Решение № 216 от 3.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 3204/2015 г.

Решение № 216 от 3.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 3204/2015 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Росица Божилова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 231/07.08.2015 г. по т. д. № 55/2015 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е отменено решение № 188/03.12.2014 г. по т. д. № 223/2013 г. на Плевенски окръжен съд и са отхвърлени изцяло предявените от касатора против Г. И. М. и [фирма], по реда чл. 422 ГПК, искове за установяване вземане на ищеца от ответниците, в качеството им на солидарни длъжници, в размер на 56 755,89 евро, по запис на заповед от 01.08.2008 г., както и от законна лихва върху същата сума от 09.07.2013 г. до окончателното й изплащане. Касаторът твърди частична недопустимост на въззивното решение - произнасяне на въззивния съд и извън предмета на въззивното обжалване, доколкото за част от претенцията отхвърлителното първоинстанционно решение не е обжалвано и е влязло в сила. Оспорва правилността му, като постановено в противоречие с материалния закон и задължителна за въззивния съд съдебна практика на касационна инстанция, според която чл. 147, ал. 1 ЗЗД, на която разпоредба въззивният съд е основал отхвърлителното си решение, не намира приложение по отношение на менителничното поръчителство. Ответните страни - [фирма] и Г. И. М. - оспорват касационната жалба. Считат, че решаващият извод на въззивния съд е обусловен от установената, неоспорвана от ищеца, връзка на авала с каузалното правоотношение, по сключен между ищеца и трето за спора лице - Едноличен търговец "Г. Д. 99" договор за финансов лизинг. След като правоотношението по този договор е прекратено, то следва да се счита прекратено и поръчителството на настоящите ответници, съгласно договора, а оттук и обезпечителната функция на записа на заповед, както и на авала по записа на заповед. Видно е от отговора на касационната жалба, че прекратяване на каузалното правоотношение ответниците извеждат от изтичането на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД за предявяване на иска срещу длъжника по договора за финансов лизинг, макар срокът като преклузивен, да урежда погасяване на поръчителството, а не на дълга, за който е поръчителствано. С определение № 599 от 29.06.2016 г. касационното обжалване е допуснато по правния въпрос: Приложим ли е чл. 147 ЗЗД към менителничното поръчителство по Търговския закон - обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивното с реш. № 120 по т. д. № 988/2009 г. на II т. о. на ВКС. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, в съответствие с доводите и възраженията на страните и правомощията си по чл. 293 ГПК, намира за установено следното: Ищецът е предявил искове по реда на чл. 422 ЗЗД, за установяване на вземане по запис на заповед / частично - от 56 755,91 евро, при пълен размер на сумата по записа 82 585,38 евро/, с издател ЕТ "Г. Д. 99", по отношение на ответниците - авалисти по записа на заповед - Г. И. М. и [фирма], представлявано от същото лице. Ответниците са противопоставили възражения относно редовността на менителничния ефект, досежно подписи на издател и авалисти, вкл. неподписването от тях на договора за лизинг, в обезпечение на задълженията на лизингополучателя по който е съставен записа на заповед. Противопоставено е възражение за погасяване на вземането, на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД, предвид непредявяване на иск срещу длъжника /респ. наследниците, предвид смъртта на Г. Д./, в шестмесечен срок от възникване на задължението. Ищецът не оспорва твърдяната причина за издаване на записа на заповед. Сочи, че на 01.10.2012 г. лизинговият обект му е бил върнат, съответно правоотношението по договора за лизинг - прекратено, а претендираната за установяване като вземане към ответниците сума е формирана от главница и възнаградителна лихва по договора за лизинг, за период до връщане на лизинговия обект, ведно с дължими данъци, премии и такси за същия период, както и мораторна лихва върху същите за период до 04.01.2013 г. Противопоставя се на приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД спрямо отговорността на авалистите по записа на заповед. Същите - Г. М. лично и като представляващ [фирма] - са подписали в качеството на поръчители договора за лизинг. Записът на заповед е предявен за плащане на наследниците на издателя му и лизингополучател по договора за финансов лизинг - на 11.02.2013 г. и предходно - на 25.09.2012 г. - на авалистите. Предявяването е в срока от 61 месеца, считано от издаването на записа на заповед, предвид уговорения в ценната книга падеж " на предявяване " в определен срок от издаването. Въззивният съд е отхвърлил исковете, изцяло обосновавайки се с приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД, но съобразявайки изискуемост на задължението по каузалната сделка считано от връщане на лизинговия обект - от 01.10.2012 г. Именно от тази дата и предвид непредявяване на иск срещу длъжника по лизинговия договор, респ. наследниците на същия, в 6-месечен срок от същата /заявлението за издаване на заповед за изпълнение срещу наследниците на издателя на записа на заповед и авалистите е подадено на 09.07.2013 г./, съдът е счел менителничното поръчителство на ответниците погасено, предвид крайния и преклузивен характер на този срок. По правния въпрос: В решение № 120 по т. д. № 988/2009 г. на II т. о. на ВКС, обосновало допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване, е прието, че принципът за акцесорност на договора за поръчителство в гражданското право, установен с разпоредбите на чл. 147 и чл. 148 ЗЗД, не намира нормативна опора в правния режим на менителничното поръчителство, уредено в чл. 483 - чл. 485 ТЗ. Независимо от общата си с поръчителството обезпечителна функция, авалът е самостоятелна сделка и задължението по същия е неакцесорно спрямо главното задължение, което обезпечава. Единственото изключение е изрично уредено в чл. 485, ал. 2 in fine ТЗ, според който липсата на редовен от външна страна менителничен ефект е основание за недействителност и на задължението на авалиста. Това произтича от обстоятелството, че за разлика от поръчителството, при авала един и същ документ материализира волеизявленията, които пораждат и обезпеченото и обезпечаващото задължение. Затова недостатъците във формата са едновременно основание за недействителност и на едното и на другото задължение. Настоящият състав възприема даденото разрешение, споделено в мотивите и на постановеното по-късно решение № 11 по т. д. № 234/2012 г. на I т. о. на ВКС. Неприложимостта на акцесорността по отношение на авала е предпоставило и задължителна за въззивния съд съдебна практика, според която авалистът не може да оспорва задължението си, като противопоставя абсолютните /освен досежно формата/ и относителните възражения на длъжника /издател на записа на заповед/ по каузалното правоотношение, обезпечавано със записа на заповед, освен ако самият не е страна по същото, или когато се позовава на недобросъвестност при придобиването на ефекта или злоупотреба с право от страна на хонората, каквито възражения настоящият ответник не е противопоставил /в този смисъл решение № 17/21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г., реш. № 21 по т. д. № 1091/2010 г., реш. № 26 по т. д. № 1027/2013 г., реш. № 2 по т. д. № 984/2012 г., всички на II т. о. на ВКС и др./. Липсата на акцесорност на авала спрямо каузалното правоотношение което обезпечава, на още по-голямо основание изключва връзка на акцесорност между същия, в качеството на обезпечение, спрямо друго обезпечение на каузалното правоотношение, каквото се явява поръчителството. Авалът не е обезпечение на поръчителството, за да би се приело, че с погасяването на последното, поради изтичане на 6-месечния срок за предявяване на иск срещу длъжника, се погасява задължението на авалиста, в случай че последният е противопоставил, като възражение за недобросъвестност при придобиването и злоупотреба с право от хонората, знание на последния за непредявен срещу длъжника иск в 6-месечен срок от настъпване изискуемостта на вземането му. Да се възприеме противното би означавало да се заобиколи закона относно уредената неакцесорност на авала. Предвид неакцесорността му към каквото и да било друго задължение, което обезпечава, дори да би бил учреден като обезпечение на обезпечението, последици на чл. 147, ал. 1 ЗЗД по отношение авала не биха били приложими. Интересът на кредитора в конкретния случай е бил да се сдобие с две независими едно от друго обезпечения, респ. да избегне последиците от погасяване на поръчителството, в случай че не би предявил иска си срещу длъжника в преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Такъв правен интерес не е в противоречие със закона и добрите нрави. В съответствие с преждеизложеното, настоящият състав приема, че погасяването на поръчителството, на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД, не предпоставя погасяване и задължението на авалиста, независимо че авалът, аналогично на даденото поръчителство от същото лице, обезпечава същото каузално правоотношение. По основателността на касационната жалба: Видно е от отговора на правния въпрос, че решаващият мотив на въззивния съд не може да бъде споделен. Същевременно ответниците не са противопоставили възражения за злоупотреба с право или недобросъвестност на приносителя при придобиването на ефекта, разбирани съобразно създадена непротиворечива съдебна практика, задължителна за въззивна инстанция, като знание на хонората за наличие на правоизключващи, правопогасяващи или правоунищожаващи възражения на длъжника по облигационното правоотношение, обезпечено с менителничния ефект, по което същият е кредитор /така реш. № 2 по т. д. № 984/2012 г. на II т. о. на ВКС, реш. № 40 по т. д. № 148/2011 г. на I т. о. на ВКС, реш. № 230 по т. д. № 383/2012 г. на II т. о. на ВКС и др./. Изследване на действителните задължения на лизингополучателя по договора за лизинг, изискуеми до прекратяването на правоотношението по същия, не е въведено със защитата на ответниците като предмет на спора. Произнасянето на настоящата инстанция по същество, обаче, е препятствано от допуснато съществено процесуално нарушение на първоинстанционния съд / чл. 202 вр. с чл. 201 ГПК/, несанкционирано от въззивния и довело до липса на събрано надлежно доказателствено средство, относно автентичността на подписа на авалистите, изрично оспорена. Приетото по делото заключение на еднолична графологическа експертиза, поради липса на достатъчно специфични признаци в подписа на Г. М. / прост, лесен за имитиране подпис/, не е обосновало категоричен извод за неговата автентичност, а само за вероятност да е положен върху записа на заповед, договора за финансов кредит и приложения към същия, от ответника Г. М. - лично и като представляващ [фирма]. Видно от посочения от експертизата ползван сравнителен материал, същата не е работила в цялост върху указания от съда такъв, в това число нот. акт № 188 и нот. акт № 30, както и въз основа подписа на лицето върху заявление - образец за издаване на лична карта / определение в о. з. на 23.04.2014 г./. Невъзможността за обосноваване на категоричен извод от един експерт, при надлежно и своевременно направено от страната възражение и кореспондиращо му доказателствено искане, е предпоставяло и възможност за ангажиране на разширена експертиза за изследването му. С оглед така допуснатото процесуално нарушение, относимо към изричен довод на ответника във въззивната му жалба, макар в оспорване, като неправилен, формираният от първоинстанционния съд извод за необорена успешно от ответниците, чрез главно и пълно доказване, автентичност на подписите им като авалисти, делото ще следва да се върне на въззивна инстанция, за изготвяне и приемане на заключение, в съответствие с възложения за проверка в цялост сравнителен материал, изключая свободните образци от подписа на лицето, видимо преиначени, спрямо поставените върху ненарочни за делото документи, както и възлагането на експертизата на разширен състав, с оглед формирането на категоричен извод относно истинността на документа. Въззивното решение, в частта в която и след отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлен иска на [фирма], за разликата между претендираните 56 755,89 евро и присъдените от първоинстанционния съд 53 063,57 евро, следва да се обезсили като недопустимо, тъй като в тази си отхвърлителна част първоинстанционното решение не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила. При новото разглеждане на делото и съобразно изхода му, съдът ще следва да се произнесе и по дължимите за настоящата инстанция разноски, на основание чл. 294, ал. 2 ГПК. Водим от горното, на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, Върховен касационен съд, първо търговско отделение