Решение № 13216 от 31.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4562/2018 г.

Решение № 13216 от 31.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4562/2018 г., II о., докладчик съдията Славина Владова Производството е по реда на чл. 208 от Административно процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 225а ал. 1 и чл. 225а, ал. 2, т. 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ). Образувано е по касационна жалба от Д. И. и Я. И. и двамата от [населено място], чрез процесуалния им представител, срещу решение № 388 от 18.01.2018 г. по адм. дело № 8478/2017 г. на Административен съд София-град, 25 състав, с което е отхвърлена жалбата на Д. И. и Я. И.а против Заповед № РА-30-160 от 28.06.2017 г. на Директора на Дирекция "Общински строителен контрол" при Столична община (ДОСК при СО), с която на основание чл. 225, ал. 2, т. 2 и чл. 225а ал. 1 от ЗУТ е наредено премахването на незаконен строеж "Двуетажна надстройка на таванско помещение № 8", находящ се във вх. Б на [жилищен адрес] УПИ I- жс, кв. [кв. ] по плана на [населено място], [жк], с административен адрес [населено място], [улица], и с което решение жалбоподателите са осъдени да заплатят разноските по делото. С касационната жалба жалбоподателите твърдят незаконосъобразност на оспореното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърдят неправилност на извода на съда, че за спорният обект и за приемането му за търпим съгласно § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ следва да е налице учредено право на надстрояване. Твърдят, че са правилни изводите на съда относно установената година на построяване на строежа и относно изпълнението на техническите изисквания, за да се приеме за допустим по действалите и действащите правила и норми по устройство на територията. Искат оспореното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя оспорената заповед. Претендират разноски за двете инстанции. Ответникът Директорът на ДОСК при СО с представен писмен отговор и чрез процесуалния си представител в открито съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежни страни – адресати на оспореното решение и срещу акт, който подлежи на съдебен контрол, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. За да постанови оспореното решение, съдът е приел, че оспорената заповед е законосъобразна, издадена от компетентен орган, без допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. Приел е и че заповедта е материално законосъобразна, тъй като безспорно е установен строеж, за който не са налице строителни книжа, който не е търпим по смисъла на § 16, ал. 1 и § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, тъй като макар и построена преди 31.03.2001 г. (релевантният период по § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ), не е била допустима както по разпоредбите, действали по времето на извършването й – чл. 56, ал. 3 от ЗТСУ (отм.); , така и по сега действащите – чл. 183, ал. 2 от ЗУТ. Приел е, че това е така, тъй като по делото не се твърди и не са представени доказателства на жалбоподателите да е било учредено право на надстрояване на сградата в режим на етажна собственост по някой от начините, изискващи се по чл. 56, ал. 3 от ЗТСУ (отм.); или по чл. 183, ал. 2 от ЗУТ. Приел е, че съобразно § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ преценката за допустимост се извършва не само спрямо действащия ПУП и строителните правила и нормативи, а към всички относими изисквания за законност на строежите, като е изходил от редакцията на посочената разпоредба. Решението е правилно, но по аргументи различни от изложените в него. Правилен е крайният извод на съда, че спорният строеж двуетажна надстройка на таванско помещение № 8 е строеж, е недопустим по действалите правила и норми по устройство на територията, действали както към момента на изграждането му, така и по сега действащите правила, но по аргументи различни от посочените. От доказателствата се установява, че спорният строеж е изграден около 2000 г., т. е. преди 31.03.2001 г., който краен срок за строежи, за които може да се приемат за допустими, съгласно § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, е първата предпоставка за търпимост на строежите. Втората предпоставка е строежът да бъде допустим по правилата и нормативите по устройство на територията, действали или към момента на извършването му или по сега действащите правила и норми по устройство на територията. Част и то най – основа част от правилата и нормативите по устройство на територията са подробните устройствени планове (ПУП) (аргумент от чл. 18 от ЗУТ), с които се определя предназначението на имотите, максималната плътност на застрояване, максималната интензивност на застрояване, минималната свободна дворна площ, минималната задължително озеленена дворна площ, начинът и характерът на застрояване, линиите на застрояване. Т. е. ПУП на ниво съответна обособена територия дава правилата и нормативите за устройство на съответната територия. В конкретния случай видно от доказателствата по делото и в частност от приетата и неоспорена от страните СТЕ на вещото лице Т. А., се установява, че ПУП за спорния имот е одобрен със заповед № РД 09-50-307 от 20.04.1995 г. и заповед № РД 09 – 336 от 04.11.1997 г., като с одобрените с посочените заповеди ПРЗ е запазено съществуващото свободно застрояване в УПИ I, кв. 70, в който се намира спорният строеж, както и не е предвидено ново застрояване, надстрояване или пристрояване. Видно от графичната част на застроителния план, одобрен със заповедта от 1995 г., приложена по делото, се установява, че по ЗП на посочения УПИ и в частност относно [адрес] в който се намира надстройката, застроителния план предвижда застрояване до 3 етажа, като не предвижда надстрояване или пристрояване. Поради и това изградената надстройка, която е двуетажна над съществуващата сграда, изградена на три етажа, максимално допустимата по ПУП – ПЗ, не е допустима по действащия ЗП на имота, съответно не е допустима по правилата и нормативите, част от които е ПУП, действали както по време на извършването й, така и по сега действащите, а именно не е допустима по ПУП от 1995 г., който е действал както по време на извършването й, така и сега. Неправилен е извода на съда, че спорният строеж е недопустимо, поради липса на учредено право на надстрояване, тъй като обстоятелството дали за същия има отстъпено право на строеж (надстрояване) или няма, не са предпоставките на закона, които определят един строеж като търпим, като § 16, ал. 1 от ДР на ЗУТ, така и по § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, като е недопустимо разширително тълкуване на посочените норми. Наличието на учредено право на строеж/надстрояване е част от строителните книжа, въз основа на които се одобряват инвестиционните проекти и се издава разрешението за строеж, които в хипотезите както на § 16, така и на § 127са предпоставени като липсващи, поради и което наличието на учредено право на строеж е ирелевантно към преценката за допустимост или не на строежа. Този извод се потвърждава и от ал. 7 на § 127, която допуска узаконяване на незаконен строеж, който е допустим, на името на всички собственици на земя или етажни такива, при липса на учредено право на строеж. Изложеното обаче не променя крайния извод за недопустимост на спорната двуетажна надстройка по изложените по – горе съображения за недопустимост на същата, като изградена в противоречие с действащия ПУП – ПЗ. Съответно правилен е крайния извод на АССГ за законосъобразност на оспорената пред него заповед, предвид установения безспорно незаконен строеж, изграден без строителни книжа, и съответно подлежащ на премахване като недопустим. Във връзка с гореизложеното оспореното решение на АССГ е правилно като краен резултат и като такова следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора е основателно искането на ответника за присъждане на разноски по делото, които следва да бъдат присъдени във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 144 от АПК. Искането на касаторите за присъждане на разноски съобразно настоящото произнасяне е неоснователно. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,