Решение № 10022 от 1.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14514/2018 г.

Решение № 10022 от 1.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14514/2018 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на В. Василев, [населено място], [адрес] срещу Решение № 288 от 08.10.2018 г. на Административен съд, гр. Кърджали, постановено по административно дело № 283/2018 г.

С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на г-н Василев срещу Решение № 1947 р-9544 от 12.09.2016 г. на началника на Районно управление, гр. Кърджали, с което на основание чл. 58, ал. 1, т. 10 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия е отказано издаването на разрешение за придобиване, носене и съхранение на огнестрелно оръжие и боеприпаси.

І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – В. Василев, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Съдебното решение е постановено в нарушение на чл. 177, ал. 2 АПК, тъй като противоречи на влязло в сила съдебно решение – Решение № 19 от 17.03.2015 г. по административно дело № 3/2015 г. на Административен съд, гр. Кърджали. Съдът не е отчел, че органът е нарушил чл. 36 АПК – да събере служебно необходимите доказателства, в резултат на което изводът на съда за липса на непосредствена опасност е необоснован.

В нарушение на чл. 170 АПК съдът не е допуснал относими към спора и необходими за решаване на делото доказателства – двама свидетели и кадровото му дело. Разпитът на двамата свидетели – бивши директори на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Кърджали, е изключително важно доказателство, тъй като именно те пряко и непосредствено са ръководели работата му и имат необходимата информация. В кадровото делото се намира относима за дейността му информация. Като е отказал събирането на релевантни доказателства съдът го е поставил в невъзможност да докаже твърденията си. За неоснователно счита позоваването на чл. 142 АПК в контекста на възможността да бъдат събрани доказателства в хода на административното производство.

Съдът е нарушил чл. 17, ал. 3 АПК като е допуснал в съдебното производство лице, за което не е налице представителна власт. Представеното по делото пълномощно е за юрисконсулт от областната дирекция, който не може да представлява началника на районното управление. Наред с това последният черпи правомощие от акт, който не е представен по делото.

Съдебното решение е постановено в нарушение на чл. 58, ал. 1, т. 10 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия (ЗОБВВПИ). Липсват каквито и да било правни основания за приложимостта на тази норма.

Решението е и необосновано, тъй като неправилно е формулирано изискването за конкретни прояви на лицата, засегнати от неговата работа. Ако проявите са конкретни, това значи, че противоправното нападение срещу личността е започнало. Съдът не е отчел, че целта е да се отрази конкретната опасност от посегателство, произлизаща от потенциална такава.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да върне делото за ново разглеждане от друг състав, алтернативно да отмени оспореното решение. Касаторът се представлява от адв. И. Бояджиев, Адвокатска колегия, гр. Хасково.

1. Ответникът по касационната жалба – началникът на Районно управление, гр. Кърджали, не взема становище.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Съдът е постановил решението си при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила като е отказал събирането на относими доказателства.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:

1. Г-н Василев е бивш служител на Министерството на вътрешните работи, пряко ангажиран с дейността на служба "Борба с организираната престъпност".

1. На 19.03.2014 г. г-н Василев подава заявление, рег. № 1389, за издаване на разрешение за носене и съхранение на огнестрелно оръжие.

1. На 09.12.2014 г. началникът на Районно управление, гр. Кърджали, издава Решение № 11731, с което на основание чл. 155, ал. 1 във вр. с чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ отказва издаването на разрешение за носене и съхранение на огнестрелно оръжие на г-н Василев и изземва притежаваното огнестрелно оръжие за временно съхранение.

1. На 17.03.2015 г., с Решение № 19, постановено по административно дело № 3/2015 г., Административен съд, гр. Кърджали, отменя Решение № 11731 и връща преписката на органа за ново произнасяне със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона и срок за произнасяне един месец.

1. На 17.02.2016 г., с Решение № 1764, постановено по административно дело № 5787/2016 г., Върховният административен съд оставя в сила обжалваното решение.

1. До 17.03.3016 г. - срока за произнасяне, даден от съда, органът не се е произнесъл.

1. На 14.07.2016 г. г-н Василев подава заявление за издаване на разрешение за придобиване на късоцевно огнестрелно оръжие за самоотбрана.

1. На 12.08.2016 г. началникът на Районно управление, гр. Кърджали, уведомява г-н Василев, че следва да мотивира искането си, съответно да представи документи, от които да е видно, че не е отпаднала необходимостта от притежаване на огнестрелно оръжие.

1. На 01.09.2016 г. г-н Василев уведомява началника на Районно управление, гр. Кърджали, че въпросът с наличието на мотива за искането му е решен с влязло в сила съдебно решение – Решение № 19 по административно дело № 3/2015 г. на Административен съд, гр. Кърджали, и не е необходимо представянето на мотиви.

1. На 12.09.2016 г., с Решение № 1947 р-9544, издадено на основание чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ, началникът на Районно управление, гр. Кърджали, отказва издаването на разрешение за придобиване, носене и съхранение на огнестрелно оръжие на г-н Василев.

1. На 29.06.2016 г. г-н Василев оспорва пред Административен съд, гр. Кърджали, Решение № 1947 р-9544.

1. На 28.12.2016 г., с Решение № 133, постановено по административно дело № 174/2016 г., Административен съд, гр. Кърджали, обявява нищожността на Решение № 1949 р-9544 и изпраща преписката на органа за произнасяне.

1. На 17.07.2018 г., с Решение № 9807, постановено по административно дело № 2184/2018 г., Върховният административен съд отменя Решение № 133 и връща делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав.

1. На 13.08.2018 г., с разпореждане съдията докладчик по образуваното административно дело № 283/2018 г. на Административен съд, гр. Кърджали, насрочва делото в открито съдебно заседание и указва на жалбоподателя, че носи доказателствената тежест за установяване на фактите и обстоятелствата, изложени в жалбата, от които черпи благоприятни правни последици.

1. На 17.09.2018 г. г-н Василев прави доказателствено искане: 1.) да бъдат допуснати до разпит двама свидетели – директори на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Кърджали, които в различни периода са били негови преки ръководители и 2.) да бъде изискано личното му кадрово дело.

1. На 18.09.2018 г. в съдебно заседание съдът с определение оставя без уважение искането на г-н Василев за събиране на доказателства.

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, в исканата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила.

Съдът приема, че оспореното решение е издадено и в съответствие с материалния закон. Г-н Василев, в качеството си на бивш служител на Министерството на вътрешните работи, е поискал издаването на разрешение за придобиване на огнестрелно оръжие като е обосновал необходимостта от притежаването му с конфликта, който е имал с криминалния контингент в качеството на служител на министерството и отношението на лица от този контингент към него и семейството му. Съдът приема, че при всяко сезиране на органа той е длъжен да извърши проверка и да прецени наличието на предпоставките по чл. 58, ал. 1 ЗОБВВПИ. Г-н Василев не е мотивирал твърдението си за необходимост от самоотбрана, а специалната разпоредба на чл. 78, ал. 2 ЗОБВВПИ не дерогира изискването за нейното доказване. Обстоятелството, че декларира потенциално опасно поведение на лица, с които е имал взаимоотношения по повод на служебната работа, без да са посочени каквито и да било техни конкретни прояви не е достатъчно, за да обоснове необходимостта от издаване на разрешително.

Въз основа на горното съдът прави извод за законосъобразност на оспореното решение и отхвърля жалбата.

Изводът на съда е правилен.

V. По съществото на спора:

Касаторът счита обжалваното решение за неправилно поради наличието и на трите, визирани в чл. 209, т. 3 АПК порока. Доводите, които излага в подкрепа на порока съществени нарушения на съдопроизводствените са: 1.) нарушение на чл. 177, ал. 2 АПК; 2.) неотчитане на нарушението на чл. 35 АПК от органа; 3.) нарушение на чл. 17, ал. 3 АПК; и 4.) нарушение на чл. 170 АПК.

Разпоредбата на чл. 177, ал. 2 АПК установява, че индивидуален административен акт постановен в противоречие с влязло в сила решение на съда е нищожно. Следователно, разпоредбата установява порок на индивидуалния административен акт, като определя неговия вид и с оглед на това правните последици от установяването. Разпоредбата, макар и в процесуалния закон, е материално правна, тъй като регламентира изискване към валидността на административния акт, което съдът трябва да провери. Ако съдът не е приложил правилно разпоредбата на чл. 177, ал. 2 АПК неговото решение би било неправилно поради нарушение на материалния закон, не и поради нарушение на процесуалния закон.

В случая, както правилно приема и първоинстанционният съд, оспореното Решение № 1949 р-9544 не е издадено в противоречие с влязло в сила съдебно решение, а и този въпрос изрично е разгледан в мотивите на Решение № 9807 от 17.07.2018 г. на Върховния административен съд, което е влязло в сила. Предмет на Решение № 19 от 17.03.2015 г. на Административен съд, гр. Кърджали, на което касаторът счита, че противоречи оспореното Решение № 1949 р-9544, е Решение № 11731 на началника на Районно управление гр. Кърджали, като преписката е върната на органа със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона и срок за произнасяне. Следователно, с влязло в сила съдебно решение е установена незаконосъобразността на Решение № 11731, а за да гарантира правата на касатора, тъй като производството е започнало по негова молба, съдът е върнал преписката на органа и му е дал срок за ново произнасяне. В дадения от съда срок органът не се е произнесъл, а касаторът не е обжалвал мълчаливия му отказ, нито е упражнил правото си да сезира съда за установяване на неизпълнение на съдебно решение по смисъла на чл. 304 АПК. С изтичането на срока за произнасяне на органа – 17.03.2016 г., и с изтичането на срока за оспорване на мълчаливия му отказ – 17.04.2016 г., последният е влязъл в сила и касаторът се е съгласил с настъпилите правни последици – непроизнасяне на органа по подаденото на 19.03.2014 г. заявление, рег. № 1389.

На 14.07.2016 г. касаторът е сезирал с ново заявление компетентния орган, по което е постановено оспореното в настоящото съдебно производство решение. Следователно, както е посочено в Решение № 9807 и както приема и първоинстанционният съд Решение № 1949 р-9544 не е постановено в противоречие на влязло в сила съдебно решение, тъй като касаторът е преценил да не оспори мълчаливия отказ на органа, а да го сезира с ново искане. При произнасянето по новото искане органът извършва нова преценка за наличие на обстоятелствата по чл. 58, ал. 10 ЗОБВВПИ.

С оглед на горното доводът на касатора за неправилност на съдебното решение поради нарушение на чл. 177, ал. 2 АПК е неоснователен.

Касаторът твърди, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като не е установил допуснатото от органа нарушение на чл. 35 АПК. Разпоредбата на чл. 35 АПК регламентира задължението на органа за произнасяне след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая и се обсъдят възраженията и обясненията на заинтересованите лица. Следователно, нормата не регламентира процесуално правило за съда, а има отношение към неговото задължение във връзка с проверката на законосъобразността на оспорения индивидуален административен акт, поради което ако съдът не е отчел допуснато от органа нарушение на чл. 35 АПК неговото решение няма да е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а ще е в нарушение на материалноправни разпоредби – съдът няма да е приложил правилно чл. 146 АПК.

Когато едно лице сезира компетентния орган с искане за издаване на разрешение за придобиване, съхранение и носене на огнестрелно оръжие трябва да докаже на органа наличие на някоя от визираните в чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ цели. Става въпрос за издаването на благоприятстващ адресата индивидуален административен акт и именно лицето е това, което знае за каква цел желае да придобие оръжието и именно то разполага с релевантните доказателства за доказването на тази цел. Органът, по принцип, няма задължение служебно да събира доказателства, за да установява целта, с която съответното лице е поискало издаването на разрешение за оръжие.

Но органът има задължение първо, да осъществи процесуално съдействие на страната за законосъобразно и справедливо решаване на въпроса – чл. 9, ал. 4 АПК, и второ, да извърши проверка на твърдяни от лицето факти и обстоятелства.

