Решение № 13140 от 10.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5881/2013 г.

Решение № 13140 от 10.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5881/2013 г., III о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 1, ал. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).

Образувано е по касационна жалба, подадена от Иван Руменов Добрев против решение № 31 от 15.03.2013 г., постановено от Ямболския административен съд по адм. д. № 295/2012 г., с което е отхвърлен иска му против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН) за сумата от 7360 лева, претендирана като обзещетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и неудобства по време на престоя му в ареста в гр. Ямбол в периода от 2.05.2011 г. до 17.06.2011 г.

В касационната жалба се твърди неправилност на решението и се иска отмяната му. Наведените касационни основания в жалбата са - нарушение на материалния закон и необоснованост - чл. 209, т. 3 от АПК. Конкретните оплаквания в жалбата са, че съдът неправилно е тълкувал и приложил чл. 3, ал. 2, т. 2, т. 3 от ЗИНЗС, както и чл. 3 от ЕКПЧ. Иска се отмяна на решението и уважаване на иска.

Ответникът - ГД "ИН" чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба и иска отхвърлянето й. Подробни съображения са развити в писмен отговор на жалбата, които се свеждат до това, че ищецът не е доказал вредоносен резултат за себе си, а и не е конкретизирал в причинна връзка с кои точно действия или бездействия на затворническата администрация са те. Иска се потвърждаване на обжалваното решение.

Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за неоснователност на жалбата, поддържайки, че искът правилно е отхвърлен, тъй като е недоказан.

Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява жалбата като допустима. Тя е подадена от надлежна страна в рамките на 14-дневния срок за касационното обжалване на решението на административния съд. Жалбата е основателна.

Административният съд е сезиран с иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Ищецът е искал да бъде обезщетен за вредите, причинени му от бездействието на длъжностни лица на ответника ГДИН, при престоя му в следствения арест в гр. Ямбол за периода от 2.05.2011 г. до 17.06.2011 г. Твърдяното от ищеца бездействие се е изразявало в неосигуряване на достатъчна квадратура, полагаща се на едно лице при престоя му ареста, постоянен достъп до санитарен възел, ежедневен престой на открито, пряк достъп на дневна светлина и проветряване на помещението. Ищецът е поддържал, че от бездействието на ответника за него са настъпили вреди, изразяващи се в нанесени травми, касаещи морала, физическото и психическото му здраве.

Административният съд е отхвърлил предявения иск, приемайки, че разпоредбата на чл. 173, т. 4 от Правилника за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията не съдържа императивно изискване във всяка килия да има санитарен възел. По отношение на оплакването за липса на прозорец, достъп на дневна светлина и възможност за проветряване на помещението, съдът е приел, че не е налице бездействие, доколкото от доказателствата по делото се установявало, че има прозорец, изрязан в самата врата, от който е осигуряван достъп на дневна светлина и проветряване на арестантското помещение.

Съдът е приел, че помещенията действително не отговарят на изискването на чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС, но то не е в сила към процесния период.

По отношение на твърдяната липса на престой на открито, съдът е приел, че това бездействие противоречи на чл. 86, ал. 1 от ЗИНЗС, но не било установено от него да са настъпили вреди за жалбоподателя.

Настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява обжалваното решение като неправилно по следните съображения:

Съгласно чл. 3, ал. 1 от ЗОДОВ осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение. Съгласно чл. 3, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ЗИНЗС за изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат:

1. умишлено поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация, без възможности за човешко общуване и други виновно извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане на здравето;

1. унизително отношение, което уронва човешкото достойноство на осъдения, принуждава го да върши или да предприеме действия против волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност.

С оглед цитираните законови разпоредби, неправилни са мотивите на съда, въз основа на които е преценил като неоснователен иска, а именно поради това, че към релевантния период - 2.05.2011 г. - 17.06.2011 г. не е налице законово изискване за наличие на санитарен възел във всяка килия, както и императивно изискване за минимална площ на килиите.

Разпоредбата на чл. 3 и чл. 43, ал. 2 и ал. 4 от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална битова среда в местата за лишаване от свобода и по аргумент от чл. 240 от ЗИНЗС в арестите. Посочените разпоредби са в сила за процесния период, което е основание за преценка, във всеки конкретен случай при предявен иск за обезвреда на това основание, колко тази законова гаранция е реална.

Относима материалноправна разпоредба е и чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, която е в сила за България от 1992 г. и която съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България е част от вътрешното право на страната. Посоченият чл. от Конвенцията забранява изтезанието или нечовешко или унизително отношение или наказание.

Налице е национална съдебна практика (решение № 10166 от 11.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 15508/2011 г., решение № 6667 от 15.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 13664/2012 г., решение № 104 от 20.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5895/2007 г., решение № 538 от 22.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1648/2008 г., решение № 15 от 29.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4427/2007 г.), в която се приема, че липсата на достатъчно жилищна площ, постоянен достъп до санитарен възел, достатъчен приток на слънчева светлина и възможност за проветрение в местата за лишаване от свобода и арестите е отклонение от подходящата жизнена среда за задържаното лице, независимо че към релевантните периоди не са действали задължителни нормативи за разполагаемата жилищна площ на лишените от свобода и законоустановени критерии, на които да отговарят условията в местата за задържане и лишаване от свобода.

Неправилно, съдът е приел за безспорно обстоятелството, че помещенията действително не отговарят на изискването на чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС. Видно от докладната записка на Ташко Ташев (лист 26 и сл. от делото) е, че килията, в която е бил настанен ищецът е с площ от 6,08 кв. метра, която площ е достатъчна според изведените критерии за минимална площ в такива случаи, ако лицето обаче е било само. Твърдението на ищеца е, че по време на престоя му, в килията са били настанени две лица (т. е. още едно освен него). Съдът не е изложил мотиви по това твърдение, приемали го за доказано или не.

Установено по делото е ( от същата докладна записка), че през процесния период санитарният възел е бил един общ за всичките 14 килии, т. е. в килията на ищеца не е имало самостоятелен санитарен възел. Това обстоятелство само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, че лицето не е имало достъп до санитарен възел при нужда. Съдът не е изложил мотиви по този въпрос също. От значение за преценката е доколко доказани са твърденията на ищеца в исковата му молба, че се е налагало да чака около 20 мин., за да му се осигури достъп до санитарен възел, че е бил обект на подигравки от длъжностните лица във връзка с възникнали негови естествени нужди, че след 21 часа се е налагало да ползва пластмасова бутилка при уриниране. Съдът не е изложил съображения, доколко тези твърдения на ищеца са доказани или не.

Съдът е формирал извод, че в килията, в която е бил задържан ищецът е прониквала дневна светлина и е извършвано проветряване чрез прозореца, изрязан във вратата на килията. Липсват съображения на съда обаче, дали светлината е била достатъчна като количество и дали през посочения отвор във вратата, който е бил към коридора на ареста, а не директно навън, е било възможно да се осъществява проветрение.

Всички посочени по горе обстоятелства са от значение за спора, поради което съдът след анализ на доказателствата по делото, следва да изложи съображения относно доказаността им, след което да прецени и евентуално кумулативният им ефект върху ищеца и продължителността на задържането му при тези условия, и едва след това формира извод, доколко стресът, лишенията и неудобствата, които ищецът е преживял по време на задържането си във въпросното помещение, надхвърлят или не неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането.

Следва да се има предвид и съдържанието на множество решения на Съда по правата на човека по дела, заведени пред този съд от български граждани срещу България, в които се е твърдяло нарушение на чл. 3 от Конвенцията, произтичащо от битовите условия в местата за задържане и лишаване от свобода (решение от 10.06.2006 г. по делото Йорданов срещу България, решение от 2.02.2006 г. на ЕСПЧ по делото Йовчев срещу България, решение от 24.05.2007 г. на ЕСПЧ по делото Навущанов срещу България, решение от 28.06.2007 г. на ЕСПЧ по делото Малечков срещу България, решение от 27.11.2008 г. на ЕСПЧ по делото Славчо Костов срещу България). В тези решения са изведени критерии от значение за преценката, дали условията на изтърпяване на един ограничителен режим могат до достигнат до третиране в нарушение на чл. 3 от Конвенцията.

Липсата на мотиви по съществени за спора обстоятелства са основание за отмяна на решението и връщане на делото на друг състав на административния съд за ново произнасяне.

Воден от горните съображения и на осн. чл. 203, ал. 2 от АПК вр. с чл. 1, ал. 2 ЗОДОВ и чл. 222, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд