Решение № 1162 от 2.03.2015 г. на ВАС по адм. д. № 2793/2014 г.

Решение № 1162 от 2.03.2015 г. на ВАС по адм. д. № 2793/2014 г., V о., докладчик съдията Мариета Милева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). С решение № 38/27.12.2013 г. по адм. дело № 449/2013 г., допълнено с решение от 28.01.2014 г. Административен съд - В. осъжда Регионална здравна инспекция (РЗИ) - В. да заплати на М. Х. Ц. на основание чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител сумата 5 306,70 лв. и сумата 3300,00 лв., заедно с лихва в законния размер, считано от 31.07.2013 г. до окончателното изплащане на сумите, както и сумите 1091, 69 лв. и 72,60 лв. - законни лихви върху първите суми, както и 1 155,00 лв. разноски. Със същото решение съдът осъжда РЗИ - В. да заплати на М. Х. Ц. на основание чл. 122, ал. 3 от ЗДСл сумата 230,70 лв., представляваща обезщетение за времето, през което Ц. не е допусната да изпълнява длъжността, заедно с лихва в законния размер, считано от датата на предявяване на иска 31.07.2013 г. до окончателното изплащане на сумата. Съдът отхвърля предявените искове за разликата до пълните предявени размери и осъжда М. Ц. да заплати на РЗИ - В. сумата 500.00 лв. разноски по делото. Решението е обжалвано с касационна жалба от РЗИ - В. в частта, в която инспекцията е осъдена да заплати обезщетение в размер на 5 306,70 лв. на основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, такова в размер на 230, 70 лв. на основание чл. 122, ал. 3 от ЗДСл, както и законна лихва в размер на 1091,69 върху първата сума. Жалбоподателят твърди, че решението в посочените части е постановено в противоречие със закона, тъй като не е уважено направеното от страната възражение за прихващане, не е съобразено действащото към момента на предявяване на иска законодателство, както и че размерът на обезщетението по чл. 122, ал. 3 от ЗДСл е неправилно определен с оглед данните за размера на възнаграждението. Моли решението в оспорените части да бъде отменено и да се постанови нов акт по същество, с който искът за заплащане на обезщетение по чл. 122, ал. 3 от ЗДСл да бъде отхвърлен за разликата над 173,50 лв., искът за заплащане на обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл да бъде отхвърлен за разликата над 813,96 лв., а този за лихва над сумата 167, 44 лв. или евентуално претенцията по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл да бъде отхвърлена за разликата над 2394,00 лв., а тази за лихва за разликата над 492,50 лв. Претендира и направените по делото разноски. Решението е обжалвано с касационна жалба и от М. Х. Ц. в частите, в които исковете са отхвърлени. Жалбоподателката поддържа, че решението в тези части е постановено в противоречие със закона и при съществени нарушения на съдопроизвоствените правила, тъй като обезщетението следва да бъде определено на база действащите подзаконови нормативни актове. Моли решението в обжалваните части да бъде отменено и да се постанови нов акт по същество, с който предявените искове да бъдат уважени изцяло, като й се присъдят и разноските по делото. Всяка от страните оспорва касационната жалба на другата страна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Като взе предвид изложеното в жалбите и данните по делото настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение, констатира следното: Касационните жалби са подадени в срок и от легитимирани страни, поради което са допустими. Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни. Решението на първоинстанционния съд е постановено в съответствие с материалния закон. Правилно съдът приема, че ищцата М. Ц. има право на обезщетение по реда на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. Размерът на обезщетението е правилно определен съгласно цитираната разпоредба в редакцията до изменението с ДВ бр. 38/2012 г., в сила от 01.07.2012 г. Установено е, че заповед № СП-03/30.11.2009 г. на директора на РИОКОЗ - В., сега РЗИ - В. е отменена с решение № РД-28-209/29.06.2011 г. на министъра на здравеопазването, влязло в сила на 26.07.2011 г. На това основание, със заповед № РД-12-СПН-80/15.08.2011 г. на директора на РЗИ - В. Ц. е възстановена на предишната длъжност "старши инспектор" в дирекция "Здравен контрол" на РЗИ - В., считано от 15.08.2011 г., с брутно трудово възнаграждение в размер на 530,67 лв. През периода след прекратяване на служебното правоотношение до датата на възстановяване служителката не е работила по служебно или трудово правоотношение е не е получавала възнаграждение. При тези данни следва да се приеме, че Ц. има право на обезщетение в размер на основното месечно възнаграждение за периода, през който не заема държавна служба и не получава трудово възнаграждение, но не за повече от 10 месеца съгласно нормата на 104, ал. 1 от ЗДСл в ред. до изменението с ДВ бр. 38/2012 г. В случая обезщетението следва да бъде присъдено съобразно посочената редакция на текста, тъй като правото на обезщетение е възникнало при действието на тези норма. Изменението на разпоредбата на чл. 104, ал. 1 в сила от 01.07.2012 г. няма обратно действие. Нормата е материалноправна, поради което следва да се приложи за всички правоотношения, възникнали след влизането й в сила, а правоотношенията, възникнали преди това, какъвто и е разглежданият случай, при липсата на разпоредби в друг смисъл, следва да бъдат уредени по предходната редакция на текста. Обстоятелството, че исковата претенция е предявена при действието на настоящата разпоредба не променя горния извод, тъй като материалното правоотношение е възникнало при действието на предходната уредба. Ето защо доводът на касатора РЗИ - В. в обратния смисъл е неоснователен. С оглед изложеното правилно административният съд приема, че служителката има право да получи обезщетение в размер на брутната работна заплата към момента на признаване на уволнението за незаконно за период от десет месеца. Определена съобразно критериите на ПМС № 67/2010 г. брутната заплата в случая е в размер на 530,67 лв. (заключение на вещото лице по изслушаната икономическа експертиза). На тази база размерът на дължимото обезщетение за посочения по-горе период е 5 306,70 лв. Правилно е прието, че искът е основателен в този размер, а за разликата над посочената сума следва да се отхвърли. Задължението е парично, поради което законосъобразно е преценено, че при неизпълнение инспекцията дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата или в случая от отправената на 01.08.2011 г. покана. Изчислена от датата на поканата до датата на предявяване на иска 31.07.2013 г. лихвата върху посочената по-горе сума е в размер на 1091,69 лв. Поради това правилно е прието, че претенцията е лихва е основателна в този размер, а за разликата до пълния предявен следва да се отхвърли. Възражението на касационната жалбоподателката М. Ц., че обезщетението следва да бъде определено на база брутната заплата, която би получила съобразно изискванията на ПМС 67/2010 г. действащо към датата на признаване на уволнението за незаконно, е неоснователен. Съгласно чл. 5, ал. 2, 4 и 5 (отм.) от постановлението конкретните размери на основните заплати се определят от органа по назначаването до размера на средната основна месечна заплата за съответната длъжност, като за възстановените служители заплатите не могат да бъдат по ниски от получаваните към момента на прекратяване на правоотношението. В случая индивидуалната заплата на служителката е определена от органа по назначаването в посочените в акта граници и е в цитирания по-горе размер. Тази сума, по вече изложените съображения, следва да се приеме за база за определяне на обезщетението. Заключението на първоинстанционния съд, че на ищцата следва да се присъди обезщетение на основание чл. 122, ал. 3 от ЗДСл също съответства на закона. По съображенията, изложени по-горе относно действащата към момент на възникване на правоотношението нормативна уредба, следва да се приеме, че размерът на обезщетението е правилно определен в размер на брутната заплата на служителката за времето, през което не е допусната да изпълнява служебните си задължения, съобразно нормата на чл. 122, ал. 3 от ЗДСл в ред. до ДВ бр. 38/2012 г. Установено е, че Ц. се е явила на работа след отмяната на незаконното уволнение на 01.08.2011 г., но е допусната фактически да изпълнява задълженията си на 15.08.2011 г. (заповед за възстановяване от последната дата). С оглед брутната заплата на служителката (определена съобразно ПМС 67/2010 г., цитирано по-горе) правилно е преценено, че за 10 - те работни дни, през които не е допусната да изпълнява задълженията си, същата има право на обезщетение в размер на 230,70 лв. Възражението на касатора за прилагане на актуалната редакция на текста са неоснователни, тъй като правото на служителката да получи обезщетение е възникнало при действието на предходната норма, поради което и при липсата на разпоредби в друг смисъл, именно последната следва да се приложи в разглеждания случай. Ето защо като приема, че искът е основателен в този размер на 230,70 лв., а за разликата над тази сума го отхвърля съдът постановява решение, което в тази част кореспондира със закона. Изводът на първоинстанционния съд, че след отмяната на заповед № РД-12-СПП-01/12.01.2012 г. на директора РЗИ - В. Ц. има право на обезщетение по реда на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл също е законосъобразен. Административният акт е отменен с решение на Административен съд - В., влязло в сила на 23.04.2013 г. с решение на ВАС по адм. дело № 9174/2012 г. от същата дата. След издаване на заповедта Ц. не е заемала държавна служба и не е получавала възнаграждение по служебно или трудово правоотношение. При тези данни в съответствие със закона съдът приема, че на служителката следва да се присъди обезщетение в размер на основната заплата за период от шест месеца. Размерът на основната заплата е правилно определен на база разпоредбите на чл. 3 и чл. 5, ал. 1 и ал. 4 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация и чл. 6 от Вътрешните правила за заплатите на РЗИ- В., утвърдени от директора на инспекцията през 2013 г., като е съобразена минималната заплата за съответната степен и длъжностно ниво на заеманата от служителката длъжност съгласно приложение 1 към чл. 3 от наредбата в размер на 550,00 лв. Изводът за определяне на основната заплата е направен на база цитираните по горе разпоредби и поради липсата на данни за увеличение на възнаграждението на някое от основанията, предвидени в наредбата, респ. за присъждането му в максималния, предвиден в наредбата размер. Ето защо доводите на касационната жалбоподателка Ц. в обратния смисъл са неоснователни. На тази база правилно е преценено, че за периода 12.01.2012 г. - 12.07.2012 г. Ц. има право на обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл в размер на 3300,00 лв. Ето защо като приема, че искът е основателен за тази сума и отхвърля същия за разликата до пълния предявен размер съставът на Административен съд - В. постановява решение, което в тази част съответства на закона. Върху тази сума, по изложените по-горе съображения инспекцията дължи лихва в законния размер, считано от датата на поканата или от 14.05.2013 г. За периода от последната дата до датата на предявяване на иска 31.07.2013 г. лихвата върху горната сума е 72,60 лв., поради което правилно съдът приема, че този иск е основателен в посочения размер, а за разликата до пълния предявен следва да се отхвърли. Възражението за прихващане със сумата 1580, 04 лв., изплатено на Ц. на основание чл. 106, ал. 3 от ЗДСл съгласно отменената заповед № СП-03/30.11.2009 г. правилно е прието от първоинстанционния съд за неоснователно. Обезщетението по чл. 106, ал. 3 от ЗДСл се дължи еднократно и се определя на база на прослужените като държавен служител години (в случая Ц. е работила като държавен служител повече от 7 години). Поради това и с оглед обстоятелството, че Ц. е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст преди издаване на заповед № РД-12-СПП-01/12.01.2012 г. за прекратяване на служебното правоотношение, правилно е преценено, че същата не дължи връщане на получената сума, независимо от неправилното прилагане на закона от страна административния орган при прекратяване на служебното правоотношение с последната заповед. Ето защо доводите на касатора РЗИ - В. в обратния смисъл са неоснователни. Възражението на касационната жалбоподателка Ц. за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила също е неоснователно. Тежестта на доказване в процеса е разпределена съобразно доводите и възраженията на страните, като им е дадена възможност да ангажират доказателства в подкрепа на представените становища. Решението е постановено след обсъждане на всички доводи и възражения, направени в хода на съдебния процес, както и на събраните доказателства, като са изложени подробни аргументи, мотивиращи изводите на съдебния състав изводи относно приложимия закон, размера на дължимите обезщетения и свързаните с това възражения на страните. Поради всичко изложено настоящият съдебен състав приема, че оспореното решение на Административен съд - В. е валидно, допустимо и правилно и не са налице предвидените в чл. 209, т. 3 от АПК и посочени от касаторите основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното разноските в касационното производство следва да останат в тежест на всяка от страните, така както са направени. По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение,