Решение № 14148 от 22.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 1922/2015 г.

Решение № 14148 от 22.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 1922/2015 г., V о., докладчик съдията Донка Чакърова Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на Михаил Тодоров Димитров против мълчалив отказ на министъра на вътрешните работи да се произнесе по искането му за възстановяване на работа с вх. № Ж-7677/22.12.2014 г. В жалбата се съдържат аргументи, според които след отпадане на присъдата му с решение № 0025/18.11.2014 г. на Военно-апелативния съд по НАХД № 0026/2014 г. трябва да бъде възстановен на работа, защото преди образуване на наказателното производство е заемал длъжност началник "Икономическо направление" при СДВР. Жалбоподателят иска да бъде отменен оспорения отказ и да бъдат дадени указания на министъра на отбраната да издаде акт, с който да бъде възстановен на работа. В писмената защита е изразено искане да бъде уважена жалбата, така както е предявена, но е формулирано изявление, че трябва да бъде отменен мълчалив отказ на министъра на вътрешните работи да се произнесе по отмяната на наложеното със Заповед № К-4021/9.12.2005 г. дисциплинарно наказание, заедно със законните последици за това. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът - министърът на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че оспорването е процесуално допустимо като подадено от заинтересована страна в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК срещу подлежащ на оспорване административният акт, а разгледано по същество е неоснователно по следните съображения: С молба вх. № Ж-7677/22.12.2014 г. (л. 17) Михаил Тодоров Димитров е поискал от министъра на вътрешните работи да бъде възстановен на предишната или друга подходяща длъжност в Министерството на вътрешните работи (МВР). Като основание за искането си жалбоподателят е посочил решение на Военно-апелативния съд № 0025/18.11.2014 г. (л. 18-23), което е приложил към молбата си. Като писмени доказателства по делото са приети всички документи, представляващи административната преписка, образувана по повод това искане, (л. 13-16 и л. 24), включително и цитираното вече решение на Военно-апелативния съд. Допълнително са приети свидетелство за съдимост на жалбоподателя рег. № 7400/20.01.2015 г., представено с жалбата и писмо изх. № 04-19-656/24.09.2015 г. на Национална агенция за приходите (НАП) (л. 30) и Заповед рег. № К-4021/9.12.2005 г. на министъра на вътрешните работи (л. 31), представени от страните в съдебно заседание. От тези неоспорени от страните доказателства се установява, че Михаил Димитров е поискал от министъра на вътрешните работи да бъде възстановен на възстановен на предишната или друга подходяща длъжност в МВР. Искането му е разпределено за становище в Дирекция "Човешки ресурси", в която е извършена проверка и е изготвено становище рег. № 8121р-2858/20.01.2015 г. от директорът на Дирекция "Човешки ресурси", с което е предложено на министъра на вътрешните работи молбата на Михаил Димитров да бъде приета за неоснователна и след утвърждаването й да се приеме за мотивирано решение по нея. Върху становището (л. 14) е поставена резолюция "съгласен с предложението" и е положен нечетлив подпис, върху който е поставен печат на МВР. В изпълнение на т. 3 от становището е изпратено писмо рег. № 8121р-4316/24.01.2015 г. до Дирекция "КИАД" за изпращане на съобщение до Михаил Димитров. Според това писмо предложенията на директора на Дирекция"Човешки ресурси" са утвърдени от министъра на вътрешните работи. При съвместна преценка на тези два неоспорени документа е възможно да се обоснове извод, че резолюцията "Съгласен с предложението" е подписана от министърът на вътрешните работи в периода от 20.01.2015 г. до 24.01.2015 г. С писмо изх. № Ж-7677/14/30.01.2015 г. Михаил Димитров е уведомен, че не са налице предпоставките на чл. 232 от Закона за министерството на вътрешните работи (ЗМВР) и възстановяването му на длъжност не е възможно без определение или решение на съда за отмяна на МЗ рег. № К-4021/9.12.2005 г. Допълнително в писмото е посочено, че възстановяването на длъжност е невъзможно и порази това, че е навършена пределната възраст за служба в МВР от 60 години. По делото няма данни това писмо да е връчено на жалбоподателя. Страните по делото не спорят, че Заповед рег. № К-4021/9.12.2005 г. на министъра на вътрешните работи за налагане на дисциплинарно наказание "уволнение" и освобождаване от служба като държавен служител в МВР на Михаил Димитров не е обжалвана от него и е влязла в сила (протокол от съдебно заседание от 2.12.2015 г.). Причините за това поведение на жалбоподателя са без правно значение за настоящия спор. Оспорването на мълчаливия отказ на министъра на вътрешните работи да се произнесе по молбата на Михаил Димитров за възстановяване на длъжност е постъпило в МВР на 2.02.2015 г. според входящия му номер 489702-255 (л. 4), поради което и като се вземе предвид разпоредбата на чл. 149 от АПК трябва да се приеме за допустимо като подадено в срок от заинтересовано лице. От значение за тази преценка е и обстоятелството, че към датата на подаване на оспорването на Михаил Димитров не е връчено писмо изх. № Ж-7677/14/30.01.2015 г. и той не е уведомен за утвърденото от министъра на вътрешните работи становище от 20.01.2015 г. По аргумент от чл. 58, ал. 3 от АПК предметът на съдебен контрол следва да се разпростре освен по отношение оспорения мълчалив отказ и спрямо последвалия изричен отказ, доколкото утвърденото от министъра на вътрешните работи становище е възможно да бъде възприето като такъв. На основание чл. 57, ал. 1 от АПК административният акт се издава до 14 дни от датата на започване на производството и само когато е необходимо да се съберат доказателства за съществени обстоятелства или да се даде възможност на други граждани и организации да се защитят, актът се издава до един месец от започване на производство (чл. 57, ал. 5 от АПК). В случая производството е започнало по инициатива на Михаил Димитров на 22.12.2014 г. и не е било необходимо да се събират доказателства, което е видно от обема на административната преписка и извършените административнопроизводствени действия, поради което следва да се приеме, че срокът за издаване на искания от Михаил Димитров индивидуален административен акт е изтекъл на 5.01.2015 г. (понеделник, присъствен ден) и на основание чл. 58, ал. 1 от АПК непроизнасянето в този срок се смята за мълчалив отказ да се издаде актът. Оспореният отказ пряко засяга права и интереси на оспорващата и на практика представлява отказ за възникване отново на съществувало правоотношение, което е прекратено през 2005 г. В обстоятелствената и петитумна част на оспорването се съдържат достатъчно доводи и искания, от които да се обоснове както наличие на правен интерес от обжалването, така и всички останали елементи на процесуално допустимо оспорване. В писмената защита, депозирана след приключване на съдебните прения в определения от съда срок, се въвежда нов предмет на оспорването, нови искания и доводи, каквито не се съдържат нито в жалбата, по която е образувано настоящото дело, нито в искането до министъра на вътрешните работи от 22.12.2014 г. По тези съображения настоящият съдебен състав намира, че не следва да бъде обсъждано наличието на мълчалив отказ на министъра на вътрешните работи да се произнесе по отмяна на наложеното със Заповед № К-4021/9.12.2005 г. дисциплинарно наказание. Не са налице причини и за отмяна на хода по същество, защото първоначалната жалба е достатъчно ясна и недвусмислена, поради което не са били налице основания за оставянето й без движение и уточняване на нейния предмет. Мълчалив отказ е формиран само по повод отправеното до министъра на вътрешните работи искане за възстановяване на длъжност на Михаил Димитров, но не и по отношение на други желания на Михаил Димитров, за които по делото няма никакви данни, че са били адресирани и възприети от министъра на вътрешните работи. Мълчаливият отказ да се издаде акт за възстановяване на длъжност следва да се счита издаден от министъра на вътрешните работи като компетентен орган по назначаването по чл. 158 от ЗМВР, респективно възстановяването на служителите в МВР. Поради наличието на фикцията "мълчалив отказ" не следва да се изследва липсата на установената форма и спазване на всички административнопроизводствените правила като основания за отмяна на индивидуалния административен акт. Проверката трябва да се ограничи до наличието на материалноправните предпоставки, основните правила на административния процес и съответствието с целта на закона. Съгласно чл. 232 от ЗМВР при отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение държавните служители в МВР се възстановяват на предишната или на друга равностойна длъжност и могат да я заемат, ако в двуседмичен срок от влизането в сила на съдебното решение се явят в съответната структура. Други основания за възстановяване на предишната или равностойна длъжност на държавни служители в МВР не са установени в закона. Няма спор между страните, че Заповед К-4021/9.12.2005 г. на министъра на вътрешните работи, с която на практика е прекратено служебното правоотношение на Михаил Димитров с МВР поради наложеното му дисциплинарно наказание "уволнение" и освобождаване от служба, не е отменена. Следователно не е налице една от материалноправните предпоставки за възстановяването му на длъжност в МВР, независимо от отправеното от него искане, което трябва да се тълкува като "явяване в съответната структура по смисъла на закона". Обстоятелството, че Михаил Димитров е направил своето волеизявление в двуседмичен срок от влизане в сила на решението на Военно-апелативния съд не променя този извод, защото то е с различен предмет и не съдържа отмяна на цитираната заповед. Решението на Военно-апелативния съд е постановено в наказателно производство, което е с напълно различен предмет от дисциплинарното наказание "уволнение", с което е прекратено служебното правоотношение на Михаил Димитров с МВР. Изрично следва да бъде посочена и трайно установената и непротиворечива съдебна практика относно възможността да бъде носена дисциплинарна отговорност за деяния, за които е възможно да бъде ангажирана и наказателната отговорност на същото лице. В случая не без значение е и обстоятелството, че Военно-апелативния съд е признал за виновен Михаил Димитров в извършването на престъпление, а само не му е наложил наказание поради изтичане на абсолютния давностен срок. Присъда № 00416/30.10.2002 г. по НОХД № 00416/2001 г. на Софийския военен съд не е отменена, а само е изменена. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че министърът на вътрешните работи не е имал задължение да възстанови Михаил Димитров в длъжност в МВР след постановяване на решението на Военно-апелативния съд. Допълнително следва да бъде посочено, че като доказателства по делото не са представени "решения на ЕСПЧ", на които се позовава жалбоподателя. При справка в публичния официален сайт на Върховния касационен съд се установи Решение № 525/7.05.2014 г., постановено по н. д. № 1585/2013 г. по описа на Върховния касационен съд, в което е цитирано решението от 24.02.2012 г. на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по жалба вх. № 29476/06, чието съдържание също е достъпно публично чрез информационната система HUDOC. Независимо от използването на инициали в съдебните актове за индивидуализация на страните, възпроизведените факти са достатъчни, за да се направи връзка с настоящото дело. Друго решение на ЕСПЧ по жалба на Михаил Димитров не се установи. Цитираните решения на ВКС и ЕСПЧ не променят направените вече правни изводи, защото също са относими към воденето наказателното производство и отстраняването от длъжност на Михаил Димитров, но не и прекратяване на служебното му правоотношение. Ако жалбоподателят счита, че тези решения представляват основания по смисъла на чл. 99 от АПК е следвало да се възползва от предоставената му от закона възможност и да поиска възобновяване на производството по издаване на административни актове, но по делото няма данни, че такова производство е инициирано или започнало. По изложените съображения и настоящият съдебен състав не е компетентен да извърши преценка доколко тези решения обуславят обстоятелства, съдържащи се в някоя от хипотезите на чл. 99 от АПК. Предметът на съдебен контрол е обусловен от фактическите и правни твърдения в жалбата, които в случая са в синхрон с отправеното искане за възстановяване на предишната или друга подходяща длъжност. Това искане на Михаил Димитров е неоснователно, защото не са налице всички предпоставки на чл. 232 от ЗМВР, поради което и оспорването на отказа да бъде уважено е неоснователно. Пропускането на срока за произнасяне и липсата на поставяне на дата и име на издателя на акта не са основания за отмяна на отказа, поради наличието на формиран и атакуван мълчалив отказ. Обстоятелството, че Михаил Димитров е признат за виновен в извършването на престъпление, независимо, че не му е наложено наказание в наказателното производство, трябва да се възприема като доказателство за съответствието с целта на закона на отказа да бъде възстановен на длъжност. При извършената служебна проверка не се констатират и допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, освен тези свързани с пропускане на сроковете за произнасяне. Не е нарушено правото на защита на жалбоподателя и с неуведомяването му за изготвеното и утвърдено становище, защото той своевременно е упражнил правото си на жалба. Събраните в административното производство доказателства, също не са неизвестни на Михаил Димитров и не е накърнено правото му на участие в събиране на доказателства в административната фаза на производството. По така изложените съображения съдът намира, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган при наличието на правно основания за това, в съответствие с целта на закона и без да са допуснати нарушения, представляващи основания за неговата отмяна, поради което оспорването трябва да бъде отхвърлено като неоснователно. По водене на делото ответникът не е направил разноски, но е представляван от юрисконсулт, поради което с оглед изхода на спора и направеното искане жалбоподателят му дължи сумата 400 (четиристотин) лева. По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК Върховния административен съд, пето отделение