна жалба е подадена от Главна дирекция "Изпълнения на наказанията" (ГДИН) при Министерството на правосъдието чрез процесуалния си представител юрк. Чанев, с която се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, в частта, с която е осъдена ГДИН да заплати на М. Н. М., сумата в размер на 900 лева за претърпени неимуществени вреди. Счита, че същото е постановено в противоречие с материалния закон и необоснованост - касационни основания по см. на чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на атакуваното решение в обжалваната му част и и потвърждаването му в останалата част, с която е отхвърлен иска до пълния му предявен размер, както присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" - М. Н. М. в представен по делото отговор, чрез процесуалния си представител, адв. Арнаудова изразява становище за неоснователност на касационната жалба на ГДИН и моли същата да бъде оставена без уважение. Втората касационна жалба е подадена от М. Н. М., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода", в Затвора гр. Б., чрез процесуалния му представител, адв. Арнаудова. Излагат се доводи за неправилност на оспореното решение, поради противоречието му с материалния закон и необоснованост, в частта му, с която е отхвърлен иска на М. за претърпени неимуществени вреди за разликата на сумата над 900 лева до пълния предявен размер от 103 400 лева. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба на ГДИН, а по отношение на втората касационна жалба на М. Н. М., изразява становище, че същата се явява неоснователна. Настоящата инстанция, като взе пред вид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежни страни и са процесуално допустими. Разгледани по същество са неоснователни поради следните съображения: Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, предявен от М. Н. М., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в Затвора гр. Б. против ГД "Изпълнение на наказанията" - юридическо лице към Министерство на правосъдието, със седалище гр. С. за заплащане на сумата от 103 400 лeва, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди - изтърпени неудобства и унижение, поради наличието на лоши хигиенни и битови условия в затвора, липсата на нормален достъп до санитарен възел и течаща вода лошо качество на храната, ненавременна медицинска помощ за периода от 16.12.2013 г. до 14.05.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на подаването на исковата молба до окончателното погасяване. Въз основа на представените доказателства, от фактическа страна е установено, че М. Н. М. е постъпил в Затвора гр. Б. на 16.12.2013 г. в приемно отделение. На 14.01.2014 г. е разпределен във втора зона с повишена сигурност (IIЗПС), където първоначално е бил в килия № 226, с размери 1, 90 м. х 3, 20 м., в която е бил с още две лица за период от 10 дни, а в следващите три месеца - с един човек. С лед този период е останал в същата килия сам за осем месеца. Установено от съда е, че в началото на 2015 г. е бил преместен в килия № 220, която е със същите размери, където е бил настанен с още един подсъдим за период около два месеца, след което М. е бил преместен в килия 204, която е с площ 1, 70 м. х 3, 20 м., като в помещението е бил сам. Съдът е установил, от представената по делото справка, че в нито една от посочените килии няма наличен санитарен възел, както и течаща вода. Достъпът до свеж въздух и слънчева светлина, а също до ползване на баня и тоалетна се осъществява по графици приложени по делото. Във връзка със спорните фактически обстоятелства по делото първоинстанционният съд е събрал гласни доказателства от свидетелите - лишените от свобода Д. Ж. и Г. В., които съдът е кредитирал като обективни, доколкото са дадени от лица, пребивавали заедно с Минков в Затвора гр. Б. и които са били подложени на същите условия на живот. Съдът е приел също в мотивите си, че изнесеното от свидетелите относно условията в Затвора гр. Б. напълно се потвърждава от констатациите при посещенията в него извършени от представители на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание, извършени в периода 4.05.2012 г. - 10.05.2012 г. и от 24.03.2014 г. - 3.04.2014 г., за което са съставени съответните доклади до българското правителство. При тази фактическа установеност съдът е направил извод за частична основателност на ищцовата претенция по отношение на лошите хигиенни и битови условия в затвора, лошото качество и недостатъчно количество на предлаганата храна, както и ненавременната медицинска помощ, която му е била оказвана. Заключил е, че в конкретния случай от установените по делото факти и обстоятелства може да се направи извод, че битовите условия, в които пребивава М. в Затвора гр. Б., надхвърлят неизбежното ниво на страдание, присъщо на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, което неизбежно води до причиняване на неимуществени вреди, поради търпени унизителни изживявания, които следва да се обезщетят. Относно размера на обезщетението съдът е съобразил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, продължителността и интензитета на увреждането и е преценил, че сумата от 900 лева е достатъчна в конкретния случай. За разликата до 103 400 лева е приел иска за неоснователен и недоказан. Съдът е приел също за неоснователен фактическия довод на М. че поради липса на естествена светлина и приток на чист въздух е претърпял неимуществени вреди. Посочил е в мотивите си, че големината на прозорците в килиите в Затвора гр. Б., в които е пребивавал М. е съобразена с нормативно установеното в чл. 113 от Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Решението е валидно, допустимо и правилно. Правните изводи на съда са в съответствие с приложимия материален закон и изцяло се споделят от настоящата инстанция и не се нуждаят от допълване. Не са допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост на обжалвания съдебен акт. Административният съд е изяснил релевантните за исковите претенции факти. Обсъдил е доказателствата, свидетелските показания, становищата на страните и приложимата правна уредба. За приетото въз основа на този анализ фактически и правно се е обосновал. Мотивираният извод за частична основателност на иска е в съответствие с фактически установеното. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презюмира от закона, а е в тежест на ищеца, който следва да докаже наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, действие или бездействие по административна дейност, отменени по съответен ред, вреда, причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. Неоснователно е твърдението на касационния жалбоподател ГДИН, че съдът не е съобразил действителната фактическа обстановка, установените по делото обстоятелства както и обективната истина. Първоинстанционният съд е изяснил релевантните за исковата претенция факти, обсъдил е доказателствата в тяхната взаимна връзка и във връзка със становищата на страните, след което правилно е приложил материалния закон. За квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно е необходимо да бъде установено неизпълнение на фактическо действие от страна на административен орган или длъжностно лице от администрацията, като е необходимо да съществува нормативно установено задължение за изпълнение на това действие. Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС (изм. ДВ, бр. 13/2017 г., в сила от 7.02.2017 г. осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Съгласно ал. 2 на текста за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. В разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС (изм. ДВ, бр. 14/10.02.2017 г.) на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. В заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. По силата на посочените разпоредби и общите принципи, уреждащи прилагането на чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на затворите и местата за изпълнение на мерките за неотклонение "задържане под стража" е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване. ЕКПЧ е ратифицирана от Р. Б., поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията има пряко действие и съставлява част от националното право т. е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенция представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК. По изложените съображения, предвид събраните доказателства правилно е прието, че са установени елементите на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, а именно - доказано незаконосъобразно бездействие и доказана настъпила пряка вреда от него, обжалваното решение, с което на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е уважена частично искова молба за претърпени неимуществени вреди в размер на 900 лева и са присъдени лихви от датата на предявяване на иска - 14.05.2015 г. до окончателното им изплащане, е материално законосъобразно и обосновано. Държавата е длъжна, по силата на ЕКПЧОС и измененията на ЗИНЗС, да гарантира, че задържането в местата за това е при условия, които са съвместими с човешкото достойнство, че начинът и методът на изпълнение на тази мярка не подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането, и че предвид практическите изисквания на лишаването от свобода, доброто здравословно състояние е обезпечено. Възраженията на процесуалният представител на ГДИН, че съдът е постановил своя съдебен акт в противоречие с отлагателните условия на чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС вр. § 11 от ПЗР на ЗИНЗС и чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС вр. § 6 ПЗР на ППЗИНЗС и § 11 от ПЗР на ЗИНЗС, което с други думи означава, че съдът се е позовал на норми, които не са действащо законодателство нито към исковия период, нито към настоящия момент са неоснователни. Това, че е налице отлагателна клауза в нормите на вътрешното право не означава, че нормите на ЕКЗПЧОС не намират пряко приложение. Във връзка с размера на обезщетението съдът правилно е съобразил обективните условия и тяхното отражение върху психиката и физиката на конкретното лице в светлината на нормите на ЕКЗПЧОС, времетраенето на задържането и прекъсванията, въз основа на което изводът му за частична основателност на иска е в съответствие с фактически установеното и правилно прилагане на закона. В този смисъл неоснователни са доводите от касатора М., че първоинстанционния съд не е определил справедлив размер на присъденото обезщетение. Настоящият касационен състав намира, че съдът след като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и съобразявайки се с обстоятелството, че ищецът се е намирал в зона с повишена сигурност, предполагаща по необходимост по - високи ограничения, както и че през по голяма част от периода, за който се търси обезщетението М. е бил настанен сам в килия е определил справедлив размер на присъденото обезщетение за сумата от 900 лева. С оглед изхода на спора на касационния жалбоподател ГДИН не следва да се присъждат разноски. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, трето отделение