В случая касаторът подава заявление за разрешение за придобиване, съхраняване и носене на огнестрелно оръжие и сочи като цел, по смисъла на чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ, самоотбрана. В изпълнение на задължението си по чл. 9, ал. 4 АПК и в частност по чл. 83, ал. 2 ЗОБВВПИ органът е уведомил касатора "да представи в РУ – Кърджали документи (мотиви), от които да е видно, че не е отпаднала необходимостта Ви да притежавате огнестрелно оръжие". Очевидно, чрез това съобщение органът е указал на касатора, че искането му не е мотивирано. В изпълнение на дадената му възможност касаторът представя отговор, в който твърди, че с влязло в сила съдебно решение въпросът за наличието на мотиви за издаване на разрешителното е решен и той не следва да представя "каквито и да е документи (мотиви), от които да е видно, че не е отпаднала необходимостта ми да придобия и притежавам огнестрелно оръжие".

При така заявеното от касатора органът, с оглед на изложеното по-горе досежно правното действие на Решение № 19, на което касаторът се позовава, фактически е бил сезиран със заявление, което не съдържа факти и обстоятелства обосноваващи твърдяната цел за самоотбрана.

Това процесуално поведение на касатора в хода на административното производство прави неоснователен довода му за допуснато от органа нарушение на чл. 35 АПК. Вярно е, че с оглед на чл. 35 АПК органът е длъжен да се произнесе след като изясни всички факти и обстоятелства от значение за случая, но непосочването от касатора на факти и обстоятелства, които органът да провери с оглед на факта, че касаторът вече няма достъп до информационните масиви на министерството, и които факти обосновават необходимостта от самоотбрана, фактически ограничава преценката на органа до това, което е посочено в заявлението. А в заявлението, както е видно от съдържанието му, касаторът сочи две неща – първо, че не е необходимо да се доказва основание за искането, и второ, дори и да се приеме, че чрез цитата от мотивите на съдебното решение се позовава на показанията на свидетеля, разпитан в хода на съдебното производство по административно дело № 3/2015 г., то показанията на свидетеля са относно факти и обстоятелства свързани с дейността на касатора като служител на Министерството на вътрешните работи, а не с такива, обосноваващи потенциална опасност за живота и здравето му към датата на подаване на заявлението.

С оглед на горното доводът на касатора за неустановено от първоинстанционния съд нарушение от органа на чл. 35 АПК е неоснователен.

Неоснователен е доводът на касатора за допуснато от съда нарушение на чл. 17, ал. 3 АПК, тъй като ответникът по делото не е бил надлежно представляван. Касаторът не може да релевира процесуални нарушения на съда, които не засягат негови права и законни интереси. Съществено процесуално нарушение е основание за отмяна само в полза на страната, чиито процесуални права са били накърнени от твърдяното нарушение.

Касаторът твърди, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като е отказал допускането и събирането на релевантни за предмета на делото допустими доказателства. Този довод, ако е основателен, би бил нарушение не на чл. 170 АПК, а на чл. 171, ал. 2 АПК, тъй като чл. 170 АПК визира разпределението на доказателствената тежест, а не отказа да се съберат допустими и релевантни доказателства. Безспорно е, че в случая съдът най-напред е указал на касатора доказателствената тежест за фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни правни последици, а след това е отказал събирането на исканите доказателства, тъй като същите е следвало да докаже в хода на административното производство, а не на съдебното. По принцип касаторът не би могъл да докаже твърдението си за наличие на факти и обстоятелства обосноваващи необходимостта от самоотбрана – посочени в заявлението му, ако съдът не му допусне допустими и относими доказателства. С оглед на това, недопускането от съда на допустими и относими доказателства би могло да бъде съществено нарушение на съдопроизводствените правила, но в случая както правилно приема първоинстанционният съд касаторът не е посочил нито едно конкретно обстоятелство на органа, което съдът да провери чрез допустими доказателствени средства, за да извърши преценка за законосъобразност на оспорения акт. В кадровото досие на касатора също не биха могли да се съдържат данни обосноваващи необходимостта от самоотбрана с оглед на съдържанието на кадровото досие по смисъла на чл. 6 от Инструкция № 8121 з-532 от 09.09.2014 г. за реда за съхраняване и ползване на личните кадрови дела на служителите от Министерството на вътрешните работи. В жалбата, с която е сезирал първоинстанционният съд, касаторът също не сочи конкретни факти и обстоятелства, които са били посочени на органа и които той не е проверил и не е ценил.

Що се отнася до доводите на касатора в жалбата, с която е сезирал първоинстанционния съд, относно характера на извършваната от него дейност като служител на Министерството на вътрешните работи то този факт сам по себе си не е спорен по делото. Спорът е доколко този факт е свързан с твърденията на касатора за наличието на необходимост от самоотбрана, но както бе посочено по-горе, касаторът не сочи на органа каквито и да било факти и обстоятелства, които да са поне индиция за необходимостта от самоотбрана чрез оръжие.

Вярно е, че съгласно чл. 142, ал. 2 АПК установяването на нови факти от значение за делото след издаване на акта се преценява към момента на приключване на устните състезания. Но по смисъла на чл. 142, ал. 2 АПК факти от значение за делото могат да бъдат само тези, които са настъпили след издаването на акта и които с обратна сила променят правното значение или отменят съществуването на фактите, въз основа на които органът е взел решението си. Това могат да бъдат правни норми, на които законодателят е придал обратно действие и те регулират по друг начин определен факт, или съдебно решение, което с обратна сила отменя акт, който е фактическо или правно основание за издаване на оспорения акт, или отрича с обратна сила факт, на който органът се основава, за да постанови акта си, или акт, който е фактическо или правно основание за издаване на оспорения акт е отменен или оттеглен от издалия го орган.

Показанията на исканите свидетели не могат, както правилно приема и първоинстанционният съд, да бъдат нови доказателствата по смисъла на чл. 142, ал. 2 АПК, които имат значение за законосъобразността на оспорения административен акт, а ако те наистина могат да предоставят на органа факти и обстоятелства, които доказват необходимостта от оръжие за самоотбрана касаторът е следвало да посочи тези факти и обстоятелства на органа, за да може той да ги провери и прецени основателни ли са, или би могъл отново да сезира органа и да му предостави, в т. ч. и за проверка, сочените от тези свидетели факти и обстоятелства.

С оглед на горното доводът на касатора за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл. 170 и чл. 171, ал. 2 АПК е неоснователен.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно и поради нарушение на материалния закон, тъй като не е налице хипотезата на чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ. Този довод на касатора е неоснователен, защото чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ визира целите, за които е допустимо издаването на разрешение за притежаване, носене и съхраняване на оръжие. Самият касатор е посочил цел по смисъла на чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ, поради което и органът е проверявал именно наличието на сочената цел.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е и необосновано поради приетото от съда изискване за формулиране на конкретни прояви на лицата, засегнати от работата на касатора. Този довод, ако е основателен, би бил неправилност поради на материалния закон, защото съдът би тълкувал неправилно разпоредбата – чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ, а не необоснованост. Необосноваността е порок на съдебното решение, при който то е неправилно поради допуснати от съда грешки при формиране на неговото вътрешно убеждение в насоките, които не са нормирани от закона. В случая не става въпрос за такава грешка на съда, а за правилното тълкуване на самата законова разпоредба. Вярно е, както сочи касаторът, че не е необходимо да е доказана осъществена конкретна опасност по отношение на лицето или на неговото семейство, но все пак трябва да има доказателства за наличието на потенциална заплаха, а не само от факта на осъществявана някога определена служебна дейност да се презумира наличието на такава опасност. Ако такава опасност се презумираше само поради факта на извършване на определена дейност в системата на Министерството на вътрешните работи то законодателят би предвидил именно това като основание за издаване на разрешение, а не нуждата от самоотбрана.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни. Съдът не е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила, правилно е установил релевантните за предмета на спора факти, въз основа на тях е направил обосновани фактически изводи, правилно е тълкувал и приложил материалния закон, поради което решението му е правилно и съдът следва да го остави в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд