Решение № 6718 от 17.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4094/2026 г.

Производството е по реда на чл.208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл.85, ал.4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Образувано е по касационна жалба на В. Б. К., гражданин на Руската федерация, подадена чрез процесуален представител адв. Д. Аргирова. Жалбата е против решение № 13883 от 10.12.2025 г., постановено по адм. дело № 2122/2025 г. по описа на Административен съд – Варна. От твърденията, изложени в касационната жалба, могат да се изведат касационни основания за неправилност на обжалваното решение по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Направено е искане за отмяна на обжалваното съдебно решение. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Ответникът – председателят на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет (ДАБ при МС), чрез пълномощник юрисконсулт Е. Хичовски, в съдебно заседание оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна поради следните съображения: Предмет на контрол пред Административен съд – Варна по жалба на В. Б. К. е било решение № 4577 от 26.08.25 г. на председателя на ДАБ при МС. С него на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 във вр. с чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут на В. Б. К.. С обжалваното решение № 13883 от 10.12.2025 г., постановено по адм. дело № 2122/2025 г. Административен съд – Варна е отхвърлил жалбата на В. Б. К. срещу оспорения административен акт. За да стигне до този правен резултат, съдът е приел, че по отношение на оспорващия не са налице предпоставките по чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Взето е предвид и предходно развилото се производство пред Административен съд – Варна. По него с решение № 5724 от 27.05.2025 г. по адм. дело № 202/2025 г. съдът е отменил издадено спрямо В. Б. К. решение № 125/08.01.2025 г. на председателя на ДАБ при МС, с което му е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут, и преписката е върната за обсъждане на всички твърдения на жалбоподателя и приложени документи към преписката. С обжалвания в първоинстанционното производство по адм. дело № 2122/2025 г. решение № 4577 от 26.08.25 г. на председателя на ДАБ при МС административният орган е съобразил указанията в предходното решение № 5724 от 27.05.2025 г. по адм. дело № 202/2025 г. на Административен съд – Варна. Така е стигнал до издаването на повторно решение спрямо В. Б. К., с което му е отказал предоставянето на исканата международна закрила. С обжалваното решение на Административен съд – Варна съдът е приел, че оспореното пред него решение № 4577 от 26.08.2025 г. на председателя на ДАБ при МС е издадено от компетентен административен орган, обективирано е в изискуемата писмена форма и съдържа всички изискуеми реквизити, съгласно текста на чл. 59, ал. 2 от АПК, вкл. изложение на фактическите и правните основания за издаването му. Съдът е счел, че при издаването на оспореното решение не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и изричният отказ за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут на В. К. е бил постановен и съобразно правилата на материалния закон. В тази насока съдът подробно е анализирана приложимата законова рамка, както и наличните доказателства по делото и е формулирал следните изводи: От изложената бежанска история на оспорващия не се е установило срещу него да е било осъществено преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 и ал. 5 от ЗУБ, което да е причина за напускане на страната му по произход и за предоставяне на статут на бежанец по смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ. Направен е подробен анализ на риска от мобилизация, както и на твърденията, че лицето е участавло в митинги против властта. С оглед на това съдът е преценил, че не се установява спрямо К. да може да бъде осъществено преследване, в това число поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група и /или политически убеждения, каквито са заложени в разпоредбата на чл. 4, ал. 3, б. „в“ от Директива 2011/95/ЕС. Административният съд е счел, че преценени поотделно и в тяхната съвкупност, твърденията на жалбоподателя не сочели основания да се възприеме, че чужденецът отговаря на определението, заложено в чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ, и е изпълнил изискванията заложени в ЗУБ да бъде квалифициран като бежанец или да отговаря в пълна степен на определението за чужденец, нуждаещ се от хуманитарен статут по смисъла на чл. 9 от ЗУБ. Цялостният анализ на обясненията на оспорващия, дадени пред административния орган, според съда доказва ясно и недвусмислено, че В. К. е напуснал Руската федерация по икономически причини – показател за това е било и изразеното му намерение да живее в България, за да има семейство с приятелката си – украинска гражданка. Обжалваното решение е правилно. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, споделя фактическите и правни изводи на административния съд. Въз основа на формираните обосновани изводи административният съд е приложил правилно материалния закон. Съдът задълбочено е изследвал обстоятелствата, касаещи основателността на подадената от В. Б. К. жалба и е достигнал до обосновани изводи за отсъствие на предпоставките по чл. 8 и чл. 9 ЗУБ. Твърденията, изложени в касационната жалба пред настоящата инстанция, до голяма степен се припокриват с тези, съдържащи се в жалбата срещу административния акт, депозирана пред Административен съд – Варна. Доказателство за това са сочените основания по чл. 146 от АПК, приложими към обжалване на административни актове, а не към производството по касационно обжалване на съдебни решения по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК с настоящото решение касационният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд. За пълнота и яснота на изложението следва да бъдат направени и следните уточнения: Депозираната касационна жалба съдържа пространни оплаквания, неотносими към производството пред Върховния административен съд. Същите са насочени преимуществено към посочване пороци на административния акт, с който е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут, а не на съдебното решение, с което предмет на контрол е бил въпросният административен акт. Настоящият касационен състав, разглеждайки касационната жалба по същество, може да изведе от нея следните групи твърдения: на първо място, В. Б. К. твърди, че първоинстанционният съд не е взел предвид незачитането от страна на административния орган, че лицето ще бъде изпратено да воюва, щом се завърне в страната си по произход; на второ място, пренебрегнат е доводът на лицето, че бива търсено за военна служба; на трето място, не е взето предвид, че К. е посещавал митинги срещу войната през 2022 и 2023 год., което би довело до преследване, ако се завърне в Русия. По повод на тези твърдения следва да бъде посочено следното: Правилно Административен съд – Варна е приел, че не са налице фактическите основания, изчерпателно изброени в чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, за предоставяне на статут на бежанец на В. Б. К.. Не са налице доказателства, а и липсват твърдения, от които може да се направи извод за опасение от преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принедлежност към определена социална група. Търсещият закрила не е направил релевантни твърдения, които да представляват „преследване“ по смисъла на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ, нито е посочил конкретни действия, попадащи в предметния обхват на чл. 8, ал. 5 от ЗУБ. Като причини, поради които желае да получи закрила, К. е обобщил, че те се отнасят до нежеланието му да участва във въоръжени формирования, фактът, че не подкрепя войната между Русия и Украйна, опасенията му от политическата ситуация в страната, опитите да бъде привлечен да работи във военната сферта и, не на последно място, намерението му да създаде семейство с приятелката си (украинска гражданка), която вече се намира на територията на България и е получила закрила. Нито едно от тези обстоятелства не обоснова необходимостта от предоставяне на закрила по смисъла на закона. Кандидатът не е бил обект на издирване, настоятелно търсене за мобилизация и не са налице действия на руските органи в тази посока. Опасенията от преследване и наказания за дезертиране или опит за бягство от военна служба сами по себе си не представляват основателни опасения от преследване по смисъла на дефиницията, залегнала в чл. 8, ал. 4 от ЗУБ. Опитът за бягство от военна служба не изключват възможността лицето да е бежанец, както и обратното – дадено лице, освен че е бежанец, може да е и беглец от военна служба. Лице, избягало от военна служба просто поради неприязън към военната служба или от страх от сражения, не е бежанец. Лицето може да е бежанец, ако бягството от военна служба се съпътстват от други значими за него мотиви да напусне или да остане извън страната си, или ако има други причини, които се покриват с определението за основателни опасения от преследване. Следва да бъде посочено, че не са представени доказателства, че лицето е търсено, за да воюва. Действително, при проведеното на 01.08.2024 г. интервю по реда на глава шеста, раздел I – чл. 63а от ЗУБ К. е споделил за ситуация през 2022 г., в която е получил призовка да се яви във военното окръжие, на която не се е отзовал. Впоследствие се навеждат твърдения, че призовката е изхвърлена, но пък и че в същото време е била допусната грешка при самото й доставяне. Твърди се и че лицето е получило отсрочка поради следването на магистратура. Налице е противоречие и във връзка със соченото като доказателство от К. писмо до майка му от края на 2024 г., с подател военният комисар на Ленински и Кировски райони на гр. Ростов на Дон. Дори да се даде вяра на показанията на лицето, следва да се отбележи, че за него до настоящия момент не са произтекли проблеми с официалните власти във връзка с неявяването му във военното окръжие. Същевременно липсват каквито и да е доказателства, че В. Б. К. е търсен да воюва, а не да изтърпява военна служба, което е негово задължение и което само по себе си не е основание за предоставяне на статут на международна закрила. Още повече, че съгласно представените в хода на административното и съдебното производство справки от ДАБ при МС, лицата, които изтъкнат основателни мотиви, могат да бъдат освободени изцяло или отчасти от военна служба, тъй като е въведена „алтернативна гражданска служба“. Твърденията на В. Б. К., че може да бъде мобилизиран, не са достатъчни, за да се обоснове извод, че лицето се нуждае от международна закрила. С оглед на всичко изложено дотук, неоснователни се явяват твърденията на касатора, че първоинстанционният съд не е взел предвид това, че административният орган е пренебрегнал, че лицето ще бъде изпратено да воюва, щом се завърне в страната си по произход, както и че К. е търсен за привличане към военна служба. По отношение на опасенията, които целят да обосноват необходимостта от предоставяне на закрила, а именно тези, свързани с политическата позиция на В. К., първоинстанционният съд е достигнал до извод, че тези съображения не представляват опасение от преследване, като е отбелязал следното: В процедурата пред административния орган лицето е посочило, не е било политически активно докато е живеело в Русия, но е посещавало митинги против войната и настоящия режим там. К. твърдял, че е присъствал на два митинга – през 2022 г. и през 2023 г. Посочил е, че реално не е бил заплашван, но по време на последния митинг за малко да бъде задържан от властите. Уточнил е, че на митингите само е присъствал, без активно да е бил протестиращ. Добавил е, че има познати, които след това са били задържани в продължение на няколко дни, но впоследствие са били освободени. От представената пред касационната инстанция актуална справка с вх. № МД-02-183/11.05.2026 г. на ДАБ, в т. 6 „Отношение на руските официални власти към лицата, изразяващи опозиционни възгледи и идеи“ е посочено, че интересът на руските власти е фокусиран основно върху журналисти, организирани активисти и представители на политическата опозиция. Лицето не попада в нито една от тези групи. Преценката за предоставяне на статут на бежанец по смисъла на чл. 8 от ЗУБ се изгражда на обосноваване наличието на това дали изразеното мнение/убеждение ще доведе до основателен страх от преследване. Правилна е преценката на първостепенния съд за неналичието на основателен страх от преследване вследствие на характера и степента на изявените от страна на жалбоподателя позиции по повод политическото положение в Русия. В този ред на мисли следва да се отбележи, и че В. К. не представлява изявен опозиционер, изразяващ открито и публично критично мнение, което да води до провокации. От участието във въпросните митинги от страна на търсещото закрила лице са изминали години, през които не се установява той да е бил преследван заради участието си в митинги през 2022 г. и през 2023 г. Освен това, както бе изведено по-горе, справките за актуалната обществено-политическа обстановка в Русия дават данни за задържане и преследване най-вече на лица, които изразяват политическо мнение и убеждение по радикален начин, и то не само с думи, но и с дела. Не трябва да бъде пренебрегван и фактът, че по данни в справките на ДАБ са регистрирани все по-малко случаи на нарушаване на свободата на словото в сравнение с предходни години. Законосъобразни са изводите на административния съд и за липса на материалноправни предпоставки по смисъла на чл. 9 от ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут на К.. Материалноправните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут са установени в нормата на чл. 9, ал. 1 ЗУБ, която указва, че хуманитарен статут се предоставя на чужденец, който не отговаря на изискванията за предоставяне на статут на бежанец и който не може или не желае да получи закрила от държавата си по произход, т.к. може да бъде изложен на реална опасност от тежки посегателства, като: смъртно наказание или екзекуция, или изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание, или тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице, поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт. От ангажираните доказателства по делото е установено, че В. К. е напуснал легално Руската федерация с виза за Гърция, като от негова страна не се твърди да е бил принуден да напусне държавата си по произход поради реална опасност от тежки посегателства, като: смъртно наказание или екзекуция, или изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание, или тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице, поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт - чл. 9, ал. 1, т. 1 от ЗУБ, както изтезание, нечовешко, или унизително отнасяне, или наказание – чл. 9, ал. 1, т. 2 от ЗУБ. Срещу него не са били предприети такива действия от официалните власти или от конкретна групировка, която държавата не е в състояние да контролира. Твърдения за обстоятелства от характера на тези по чл. 9, ал. 1, т. 2 от ЗУБ молителят не е направил. Не може да бъде споделено оплакването в касационната жалба, че евентуалното връщане на чужденеца в страната му по произход ще доведе до нарушаване на принципа „non-refoulment“, установен от чл. 33 от Конвенцията за статута на бежанците и възприет и в действащия в Република България ЗУБ (чл. 4, ал. 3). Установено е, че В. К. не е бил принуден да напусне страната си на произход – Руската федерация, поради наличието на заплаха за живота или свободата му или опасност от изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Изводите на административния орган в тази насока се основават на твърденията на жалбоподателя и приложените по делото справки за актуалната ситуация в Русия, както и не се опровергават в рамките на съдебното производство. Изследване за нарушение на този принцип се извършва въз основа на представените в хода на производството доказателства относно обстановката в страната, поради което не се установява принципът „non-refoulement“ да е нарушен. По гореизложените съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд – Варна е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на пълномощника на касатора за присъждане на разноски по делото, предвид разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение