Решение № 14084 от 21.11.2017 г. на ВАС по адм. д. № 9152/2016 г.

Решение № 14084 от 21.11.2017 г. на ВАС по адм. д. № 9152/2016 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Е. Р. Ш., от с. В., общ. С., обл. Б. - непълнолетна, действаща със съгласието на баща си Р. Р. Ш., срещу решение № 828 от 10.06.2016 г., постановено по адм. дело № 133/2016 г. по описа на Административен съд (АС) - Б., с което е отхвърлена жалбата й срещу заповед № 122/07.03.2016 г. на директора на Средно общообразователно училище (СОУ) "Х. Б." - с. В., обл. Б. за налагане на наказание "преместване в друго училище" за учебната 2015 - 2016 г. С подадената касационна жалба се поддържат оплаквания за недопустимост и неправилност на съдебното решение, поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК. Ответникът - директорът на СОУ "Х. Б." - с. В., оспорва касационната жалба. С отричащи основателността й доводи, моли първоинстанционният съдебен акт да бъде оставен в сила. Ответникът - Дирекция "Социално подпомагане", отдел "Закрила на детето", гр. Г. Делчев, не изразява становище по постъпилата жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срок от надлежна страна - участник в първоинстанционното производство. Като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания и извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, съдът намира същата за неоснователна. С атакуваното решение АС - Б. е отхвърлил жалбата на Е. Р. Ш. срещу заповед № 122/07.03.2016 г. на директора на СОУ "Х. Б." - с. В., обл. Б., с която на основание чл. 147, ал. 1, т. 8, чл. 139, ал. 1 от 4 от Правилника за прилагане на Закона за народната просвета (ППЗНП), чл. 52, ал. 1, т. 4 от Правилника за дейността на училището и решение на Педагогическия съвет по Протокол № 6 от 23.02.2016 г., на жалбоподателката е наложено наказание "преместване в друго училище" за учебната 2015 - 2016 г., считано от датата на връчване на заповедта. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че оспорената пред него заповед е издадена от компетентен орган съобразно чл. 147, ал. 1, вр. чл. 148, ал. 1 ППЗНП, в надлежна форма, при спазване на административнопроизводствените правила, правилно приложение на материалния закон и в съответствие с целта на закона. Преценил е, че в своята съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства сочат на наличие на посочените в заповедта фактически и правни основания за упражняване на регламентираното в чл. 147, ал. 1, т. 8 ППЗНП правомощие на директора на СОУ "Х. Б.", с. В.. Счел е, че установените по делото обстоятелства обосновават поведение на Е. Ш., противоречащо на регламентираните в ППЗНП и Правилника за дейността на училището задължения на учениците да се въздържат от действия, уронващи авторитета на училището и да се явяват в облекло и вид, съответстващи на нормативно установените правила (чл. 135, ал. 1, т. 3 ППЗНП, във вр. с чл. 47, ал. 3, т. 4 от Правилника за дейността на училището 2015/2016 г.). При преценката на материалната законосъобразност на оспорения административен акт, първоинстанционният съд е отчел необходимостта от постигане на баланс между конституционно признатото право на образование по чл. 53, ал. 1 от Конституцията на Р. Б. (КРБ), което държавата следва да съблюдава и да създава условия за свободното му упражняване и развитие (чл. 4, ал. 2, чл. 53, ал. 6 КРБ), и правото на избор на вероизповедание и на религиозни възгледи съгласно чл. 37, ал. 1 КРБ. Съдът е аргументирал акта си с мотивите на решение № 7/04.06.1996 г. на КС на РБ по конст. дело № 1/1996 г., позовал се е на чл. 7 от Закона за вероизповеданията (ЗВ), в т. ч. и на международни договори, по които България е страна и които, съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 4 КРБ са част от вътрешното право на страната - чл. 18, ал. 3 от Международния пакт за граждански и политически права (ратифициран с Указ № 1199 на Президиума на Народното събрание от 23.07.1970 г. - ДВ, бр. 60 от 1970 г., в сила от 23.03.1976 г.) и чл. 9, ал. 2 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ, ратифицирана със закон на НС на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 2.10.1992 г., в сила от 7.09.1992 г.), а също и с Хартата на основните права на Европейския съюз - чл. 52, ал. 1, Конвенцията за правата на детето, и в частност чл. 14, ал. 3, по силата на който свободата на изразяване на собствената религия или вярвания от децата може да подлежи на ограничения, които са предвидени в закона и са необходими за защита на обществената сигурност, ред, здраве или морал или на основните права и свободи на другите. Посочил е, че светският характер на образованието в Р. Б. съгласно чл. 5 от Закона за народната просвета (отм.) и чл. 4, ал. 1 ППЗНП, поражда необходимост от налагането на ограничения в свободата на изразяване на принадлежност към определена религия или религиозна общност. Това ограничение съдът е обосновал като пропорционално в хипотези като настоящата, позовавайки се на практиката на КС и ЕСПЧ и по-специално посоченото по-горе решение на Конституционния съд, решение на ЕСПЧ по дело Kokkinakis v. Greece, App. no. 14307/88, Series A no 260-A, 25 May 1993, р. 17 и др. Съдът е приел още, че изборът на облекло в учебните заведения е свободен при условие, че не е в противоречие със светския характер на образованието - чл. 5 ЗНП (отм.) и не нарушава действащото законодателство и добрите нрави - чл. 135, ал. 1, т. 3 ППЗНП. Посочил е, че в съответствие с тези разпоредби са приетите с Правилника за дейността на училището правила относно облеклото на учениците, според които се забранява носенето на "шапки, забрадки, бурки и слънчеви очила" в сградата. Преценил е, че право на всяко училище е да въвежда определени изисквания към облеклото на учениците (чл. 135, ал. 2 ППЗНП). Конкретното правило от Правилника за дейността на училището, което забранява на учениците да носят забрадки в сградата на училището, не е насочено към ограничаване правото на свобода на религията, а съответства на действащите закони (чл. 5 ЗНП, отм.) и подзаконови нормативни актове (чл. 135, ал. 1, т. 3, вр. ал. 2 ППЗНП). Въз основа на така изложените съображения съдът е обосновал краен извод, че наложеното наказание не е с оглед религиозните убеждения на жалбоподателката, а резултат от отказа на същата да изпълни произтичащи за нея като ученик задължения по ЗНП (отм.), ППЗНП и Правилника за дейността на училището 2015/2016 г., с които е била запозната от класния ръководител в началото на учебната 2015/2016 г. Ето защо приложената от директора на СОУ "Х. Б." мярка е обоснована и съразмерна на преследваните цели - защита на светското начало, равенството и неутралност на държавното образование. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователно е релевираното с касационната жалба възражение за недопустимост на съдебния акт, който в съответствие с чл. 218, ал. 2 АПК, касационната инстанция преценява за валиден, като постановен в рамките на правораздавателната компетентност, страните и предмета на спора, с който съдът е сезиран. По отношение на направеното с касационната жалба искане за прогласяване нищожността на разпоредбите на чл. 47, ал. 3, т. 4, изр. последно и на чл. 51, ал. 1 от Правилника за дейността на СОУ "Х. Б.", с. В., обл. Б., следва да се посочи, че в рамките на касационното производство по АПК инцидентният контрол за законосъобразност на подзаконов нормативен акт е недопустим. В този смисъл настоящият състав не разполага с правомощието да преценява валидността и законосъобразността на разпоредба от подзаконов нормативен акт с цел отмяна/прогласяване нищожността на същата. Дефинираният в Решение № 78/12.07.1973 г. по гр. дело 58/73 г. на ОСГК на ВС институт на косвения съдебен контрол, като правомощие в рамките на задължението за преценка на правопораждащите факти, дава възможност на съда да констатира нищожността на един административен акт и с оглед на това, без да го изменява или отменява, да приеме съществуването или не на определени правоотношения, намира приложение само в гражданския процес, имащ за предмет граждански правоотношения, спрямо които един административен акт е възможно да представлява факт с правно значение. Израз на необходимостта за установяване на относимите към гражданскоправния спор факти е създаването на изричната правна норма на чл. 17 ГПК. Аналогична разпоредба в процесуалните закони в областта на административното право не е налице, т. к. възможността за съдебен контрол относно действителността на административните актове е предвидена изрично като безсрочна в чл. 149, ал. 5 АПК. Въвеждането на хипотезата за право за оспорване на административните актове с искане за обявяване на тяхната нищожност е именно поради необходимостта да бъде осигурена законност на актовете на администрацията, но и правната стабилност чрез зачитането на тяхното действие до изричното им обявяване за нищожни. Поради това и при наличие на процесуалната възможност по реда на чл. 149, ал. 5 АПК, произнасяне по действителността на разпоредби от действащия Правилник на СОУ "Х. Б.", с. В., обл. Б. е недопустимо. Все пак, ако съдът установи, че дадена разпоредба противоречи на акт от по-висш нормативен ранг, следва да остави същата неприложена. По този въпрос настоящият състав дължи произнасяне имплицитно, с оглед контролно-отменителните си правомощия по съществото на спора. По делото няма спор за факти, поради което фактическата обстановка, приета за установена от административния съд, се възприема изцяло от настоящия състав. Същата се подкрепя от събрания в хода на съдебното производство доказателствен материал. Предвид подробно изложените от АС - Б. релевантни за спора факти, настоящият състав намира, че същите не следва да се възпроизвеждат повторно, още повече, че предмет на касационно оспорване са само направените въз основа на правилно установените фактически положения правни изводи на решаващия съд досежно съответствието на постановената заповед с правни норми на вътрешното и общностното право, както и наличие на ограничителен ефект на приложената мярка спрямо конституционно установените и защитени права на образование и на избор на вероизповедание и на религиозни възгледи (чл. 53, ал. 1 и чл. 37, ал. 1 КРБ). Конституционноустановеният правов ред в Р. Б. изисква зачитане на равенството на хората, тяхното достойнство и права (чл. 6, ал. 1 КРБ). И доколкото ал. 2 на същата норма не допуска ограничения на правата или привилегии, основани на религия, образование, убеждения и т. н., то и по аргумент от противното, Конституцията не допуска създаване на привилегии на база на посочените признаци в полза на едни обществени групи или отделни граждани за сметка на други. Отправна точка за разрешаване на поставения пред настоящата инстанция правен спор е разпоредбата на чл. 5 ЗНП (отм.), според която образованието е светско. Това важи и за общинското училище СОУ "Х. Б.", с. В., обл. Б. и то не само по отношение на предметите, които се изучават, но и за цялостната организация на учебно-възпитателния процес. С. чл. 4, ал. 1 ППЗНП светското образование не допуска налагането на учениците на идеологически и религиозни доктрини. Правилникът за дейността на СОУ "Х. Б.", с. В., изрично забранява на ученика да изразява чрез облеклото си етническа, верска или религиозна принадлежност. Цитираното правило не противоречи на Конституцията. То е в съответствие с останалите национални нормативни актове от по-висока степен и намира потвърждение в редица решения на ЕСПЧ, в които е обоснован извод, че не следва да се абсолютизира правото на субектите да се държат в обществото по начина, предписан им от религиозните правила. Свободата в духовната сфера, още по-стриктно казано - свободата на упражняване на религия, където преживяванията са от интимно духовно естество, не подлежат на доказване и анализ пред държавни органи, поради което не могат да се оценяват със средствата, познати на светските институции. Съдът при упражняване на правораздавателната си власт следва да се ръководи при преценката си за нарушаване на законодателството от конституционния императив за отделеността (автономността) на вероизповеданията от държавата и да не се намесва в разрешаването на спорове, за които установи, че са от религиозно-духовен, а не от светски характер. Това разбиране е отдавна установено според изискванията на плурализма, толерантността и търпимостта и е пряко свързано със задължението да се не възпрепятства упражняването на верските убеждения и практиките на различните вероизповедания като част от духовната страна на живота на обществото. Съдът намира за естествени различията между отделните вероизповедания относно въпросите на практикуването на вярата, поради което държавата (и съдът като държавна институция) са обвързани от задължението да не се намесват отвъд границата на духовната самостоятелност на отделните религиозни общности. Анализът на въпроса за отношението между държавата и религиите налага да се отчете баланса, който трябва да бъде постигнат между различните засегнати интереси - правата и свободите на субектите, изискванията на обществения ред и плурализма (вж. Решение на ЕСПЧ по делото Манусакис и др. срещу Гърция, Manoussakis and Others v. Greece, решение от 26 септември 1996 г.). В Решение от 29 юни 2004 г. по дело "Л. С. срещу Турция" по жалба № 44774/98, съдът в Страсбург отбеляза, че "принципът на светската държава е основата за забрана на носенето на религиозни символи в университетите в Турция. В този контекст, когато ценностите на плурализма, зачитането на правата на другите, и по специално, на равенството на мъжете и жените са били преподавани и прилагани на практика, напълно разбираемо е, че съответните органи са се стремили да запазят светския характер на обучението в съответното учебно заведение". В едно демократично общество държавата има право да въвежда ограничения върху носенето на ислямското забраждане, ако то е несъвместимо с преследваната цел - защита на правата и свободите на другите, обществения ред и обществената сигурност (виж. Решения на ЕСПЧ по делата Karaduman v. Turkey, no. 16278/90, решение на комисията от 3 май 1993 г., DR 74, p. 93, Dahlab v. Switzerland, no. 42393/98, ECHR 2001-V). Отново от практиката на ЕСПЧ следва свободата на преценка с която държавите-страни по Конвенцията регулират носенето на религиозни символи и в частност - в учебните заведения, като правилата по този въпрос се различават в отделните страни в зависимост от националните традиции и не съществува единна европейска концепция за съдържанието на изискванията "защита на правата и свободите на другите" и защита на "обществения ред" (дело Wingrove v. the U. K. Р. от 25 Ноември 1996, Reports 1996-V, pp. 1957-58, § 58; и дело C. C. v. Spain, Решение от 24 Февруари 1994, Series A no. 285-A, § 43). В тази връзка следва да бъде отбелязано, че регулативните правомощия са необходими поради самия характер на образованието (вж. съответно делото Шелдсен, Б. М. и Педерсен срещу Дания, решение от 7 декември 1976 г., Series A no. 23, p. 26, § 53; дело Х. срещу Великобритания, X v. the U. K., no. 8160/78, решение на комисията от 12 март 1981 г.; и дело Четиридесет майки срещу Швеция, 40 mothers v. Sweden, no. 6853/74, решение на комисията от 9 март 1977 г.). ЕСПЧ подчертава, че регулативните актове на държавите в областта никога не трябва да нарушават принципа на плурализма, да противоречат на други права, въплътени в Конвенцията, или изцяло да отричат свободата да се изповядва религията или вярата (вж. съответно дело относно някои аспекти на законите за използването на различни езици в образованието в Белгия, Case relating to certain aspects of the laws on the use of languages in education in Belgium, решение от 23 юли 1968 г., Series A no. 6, p. 32, § 5; и дело "Янасик срещу Турция", Yanasik v. Turkey, no 14524/89, решение на комисията от 6 януари 1993 г., DR 74, p. 14). По аналогичен начин ЕСПЧ е разрешил и спора по делото "Дахлад срещу Швейцария", жалба № 42393/98. Изведеният от съда в Страсбург подход не е бил предмет на противоречива практика, като едно от последните си решения в материята - Решение от 1 Юли 2014 г., по делото S. A. S. c. FRANCE, жалба № 43835/11, съдът постановява, че: "В едно демократично общество, където съществуват съвместно няколко религии, може да се окаже необходимо да се ограничи свободата на демонстриране на собствената религия за да се балансират интересите на различните групи и да се осигури взаимно уважение на убежденията, които изповядва всеки. Тази постановка произтича от § 2 на чл. 9 и позитивните задължения, вменими на държавите в духа на чл. 1 на Конвенцията - да гарантират на всяко лице, спадащо под тяхна юрисдикция правата и свободите, дефинирани в Конвенцията (L. S., precite, § 106), т. 126. Съдът отбелязва, че "държавата трябва да създаде условия хората да могат да живеят заедно, въпреки своето многообразие. Забраната във Франция за носене на хиджаб на обществени места не е свързана с религиозното значение на облеклото, а единствено с това, че се покрива лицето. Тя цели да защити един начин на общуване между хората, който според властите е от ключово значение не само за плурализма, но и за толерантността и широкомислието, без които няма демократично общество, и поради това е въпрос на обществен избор". В решение по делото "Л. С. срещу Турция" ЕСПЧ постановява, че държавата има задължение да гарантира, че различните групи изразяват взаимна толерантност (§ 107). Ролята на държавните власти не следва да се изразява в овладяване на случаите на напрежение, елиминирайки плурализма, а да гарантира, че взаимно противоположните групи се толерират (Виж решение по делото Serif c. Grece, nо 3817/97, § 53, CEDH 1999-IX; voir aussi L. S., precite). И още - плурализмът и демократичността следва да се основават на диалогичност и в духа на компромис, което изисква от отделните индивиди различни отстъпки с цел защита на идеалите и ценностите на демократичното общество (виж Решение от 30 Януари 1998, по делото Parti communiste unifie de Turquie et autres, Reports 1998-I § 45, и решение по делото R. P. (the W. P.) and Others v. Turkey, nos 41340/98, 41342/98, 41343/98 and 41344/98, § 91, ECHR 2003-II). Именно с оглед светския характер на образованието, ЕСПЧ се е произнасял относно забраната за носене на религиозни знаци и символи от страна на преподавателите в сгради, където се осъществява обществено-преподавателска дейност enseignants (Решението по делото "Дахлаб", Решение по делото Kurtulmus c. Turquie (dec.), nо 65500/0, CEDH 2006-II), както и от ученици и студенти (виж Решение по делото "Л. С.", Kose et autres c. Turquie (dec.), nо 26625/02, CEDH 2006-II, Kervanci c. France, nо 31645/04, 4 decembre 2008, Aktas c. France (dec.), nо 43563/08, 30 juin 2009, et R. S. c. France (dec.), nо 27561/08, 30 juin 2009). Съдът не е установил нарушение на чл. 9 ЕКПЧ в нито един от тези случаи. В този смисъл свободата на избор на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи, съобразно чл. 37 КРБ и чл. 9 ЕКПЧ включва безспорно и свобода на манифестиране на религията и убежденията, но не и абсолютно право на публично поведение, мотивирано от религия или убеждение. Ето защо ограничения за съобразяване с интересите и зачитане на убежденията на различните групи са не просто допустими, но и необходими. По този начин се осигурява взаимно толериране на различните групи, без злоупотреба с доминиращата позиция (Решението на ЕСПЧ по делото A. A. and Others v. Turkey). Съдът на ЕС се е произнасял по аналогична забрана за носене на ислямска забрадка на работното място, като в своето решение от 14 март 2017 г. по дело C-157/15 S. A., Centrum voor gelijkheid van kansen en voor racismebestrijding срещу G4S S. S., е постановил следното: "Член 2, § 2, буква "а" от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите трябва да се тълкува в смисъл, че забраната за носене на ислямска забрадка, произтичаща от вътрешно правило в частно предприятие, което забранява носенето по видим начин на какъвто и да било политически, философски или религиозен символ на работното място, не представлява пряка дискриминация, основана на религията или убежденията, по смисъла на тази директива. За сметка на това такова вътрешно правило в частно предприятие може да представлява непряка дискриминация по смисъла на чл. 2, § 2, буква "б" от Директива 2000/78, ако се установи, че наложеното с това правило на пръв поглед неутрално задължение всъщност поставя в неблагоприятно положение лицата от определена религия или с определени убеждения, освен когато то е обективно оправдано от законна цел, като например провеждането от работодателя на политика на политически, философски или религиозен неутралитет в отношенията с клиентите, и средствата за постигане на тази цел са подходящи и необходими". Съотнасянето на цитираната практика към настоящия казус предполага компетентните органи да предприемат адекватни действия за опазване на светския характер на обучението в СОУ "Х. Б.", с. В., както и да не допускат неравно третиране спрямо учениците и родителите им, които са приели да спазват правилата по ЗНП (отм.), ППЗНП и правилника на училището. Правото на образование е гарантирано от чл. 53 на Конституцията и е доразвито в чл. 9 ЗНП (отм.). Това право, съобразно законово дефинираното му съдържание, се упражнява ефективно в избрано от лицето училище и вид обучение съобразно личните предпочитания и възможности. След като за реализирането на това право законът поставя две условия, следователно то няма неограничен и абсолютен характер, а субективният елемент (лични предпочитания) е ограничен от обективните предели на възможностите на ученика. Т. е. законово защитено е правото на образование, но не и получаването на образование в конкретно училище. В продължение на така заложените в закона предпоставки, правото на образование следва да се тълкува и прилага като право на избор на училище и вид обучение в съществуващите училища. В тази насока, съгласно предписанието на чл. 53, ал. 1 Конституцията и чл. 2 от Допълнителния протокол към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, и според тълкуването на ЕСПЧ (решение от 23.07.1968 г., B. L. C.), правото на образование е възможността на едно лице да се възползва от средствата за обучение, които съществуват към определен момент, т. е. правото на образование е правото на достъп до образование. То не е право на образование в едно точно определено учебно заведение, т. к. най-малкото поради своята същност образованието в различните си възможности, за да бъде ефективно осъществено, изисква наличие на определени предпоставки. Доброволното избиране на обучение в дадено държавно или общинско училище неминуемо води до подчиняване на правилата и реда в него. Посещаването на училище с религиозно облекло при регламентирани правила, които са еднакви и важат за всички, противоречи на изискванията на вътрешното ни законодателство. В обществено значимия контекст следва да се посочи, че е държавата е осигурила право на Е. Ш. на достъп до образование, от което очевидно нейните родители и самата тя са се отказали, отричайки спазването на установените правила и норми. Предвид задължителния до 16-годишна възраст характер на образованието, отговорност на родителите е да осигурят редовно посещение и да предотвратят риска от отпадане на детето от училище. Въпреки своевременното уведомяване за извършено нарушение на правилника и невземането на мерки за предотвратяване под заплаха от отстраняване, родителите поемат съзнателно опасността от това, детето им да бъде подложено на този риск. За пълнота на изложеното следва да се посочи и нормативната забрана на чл. 2 от Закона за ограничаване носенето на облекло, прикриващо или скриващо лицето (Обн., ДВ, бр. 80 от 11.10.2016 г.), според която на публични места на територията на Р. Б. не се допуска носенето на облекло, прикриващо частично или скриващо напълно лицето. Аналогична забрана е възпроизведена в Правилника за дейността на СОУ "Х. Б.", поради което същият не може да се счита за неприложим или незаконосъобразен подзаконов нормативен акт. Доколкото разпоредбата не цели промяна в установените културни и социални модели и стереотипните роли, а отразява баланса на ценности в едно демократично общество и в съответствие с цялостната регламентация на светския характер на българското средно образование, не може да се приеме, че правата на жалбоподателката са засегнати в степен, надхвърляща необходимото за постигане на принципите на демократичност и плурализъм на съвременното светското общество. Изискването за взаимно зачитане, взаимно толериране на религиозните вярвания и убеждения и светският характер на образованието, недопускащ манифестиране на религиозна принадлежност по начин, излизащ извън личната сфера на индивида за сметка за останалите участници в учебния процес, обосновава законосъобразността на първоинстанционния съдебен акт. Предвид изложеното, като е отхвърлил жалбата на Е. Р. Ш. срещу заповед № 122/07.03.2016 г. на директора на СОУ "Х. Б." - с. В., обл. Б., за налагане на наказание "преместване в друго училище" за учебната 2015- 2016 г., първоинстанционният съд е приложил правилно материалния закон. Относно направеното възражение за необоснованост на съдебния акт, следва да се подчертае, че необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са били допуснати от решаващия съд. Фактическата обстановка е точно установена и подведена под вярната правна квалификация, като формираните изводи се основават на събраните доказателства. При осъществяване на правораздавателната дейност на решаващия съд не са допуснати и твърдяните нарушения на производствените правила - доказателствения материал е анализиран поотделно и в неговата съвкупност, а всички доводи и възражения на страните са обсъдени и правилно преценени. С оглед липсата на други спорни между страните обстоятелства и след изчерпване на проверката по чл. 218 АПК, обжалваното решение е правилно, поради което и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и своевременно направеното искане за присъждане на разноски по делото, на основание чл. 143, ал. 3 АПК в полза на ответника следва да се присъдят такива, съобразно представения списък на разноските по чл. 80 ГПК и доказателствата за реално заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 840 лв. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1- во АПК, Върховният административен съд, седмо отделение