Решение № 5114 от 27.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 8137/2015 г.

Решение № 5114 от 27.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 8137/2015 г., VII о., докладчик съдията Мирослава Керимова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на "Мегозор" ООД, гр. В. срещу решение № 838/11.05.2015 г. на Административен съд гр. В. по адм. д. № 424/2014 г., в частта в която е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Акт за установяване на задължения по декларация № 790/19.11.2013 г., издаден от Главен експерт в отдел "Местни данъци и такси" при община Несебър, потвърден с решение № Н4-4157#3 от 17.01.2014 г. на Началника на Отдел "Местни данъци и такси" при община Несебър. Претендира неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Ответникът по касационната жалба, Н. О. "Местни данъци и такси" при община Несебър не взема становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес, срещу съдебен акт по чл. 208 АПК. При служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, касационната инстанция приема, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, но неправилно в обжалваната му част. Предмет на контрол за правилност пред Върховен административен съд е решение № 838/11.05.2015 г. на Административен съд гр. В. по адм. д. № 424/2014 г., в частта в която е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Акт за установяване на задължения по декларация № 790/19.11.2013 г., издаден от Главен експерт в отдел "Местни данъци и такси" при община Несебър, потвърден с решение № Н4-4157#3 от 17.01.2014 г. на Началника на Отдел "Местни данъци и такси" при община Несебър. За да отхвърли жалбата в тази част, съдът е приел, че от приложените и приети по делото доказателства се установява, че през процесните периоди 2008-2010 г. общината е осъществявала дейност по поддържане на чистотата на териториите на обществено ползване и поддържане на депо и събиране на отпадъци. Касационната инстанция не споделя този извод от правна страна: Страните не спорят, че "Мегозор" ООД, гр. В. е собственик на поземлен имот с идентификатор № 53045.503.269, находящ се в гр. О., местността "Кавак дере", както и че имотът е деклариран с декларация по чл. 14 ЗМДТ. С обжалвания АУЗД № 790/19.11.2013 г. издаден от Главен експерт в отдел "Местни данъци и такси" при община Несебър, за имота са установени задължения за такса битови отпадъци за 2008-2010 г. Правилни са изводите на съда, че в тежест на органа е да докаже предоставяне на всяка от услугите по компоненти. Неправилен е извода на съда, че от събраните по делото доказателства, по безспорен начин се установява, че през процесните периоди общината е осъществявала дейността по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване и поддържане на депо и събиране на отпадъци. Касационната инстанция приема, че ответникът не доказва престиране на услугата за имота по отношение на тези два компонента за всеки от периодите. Правилни са изводите на касатора, че решението на Общинския съвет по чл. 66, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси, както и заповедта на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ сами по себе си не доказват предоставянето на услугите. Според касационната инстанция, изводът на съда за доказана дължимост на таксата за втория и третия компонент е неправилен. Таксата битови отпадъци не е данък. Нейната дължимост не се поражда само и единствено от наличието на установена в закон правна връзка между недвижим имот и съответния правен субект - чл. 11 ЗМДТ. Законодателят изисква, освен наличието на правна връзка между недвижимия имот и правния субект по смисъла на чл. 11 ЗМДТ, и фактическо престиране и ползване на услугата в трите й компонента /предмет на касационна проверка са само втория и третия от тях/. В своите решения Върховният административен съд многократно е приемал, че с оглед на различното съдържание на трите вида услуги по чл. 62 ЗМДТ и на различните цели, които общината преследва чрез предоставянето на тези услуги, законодателят е въвел изисквания, които определят кога услугите са предоставени и кога се счита, че са ползвани. Втората от трите услуги по смисъла на чл. 62 ЗМДТ е услугата по поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. Съгласно чл. 66, ал. 1, т. 4 ЗМДТ в услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване се включва почистване на уличните платна, площадите, алеите, парковете и другите територии от населените места, предназначени за обществено ползване. Съвместното съжителство в рамките на едно населено място, за да бъде възможно и да отговаря на определени, приети от членовете на общността, от обществото и от държавата стандарти, не може да се осъществи без територии за обществено, т. е. достъпно за всички, ползване. Наличието на територии за обществено ползване изисква поддържането и на определен стандарт на чистота на тези територии. Ето защо, законодателят е приел, че общото ползване предполага и обща отговорност за събиране, транспортиране и третиране на генерираните битови отпадъци. Точният вид на услугите, които се включват в обобщеното понятие поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, законодателят е предоставил на дискрецията на общинския съвет и на кмета на общината. В действителност, предоставянето на услугата по т. 2 не е обвързано и не зависи от предоставянето или съответно непредоставянето на услугата по т. 1. Но и тук, за да е налице задължение за заплащане на такса поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване е необходимо общината не само да е определила вида и териториалния обхват на предоставяне на услугата /което се реализира със заповедта по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ/, но и фактически да я предоставя. Тогава, когато услугата не се предоставя, такса не се дължи - чл. 71, т. 2 ЗМДТ. Тъй като не е обвързана от фактическото ползване на имота от задълженото по чл. 11 ЗМДТ лице, за тази услуга не е налице възможност предварително да се декларира неползване. В тежест на ответника е да представи доказателства, от които по надлежен ред да се установи извършване на услугата по втория компонент, което доказване в случая не е проведено. По делото не са представени доказателства за реалното предоставяне на услугата, като графици за движението на автомобилите за почистване на уличните платна, доказателства за почистване на зелените територии, отчети за реалното извършване на разходите по дейността, протоколи за оглед на работата на заети в това лица и прочие. Правилни са изводите на касатора, че коментираните от съда трудови договори и длъжностни характеристики, справки за налични МПС и закупени материали не доказват реалното извършване на дейността по тази компонента, а сочат само на кадрова обезпеченост и материална база за извършване на тази дейност. За доказване на реалното предоставяне на услугата не е достатъчно да се докаже организацията за предоставянето й. Трябва да са ангажирани доказателства за обема и вида на свършената работа за посочените периоди от време, т. е. доказателства, които доказват реалното предоставяне на услугите, като графици, пътни листа, приемно-предавателни протоколи, отчети за свършена работа и прочие. Горните изводи са относими и по отношение на третата компонента. Предвид гореизложеното, касационната инстанция приема, че неправилно административният съд е приел за доказана услугата по компонента 2 и 3 и е отхвърлил жалбата на дружеството срещу АУЗД в тази част. Престирането на услугата в процесните два компонента е фактическо основание - един от релевантните юридически факти, при осъществяването на които възниква задължението за таксата. Съгласно чл. 170, ал. 1 АПК във вр. с § 2 ДОПК доказателствената тежест за фактическите основания е на органа. Като не е доказал реалното извършване на услугата по тези два пункта, органът недоказано претендира такса за тази услуга за имота за посочените години. Решението на общинския съвет и заповедта на кмета на общината по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ са правни предпоставки за предоставяне на услугите по чл. 62 ЗМДТ, които общината трябва да осигури наред с фактическото престиране на услугата, за да възникне задължение за такса. Липсата на доказателства за всеки от елементите, релевантни за доказване на дължимостта, обосновава извод за недоказана дължимост. Предвид гореизложеното, решението на Административен съд Б. в оспорваната част следва да бъде отменено, а вместо него да се постанови друго, с което да се отмени Акт за установяване на задължения по декларация № 790/19.11.2013 г. на орган по приходите при О. Н., отдел "Местни данъци и такси". Предвид изхода на спора, на касатора се дължат разноски за касационната инстанция в размер на 430 лв., както и разноски пред Административен съд Б. за разликата до пълния размер или сумата от 163.46 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд