Решение № 312 от 22.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1864/2007 г.

Решение № 312 от 22.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1864/2007 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова Производството е с правно основание § 2, ал. 3 от ГПК (отм.), във вр.с чл. 218а и сл. от ГПК (отм.). Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Д. лесничейство "Хвойна" с. Хвойна община Ч. против въззивно решение № 444 от 18.01.2007 г. по в. гр. д. № 378 по описа за 2006 г.на Смолянски окръжен съд, с което е частично е обезсилено решение № 78 от 29.05.2006 г. по гр. д. № 78/2005 г.на районен съд Чепеларе досежно предявения отрицателен инцидентен установителен иск, с който е признато за установено по отношение на община Ч., че до 9.04.1946 г. гори и земи от горски фонд с площ от 31 463.10 дка. в землището на с. П. не са придобити като частно имущество от община Ч., като е отхвърлен иска за разликата над 31 463.10 дка до 42 748.1.г. и е прекратено производството в тази част, а в останалата част решение № 78 на районен съд Чепеларе е оставено в сила. Претендира направените по делото разноски. Посоченото касационно основание е чл. 218б ал. 1 б. "в" от ГПК (отм.) - неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в едностранна преценка на събраните доказателства по делото. Иска от съда да отмени обжалвания акт и да реши въпроса по същество, като уважи предявения отрицателен инцидентен установителен иск за 31 463.10 дка, както и да признае за установено по отношение на община Ч., че 31 463.10 дка от общо 42 748.10 дка от т. нар. "Павелски общински гори"са държавна собственост или да върне делото за ново разглеждане от друг състав на съда. Срещу така подадената касационна жалба е постъпил писмен отговор по смисъла на чл. 218г от ГПК (отм.) от община Ч., представлявана от кмета Б., с който се оспорва основателността й. Иска се да се остави в сила въззивното решение и да се присъдят направените по делото разноски. В съдебно заседание се явява пълномощника на ответника по касация, който поддържа гореописаното становище. Върховният касационен съд, състав на III г.о., след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в ал. 1 от ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Същата е частично основателна. Съображенията: С въззивното решение е обезсилено решение № 78 от 29.05.2006 г.по гр. д. № 78/2005 г. на районен съд Чепеларе в частта, в която съдът се е произнесъл по предявения инцидентен установителен иск, като е прието, че ищецът няма правен интерес от предявяването му и че той не е обуславящ по отношение на главния, тъй като решението по въпроса дали процесните гори или част от тях са били частно имущество на общината по смисъла на чл. 1 от Закона за горите (ЗГ) от 1925 г. не определя решението по основния иск, във връзка с претендираното към 1946 г. спорно материално право Въззивният съд е оставил в сила в останалата част решение № 78 на районен съд Чепеларе, с която е отхвърлен предявения от Д. лесничейство "Хвойна" с. Х. срещу община Ч. иск за приемане за установено, че към 8.04.1946 г. правото на собственост върху 42 748.10 дка гори и земи от горския фонд в землището на с. П., при граници, повдигнати в син цвят по заключението на лесотехническата експертиза, която е неразделна част от решение № 68 от 29.09.2003 г. по гр. д. № 3/2003 на ЧРС и които представляват стари реални граници на Павелската общинска гора по картата от 1939 г.е на българската държава. За да постанови решението си в тази част въззивният съд е приел, че в по-голямата си част процесните гори са били владени от община П. от Освобождението до национализацията им през 1948 г. като балталъци (предоставени от държавата на общината за вечно ползване). Съдът е счел, че по своята същност балталъците не представляват предоставено право на ползване в полза на общината, а представляват общинска собственост, като собствеността е възникнала по силата на самия закон - чл. 1, ал. 3 от ЗГ от 1925 г. Съгласно чл. 218ж ал. 1 от ГПК (отм.) - касационният съд се произнася само по заявените в жалбата основания. Касаторът оспорва извода на въззивния съд относно липсата на правен интерес във връзка с предявения отрицателен инцидентен установителен иск, който обосновава с необходимостта от разграничаване между земите, които са били частна собственост на общината по смисъла на чл. 1 от ЗГ от 1925 г. и тези които са й били отстъпени за вечно ползване - т. нар. балталъци. Според касатора последните са били държавна собственост, не са били отнемани и съответно собствеността върху тях не подлежи на възстановяване. В тази връзка оспорва извода на въззивния съд относно правната природа и характера на т. нар. балталъци. Настоящият съдебен състав намира възраженията на касатора за частично основателни. Съображенията: Относно предявения от Д. лесничейство "Хвойна" с. Хвойна против община Ч. отрицателен инцидентен установителен иск за приемане на установено, че до 9.04.1946 г.гори и земи от горски фонд с площ от 42 748.10дка в землището на с. П. при граници в син цвят по решение № 68 от 29.09.2003 г. по гр. д. № 3/2003 на ЧРС- не са придобити като частно имущество от община Ч., съдът намира следното: Инцидентният установителен иск цели да установи съществуването или несъществуването на едно правоотношение, което е преюдициално спрямо спорното право, предмет на първоначалния иск. В този смисъл то следва да обуславя спорното право. С инцидентния установителен иск се въвежда ново спорно право, по което съдът следва да се произнесе с решението си. С него се търси самостоятелна защита, със сила на присъдено нещо, затова той е допустим само, ако е налице интерес от търсеното установяване. В случая - с предявения отрицателен инцидентен установителен иск не се въвежда ново спорно право, което да се нуждае от самостоятелна защита. Правилно въззивния съд е приел, че правоотношението, чието несъществуване се цели да бъде установено не е преюдициално спрямо спорното право, предмет на първоначалния иск. Преценката за основателността на предявения установителен иск по чл. 97, ал. 1 от ГПК, че към 8.04.1946 г.правото на собственост върху 42 748.10 дка гори и земи от горския фонд в землището на с. П. е на българската държава - не е обусловена от предварителното установяване, че същите гори и земи от горския фонд не са придобити като частно имущество от община Ч. до 9.04.1946 г., както и установяването дали тези имоти са придобити като частно имущество от община Ч. или не - не представлява различно (от основния иск) спорно право, което да се нуждае от предварителна самостоятелна защита. Това е така, защото съгласно чл. 1 от Закона за горите (отм.) общински са горите, които са отстъпени от държавата на някой град или село за вечно ползване (балталъци), а така също и ония гори, както и горски пасища, които съставляват частни имущества на общините. Т.е.-в хода на главното производство по установяване собствеността върху процесните имоти - съдът задължително следва да се произнесе относно това дали те са частно имущество на община Ч. или са й предоставени за вечно ползване, поради което е безпредметно предявяването на отделен иск за това. В конкретния случай е установено (и касаторът - видно от изложението в касационната си жалба не оспорва), че от общо претендираните от него 42 748.10дка - 11 285дка са частно имущество на община Ч.. В тях се включват 8 704 дка гори в м. "Пашалийца" и 2 581 дка в м. "Пърхово", които са били продадени на общината въз основа на чл. 1 ХVII от Закона за продаване на някои държавни гори в Станимашко . С оглед на горното, настоящият съдебен състав намира, че подадената касационна жалба е неоснователна в частта, касаеща инцидентния установителен иск и решението на въззивния съд, с което частично е обезсилено първоинстанционното- следва да бъде оставено в сила. Относно касационната жалба в останалата й част -досежно предявения иск с правно основание чл. 97, ал. 1 от ГПК (тъй като държавата не е правоимаща по смисъла на чл. 3 от Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд и спор между нея и общината по чл. 13, ал. 8 от ЗВСВГЗГФ не може да има), то тя е основателна. Преценката на основателността произтича от произнасянето по въпроса дали преди одържавяването процесната земя от горския фонд с площ от 31 463дка е била общинска собственост и дали правилно е възстановена в полза на общината по реда на чл. 13 от Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд (ЗВСВГЗГФ) . И по-конкретно спорът се свежда до произнасянето по въпроса дали притежаваните от общината гори със статут на т. н. балталъци покриват съдържанието на пълното право на собственост или представляват ограничено вещно право на ползване, което не подлежи на възстановяване. Въззивният съд е приел, че по отношение на балталъците общината е притежавала пълно право на собственост и затова то подлежи на възстановяване съгласно ЗВСВГЗГФ. Този извод е незаконосъобразен и в противоречие с материалния закон. Статутът на горите е бил предмет на законодателно уреждане още в първите години след Освобождението, като правната регламентация до голяма степен е повлияна от законодателството на турската държава. Известни са пет закона за горите - от 1984 г., 1987 г., 1904 г., 1922 г. и 1925 г. Най-общо според тях - общинските гори биват два вида-гори, отстъпени на общината от древно време за вечно ползване, които се наричат "балталъци"и частни общински гори. Кои имоти са собственост на общините се уточнява и в чл. 4 от Закона за уреждане недвижимата собственост в новите земи (ДВ бр. 92/21 г.), като в едната група са включени мерите и балталъците, а в другата - частните имоти на общините. За да се определи формата на собственост и дали се касае за пълно или ограничено вещно право, следва да се съобрази характера на правомощията, които включват тези две групи общински гори. По отношение на балталъците се посочва описателно, че това са гори, които са били отстъпени от древно време на някой град или село (отначало на населението му, а после на общината като юридическо лице). Отстъпването е ставало от държавата. Тези гори са били дадени от турската власт (заварени с този статут при освобождението - т. нар. "метруке" по Закона за земите от 1609 г.), или отстъпени от новата българска държава. Тези гори са били извадени от обръщение и са имали строго определено предназначение-да се ползват от населението на съответната община. Това обстоятелство им придава особен статут и ги отличава от горите - частна собственост на общините. Законът за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд предвижда възстановяване на горите - частна собственост, независимо кой правен субект е бил носител на правото на собственост - физическо или юридическо лице, включително и на общините. Законът не е имал пред вид възстановяване на гори, които не са били частна собственост, а спрямо тях лицата са имали само ограничено вещно право на ползване. Този извод следва от обстоятелството, че навсякъде закона се говори само за право на собственост (разбирано като пълно вещно право на собственост), а от друга страна изрично се изключва възстановяването на ограничени вещни права, каквото е правото на ползване по аргумент от § 5 от ПЗР на ЗВСВГЗГФ . Неоснователно е становището, че така както е описано правото на ползване на балталъците, покрива съдържанието и всъщност представлява пълно право на собственост, което подлежи на възстановяване. Този довод се опровергава на първо място от обстоятелството, че във всички закони двата вида правомощия на общините се разграничават, като същинското право на собственост е това на частната общинска собственост, а спрямо балталъците е налице ограничено вещно право на ползване. Неоснователно е и позоваването на практика на ВКС от 30-те години на миналия век по приложението на законите за горите и изразеното в отделни решения разбиране, че право на ползване всъщност представлява право на собственост. Тези решения са постановени по конкретни дела от отделни състави на тогавашния Върховен касационен съд и по прилагането на действащото законодателство за горите. Застъпените в решенията становища относно статута на т. нар. "балталъци" като собственост на общините не могат да обвържат съда по настоящия спор, който се свежда до това -следва ли да се възстановяват "балталъците" на общините - т. е. - могат ли на основание реституция общините са придобият право на собственост занапред. Законодателят е разрешил въпроса с разпоредбата на § 5 от ПЗР на ЗВСВГЗГФ - още в първата редакция (ДВ бр. 110/97 г.), като е посочил, че не се възстановява вещното право на ползване върху горите и земите от горския фонд. Според описанието на правомощията, които общините са имали по отношение на "балталъците"-се прави заключението, че тези правомощия покриват съдържанието на едно ограничено вещно право, а именно правото на ползване, поради което тези гори не подлежат на възстановяване по ЗВСВГЗГФ. Постановеното в противния смисъл решение на въззивния съд противоречи на материалния закон, поради което следва да се отмени в частта досежно 31 463 дка гори и земи от горския фонд и се постанови ново решение, с което се признае правото на собственост на държавата и се отрече същото по отношение на общината. За разликата до 42 748.10 дка искът следва да се отхвърли, тъй като - както беше посочено по-горе 11 285 дка гори и земи от горския фонд от тези 42 748.10 дка са частно имущество на община Ч. С оглед направеното искане, на всяка една от страните следва да бъдат присъдени направените разноски - съобразно уважената и отхвърлената част от иска. Разноските и на двете страни са за адвокатско възнаграждение и възлизат - на 450 лв.за ищеца и 1 100 лв. за ответника. На всеки един от тях следва да бъде присъдена сумата от по 300 лв. (същата е изчислена като се има пред вид, че за ищеца искът е уважен в размер на около 3/4 от първоначалната претенция, съответно отхвърлената част е около 1/4 ). С оглед изложеното, Върховен касационен съд, състав на III г.о.