Решение № 8046 от 30.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9697/2015 г.
ВАСVII отделение30.06.2016 г.докладчик Калина Арнаудова
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1550 от 8.07.2015 г. постановено по административно дело № 3348 по описа за 2012 г. на Административен съд - В.. ОТМЕНЯ определение № 2740 от 10.08.2015 г. постановено по адм. дело № 3348 по описа за 2012 г. на Административен съд - В.. ВРЪЩА делото на същия съд за произнасяне по направеното с молба от 15.07.2015 г. искане от К. Д. Г. за изменение на решение № 1550 от 8.07.2015 г. постановено по административно дело № 3348 по описа за 2012 г. на Административен съд - В., в частта за разноските. ОСЪЖДА "Т. - 61" ЕООД, с ЕИК *********, да заплати на К. Д. Г. сумата от 700, 00 лв. (седемстотин лева), представляваща направени разноски пред касационната инстанция за заплатеното от него адвокатско възнаграждение. ОТХВЪРЛЯ искането на К. Д. Г. за заплащане на сумата от 50, 00 лв. (петдесет лева), представляваща пътни разходи. Решението е окончателно.
Мотиви
Решение № 8046 от 30.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9697/2015 г., VII о., докладчик съдията Калина Арнаудова Производството е по реда на чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. С. Й., срещу решение № 1550 от 8.07.2015 г. постановено по административно дело № 3348 по описа за 2012 г. на Административен съд (АС) - В. и по частна жалба на К. Д. Г. срещу определение № 2740 от 10.08.2015 г. постановено по посоченото административно дело. Касационният жалбоподател и ответник по частната жалба - А. С. Й., чрез процесуалния си представител, сочи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, тъй като с него неправилно е прогласена нищожността на принудителната административна мярка (ПАМ). Излага, че ПАМ е наложена с фирмен констативен протокол от 24.08.2012 г. на фирма "Т. - 61" ЕООД, чрез неговия служител - А. Й. - водач на специално техническо средство тип "Паяк", на основание чл. 171, т. 5, б. "б" от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), поради неправилно паркиране на автомобила на територията на курортен комплекс "Златни пясъци". По делото не съществува спор, че това е част от уличната мрежа, която е в капитала на "П. - З. п." ООД и се регулира от знак В27. Водачът е нарушил чл. 98, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, което е принудило издателя на протокола да репатрира автомобила. Дейността по репатрирането на автомобили в курортен комплекс "Златни пясъци" си извършва от фирма "Т. - 61" ЕООД, на основание чл. 168 от ЗДвП, договор № 12 от 5.04.2012 г. на прокурист на "П. - З. п." ООД и съпътстващите го заповеди между двете дружества. Конкретната ПАМ е наложена с писмен акт от служител на дружеството, което е изрично оправомощено да изпълнява функциите и да упражнява правомощията по чл. 168 от ЗДвП във вр. с чл. 167 от ЗДвП. Приложилото ПАМ лице се намира в трудово-правни отношения с "Т. - 61" ЕООД, като видно от длъжностната му характеристика той е нает на работа именно по повод изпълнението на договор между "Т. - 61" ЕООД и "П. - З. п." ООД. Поради това неправилен е изводът на съда, че действията на лицето по репатриране са нищожни. По делото са били налице материалноправните предпоставки за прилагане на ПАМ. Прави искане към съда решението да бъде отменено. Не изразява становище по частната жалба. Частният жалбоподател и ответник по касационната жалба - К. Д. Г., чрез процесуалния си представител, счита, че обжалваното определение е неправилно. Сочи, че е поискал съдът да му присъди и разноските сторени в производството пред Районен съд (РС) - В. и Окръжен съд (ОС) - В.. Искането е оставено без разглеждане, тъй като разноските не били описани в списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) до АС - В., а били в списъци по чл. 80 до РС - В. и ОС - В.. Излага, че законодателят не задължава страната да описва в общ списък всички разноски от инстанциите, а е достатъчно пред всяка съдебна инстанция да има такъв. В конкретния случай това условие е изпълнено. Това, че производството се е развивало пред няколко съдебни инстанции (пред граждански и административни съдилища), не означава, че списъците не са представени "в това производство". Втората част на определението също е неправилна, тъй като преди касационната инстанция да се произнесе по жалбата е необходимо да се проведе производство по изменение на решението в частта за разноските от първоинстанционния съд. Прави искане определението да бъде отменено, като съдът се произнесе по същество, респективно да върне делото за ново произнасяне. Оспорва касационната жалба по съображения изложени в представен по делото писмен отговор. Прави искане тя да бъде отхвърлена като неоснователна и да бъде оставено в сила решението на първоинстанционния съд. Претендира разноски за касационното производство, съгласно представен списък. Представителят на Върховна административна прокуратура излага мотивирано становище за неоснователност на касационната и на частната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: По касационната жалба: Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, участвала в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. С обжалваното решение АС - В. е обявил за нищожна наложената на 24.08.2012 г. от А. С. Й. - служител при "Т. - 61" ЕООД, без писмен акт, принудителна административна мярка "преместване на пътно превозно средство", на основание чл. 168, ал. 1, чл. 171, т. 5, б. "б" от ЗДвП по отношение на предоставения на К. Д. Г. лек автомобил "Ф. Б." с рег. № РВ 56-77 ВХ. Осъдил е А. С. Й. да заплати на К. Д. Г. сторените по делото разноски в размер от 660, 00 лв., като е оставил без уважение искането на К. Д. Г., да му бъдат заплатени разноски в размер от 262, 60 лв., представляващи извършени пътни разходи. За да постанови решението си, съдът е приел за установено, че предмет на оспорване е наложената от служител при "Т. - 61" ЕООД, без писмен акт, принудителна административна мярка "преместване на пътно превозно средство", на основание чл. 168, ал. 1, чл. 171, т. 5, б. "б" от ЗДвП. Като доказателство за компетентността на приложилото ПАМ лице е ангажиран трудов договор № 256 от 16.04.2013 г., подписан между "Т. - 61" ЕООД и А. С. Й., от който се установява, че работникът е назначен в дружеството като "водач открита платформа с повдигащо устройство". Приложена е и длъжностна характеристика, в която едно от основните длъжностни задължения на работника е да превозва "МПС от местата на нарушение, до паркинга на фирмата". От приложения по делото договор № 12 от 5.04.2012 г., сключен между "Т. - 61" ЕООД, като изпълнител и "П. - З. П." ООД, в качеството му на възложител, като собственик на алеите, паркингите и зелените площи на територията на курортен комплекс "Златни пясъци", съдът е установил, че на изпълнителя е възложено да извършва дейност по преместване на паркирани в нарушение на правилата за движение по пътищата пътни превозни средства (ППС), създаващи опасност или затрудняващи (правещи невъзможно) преминаването на другите участници в движението на основание чл. 168, ал. 1 от ЗДвП. Договорът е със срок на действие от 12.04.2012 г. до 30.09.2012 г. Принудителната административна мярка - репатриране на автомобила, управляван от жалбоподателя Г., е наложена на територията на курортен комплекс "Златни пясъци", собственик на пътя в който е "П. - З. П." ООД - частен правен субект. Същият е оправомощил "Т. - 61" ЕООД, да налага обжалваната принудителната административна мярка. При така установеното съдът е приел, че в чл. 168, ал. 1 от ЗДвП законодателят е предвидил възможност собственика на пътя, който в случая е частен правен субект, да оправомощи съответни длъжностни лица, които да налагат принудителната административна мярка. Приел е обаче, че не са ангажирани доказателства, сочещи на компетентността на А. С. Й. да налага ПАМ - преместване на автомобил. Посочил е, че ПАМ е израз на държавна принуда, която следва да бъде предприемана и осъществява от длъжностни лица, определени съобразно чл. 168 от ЗДвП, а не от лица, назначени в търговското дружество - изпълнител, като шофьори. Поради това е достигал до извод, че процесната ПАМ е издадена от некомпетентен орган и следва да бъде прогласена за нищожна. По отношение на претендираните от жалбоподателя разноски е приел, че са представени доказателства за внесена държавна такса в размер от 10, 00 лв., заплатен адвокатски хонорар в размер от 650, 00 лв., както и фискални бонове, съответно от 7.05.2015 г. за сумата от 49, 99 лв., от 8.05.2015 г. за сумата от 76, 62 лв., като доказателство за сторени пътни разходи за заседанието, проведено на 8.05.2015 г., както и фискални бонове от 18.06.2015 г. за сумата от 49, 99 лв. и от 19.06.2015 г. за сумата от 86, 00 лв., като доказателство за сторени разходи за заседанието, проведено на 19.06.2015 г. При така установеното е приел за безспорно установено, че за целите на производството са сторени разноски в общ размер от 660, 00 лв. - за заплатена държавна такса и адвокатски хонорар. Приел е, че разноски, представляващи пътни разходи не следва да се присъждат предвид нормата на чл. 143 от АПК и чл. 78 и сл. от ГПК. Наред с това е посочил, че представените фискални бонове, доказват извършени разходи, но като ненаименовани, не кореспондират с личността на жалбоподателя, оттам не сочат, че именно той е сторил разходи, във връзка с настоящото производство. Решението с което е обявена нищожността на оспорената принудителна административна мярка е правилно. Както е отразено и в обжалваното съдебно решение, административният орган, оправомощен да приложи ПАМ от вида на процесната, трябва да е от кръга на субектите по чл. 168, ал. 1 от ЗДвП. Нормата на чл. 168, ал. 1 от ЗДвП регламентира правото на длъжностни лица, определени от собствениците или администрацията, управляваща пътя, да преместват или да нареждат да бъде преместено паркирано пътно превозно средство на отговорно пазене на предварително публично оповестено място без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач. Следователно правилно административният съд е приел, че "П. - З. п." ООД, като собственик на пътя, където е бил паркиран автомобилът преди репатрирането, разполага с правомощие да определи длъжностни лица, които да прилагат процесната ПАМ. Наред с това съдът е достигнал до законосъобразен извод за липса на материална компетентност на издателя на ПАМ за прилагането й. Направеното с договор № 12 от 5.04.2012 г. възлагане от "П. - З. п." ООД на "Т. - 61" ЕООД, да извършва на територията на курортен комплекс "Златни пясъци" дейността по преместване на паркирани превозни средства, в посочените в договора хипотези, не може да доведе до надлежно прехвърляне на правомощия. Юридическото лице "Т. - 61" ЕООД няма качеството на длъжностно лице, за да може да бъде надлежно натоварено с посочените административни правомощия от собственика на пътя, в съответствие с предвидената в чл. 168, ал. 1 от ЗДвП възможност. Обстоятелството, че съгласно б. Б, т. 2 от договора изпълнителят се задължил да осигури за извършване на възложената му дейност шофьори за автомобила тип "паяк", не означава, че на изпълняващите посочената дейност лица е възложено и правомощието да разпореждат преместването на автомобили, чрез издаване на устна ПАМ по чл. 171, ал. 1, т. 5, б. "б" от ЗДвП. Не може да се приеме, че приложилото ПАМ лица разполага с материална компетентност и предвид представените по делото трудов договор № 265 от 16.04.2013 г. сключен с "Т. - 61" ЕООД и длъжностна характеристика на длъжността "водач (оператор) на платформа с повдигащо устройство". "Т. - 61" ЕООД безспорно не е собственикът на пътя и не разполага с правомощия да определя длъжностни лица, които могат да преместват или да нареждат да бъде преместено паркирано пътно пътно превозно средство Наред с това, видно от съдържанието на длъжностната характеристика, с нея на служителя на "Т. - 61" ЕООД е възложена фактическата дейност превозване на МПС от местата на нарушение до паркинга на фирмата (т. I. 1.), но не и правомощието да го разпореждат, чрез издаване на устна ПАМ по чл. 171, ал. 1, т. 5, б. "б" от ЗДвП. От представените по делото доказателства не се установява, приложилото ПАМ лице да има качеството "длъжностно лице", каквото е предвиденото в чл. 168, ал. 1 от ЗДвП изискване. Принудителните административни мерки са актове на държавно управление от категорията индивидуални административни актове и следва да бъдат подчинени на принципа на законност по отношение на издаването и изпълнението им. Материалноправните предпоставки, с които се предвиждат такива мерки подлежат на стриктно и ограничително тълкуване, тъй като с прилагането им се засяга директно правната сфера на адресата. Горното обосновава правилността на извода на първоинстанционния съд за липса на компетентност по чл. 168, ал. 1 от ЗДвП по отношение на служителя на "Т. - 61" ЕООД - А. С. Й. да приложи процесната ПАМ. Като е достигнал до извод за нищожност на оспорения административен акт, първоинстанционния съд е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде оставено в сила. По частната жалба: Върховният административен съд, седмо отделение, намира, че частната жалба на К. Д. Г. е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването. Разгледана по същество частната жалба е основателна. С определение № 2740 от 10.08.2015 г. по адм. дело № 3348 по описа за 2012 г. на АС - В., постановено в производство по чл. 248, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 144 от АПК, съдът е оставил без разглеждане молба вх. № 12014 от 15.07.2015 г., подадена от К. Д. Г. - жалбоподател, в която е въведено искане за допълване и изменение на решение № 1550 от 8.07.2015 г. За да постанови определението си съдът е изложил, че е сезиран с молба вх. № 12014 от 15.07.2015 г., подадена от К. Д. Г., в която е въведено искане за допълване и изменение на постановеното по делото решение № 1550 от 8.07.2015 г. В молбата на Г. са изложени доводи, че с решението съдът не се е произнесъл по искането за присъждане на разноски в пълния им размер. Посочено е, че е следвало да бъдат присъдени и разноските сторени пред РС - В. и ОС - В., по образуваните преди произнасянето с акт за подсъдността от смесен състав на ВАС/ВКС производства по гр. д. № 13734/2012 г. на РС - В. и гр. д. № 447/2014 г. на ОС - В.. Отделно в молбата е отправено искане съдът да отмени решението си в частта, в която е отхвърлил искането за присъждане на разноски в пълния им размер, съобразно приложения списък по чл. 80 от ГПК. Съдът е изложил, че с решение № 1550 от 8.07.2015 г. по адм. дело № 3348/2012 г. А. С. Й. е осъден, да заплати на К. Д. Г., сторените по делото разноски в размер от 660, 00 лв. и е оставено без уважение искането на К. Д. Г., да му бъдат заплатени разноски в размер от 262, 60 лв., представляващи извършени пътни разходи. Посочил е, че при произнасянето си е съобразил представените на л. 51 и л. 80 от делото два списъка за разноски. Постановил е осъдителен диспозитив в частта, в която е намерил искането за основателно, респективно искането е отхвърлено като неоснователно в останалата част. Изложил е, че в тези списъци жалбоподателят не е посочил и претендирал заплащането на разноски, сторени в производствата по гр. дело № 13734/2012 г. на РС - В. и гр. дело № 447/2014 г. на ОС - В., поради което в решението са обсъждани само разноските, посочени двата списъка. Приел е, че искането в частта, с която се иска допълване на решението произнасяне по искането за присъждане на разноски сторени по гр. дело № 13734/2012 г. на РС - В. и гр. дело № 447/2014 г. на ОС - В. е недопустимо, съгласно Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълкувателно дело № 6/2012 г., ОСГТК, тъй като страната не е представила списък по чл. 80 от ГПК. Наред с това е приел, че искането е недопустимо и в частта, с която се иска отмяна на решението и присъждане на разноски в размер от 262, 60 лв. Посочил е, че в тази част решението може да бъде отменено по реда на инстанционния контрол от касационната инстанция, а искането не му е подсъдно по правилата за родова подсъдност, съобразно чл. 132 от АПК. Определението е неправилно. Съгласно нормата на чл. 248, ал. 1 от ГПК, приложима на основание чл. 144 от АПК, в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските. Текстът разграничава две хипотези, свързани с промяна на вече постановения съдебен акт в частта му, с която е определена отговорността за разноски. Първата хипотеза на чл. 248, ал. 1 от ГПК обхваща случаите, при които съдът не се е произнесъл по заявено искане за разноски. При втората хипотеза на чл. 248, ал. 1 от ГПК, след като съдът е определил дължимите разноски, е налице искане от страната те да бъдат приведени в съответствие с нейното твърдение за осъществяването им, което искане не е за допълнително произнасяне, а за изменение в размера на вече присъденото. Видно от данните по делото в решение № 1550 от 8.07.2015 г. постановено по адм. дело № 3348 по описа за 2012 г. на АС - В. се съдържа осъдителен диспозитив, досежно претендираните от К. Д. Г. разноски. Поради това молбата от 15.07.2015 г., с която К. Д. Г. е сезирал съда, е такава за изменение на постановеното решение в частта за разноските, независимо от това по какъв начин е характеризирано искането от подателя й. Молбата е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК и от надлежна страна. По делото безспорно се съдържа списък с разноските, поради което нормата на чл. 80, изр. 2 от ГПК вр. с чл. 144 от АПК в случая е неприложима. Уредената процедура по чл. 248 от ГПК е средство за отстраняване на грешки и пропуски на съда при произнасянето му в частта за разноските, поради което неправилен се явява направеният в определението извод, че решението, в частта с която е отказано присъждане на разноски, може да бъде отменено само по реда на инстанционния контрол. В ГПК в сила от 1.03.2008 г. не е възпроизведена разпоредбата на чл. 70 от ГПК от 1952 г., предвиждаща самостоятелно обжалване на решението в частта за разноските, ако не се обжалва самото решение по същество. Нормата на чл. 248, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 144 от АПК предоставя възможност на страната да поиска изменение на решението в частта за разноските от съда, който го е постановил, което в случая е сторено с депозираната от Г. молба. Решението, в частта за разноските, не попада в приложното поле на чл. 229, ал. 1 от АПК, поради което ВАС не е компетентен да разгледа искането за изменението му в качеството си на касационна инстанция. Ето защо съдът е бил длъжен да се произнесе по направеното от К. Д. Г. искане, чрез разглеждане на конкретните предпоставки, установяващи наличието или липсата на факти, относими към основателността му. Като не се е произнесъл по искането по същество, съдът е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено. Делото следва да бъде върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по подадената на 15.07.2015 г. молба от К. Д. Г., за изменение на решението в частта за разноските. Едва след произнасяне на съда, определението по чл. 248, ал. 3 от ГПК, вр. чл. 144 от АПК, подлежи на обжалване съгласно чл. 229, ал. 1, т. 2 от АПК. За пълнота следва да се изложи, че ако решението не съдържаше произнасяне относно разноските, молбата за допълването му не би била процесуално недопустима независимо от наличието или липсата на представен списък по чл. 80 от ГПК. Видно от т. 8 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълкувателно дело № 6/2012 г., ОСГТК, цитирано и от първоинстанционния съд, липсата на представен списък по чл. 80 от ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски не е основание да се откаже допълване на решението в частта му за разноските. Представянето на списък по чл. 80 от ГПК е процесуална предпоставка от кръга на абсолютните за развитието на производството по изменение на решението в частта му за разноските, но не и по неговото допълване. По разноските за касационната инстанция: При този изход на спора заявеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на разноски се явява основателно. Претенцията за разноски е своевременно заявена, като е представен и списък по чл. 80 от ГПК вр. с чл. 144 от АПК за претендираните разноски. С цел доказването им по делото е представен договор за правна защита и съдействие от 31.05.2016 г., сключен между К. Д. Г. и представляващия го адвокат - П. Н. Г., с предмет осъществяване на правна защита и съдействие изразяващи се в процесуално представителство пред ВАС по адм. дело № 9697/2015 г., видно от който страните са договорили възнаграждение от 700, 00 лв., заплатено в брой. Представена е и фактура № 4000001046 от 31.05.2016 г. издадена от "С. т." ЕООД, с получател П. Н. Г., видно от която същият е направил разход за гориво - бензин на стойност 50, 00 лв. с ДДС, която сума е заплатил в брой. Настоящият състав приема, че заплащането на разходи за гориво по повод пътуване до седалището на компетентния съд е извън обхвата на отговорността за разноски. Отговорността за разноски е обективна (невиновна) и цели репариране на разноските, направени по делото и възнаграждението на един адвокат, като в обхвата й не попадат други облигационни вземания на страните, независимо от техния източник. Макар и да има санкционен характер срещу страната, неоснователно предизвикала правния спор, отговорността за разноски не обхваща причинените вреди, е само направените по делото разноски. При липсата на легално определение на понятието, граматическото и логическо тълкуване на чл. 143 от АПК и чл. 78 и сл. от ГПК, приложим по силата на препращащата норма на чл. 144 от АПК, налагат извод, че под "разноски" в процеса следва да се разбират тези парични средства, които са изразходени от страната във връзка с извършването на определени процесуални действия (депозит за призоваване на свидетел, възнаграждение за вещо лице, разходи за извършване на оглед и др., адвокатски хонорар за представителство в процеса). Следователно разноските включват всички суми, които страната е заплатила във връзка с извършването на правните действия в процеса или за оказаната й правна защита. Фактическите действия на страните по събиране на доказателствата, които да представят по делото, командировки, пътни разноски и пр. не представляват такива разноски. В този смисъл напр. определение № 7127 от 31.05.2010 г. постановено по адм. дело № 6761 по описа за 2010 г. на ВАС, цитирано и от първоинстанционния съд в мотивите на решението му. Предвид изложеното и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата от 700, 00 лв. за направени разноски в касационната инстанция, а претенцията му за заплащане на сумата от 50, 00 лв. следва да се отхвърли, като неоснователна. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 и 2 вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,