Решение № 10463 от 10.08.2017 г. на ВАС по адм. д. № 804/2016 г.

Решение № 10463 от 10.08.2017 г. на ВАС по адм. д. № 804/2016 г., VI о., докладчик председателят Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба от директора на дирекция "Социално подпомагане" /СП/ - Връбница, гр. С. чрез процесуалния представител Л. Л., старши юрисконсулт, против решение № 7554/03.12.2015 г., постановено по адм. дело № 9103/2015 г. по описа на Административен съд С. - град, с което е отменена заповед № ВД 1947/03.08.2015 г. на директора на дирекция "СП" - Връбница за отказ за отпускане на месечни помощи за деца по Закона за семейните помощи за деца /ЗСПД/. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, представляващо касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. По съображения, изложени в жалбата и в съдебно заседание, касаторът моли решението на бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. Ответникът по касационната жалба - Е. Р., гражданин на Афганистан, с предоставен статут на бежанец в Р. Б., чрез пълномощника адвокат В. Н., оспорва жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, като взе предвид доказателствата по делото и доводите в касационната жалба и извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение на Административен съд С. - град е отменена по жалба на Е. Р., гражданин на Афганистан, с предоставен в Р. Б. статут на бежанец, заповед № ВД 1947/03.08.2015 г. на директора на дирекция "СП" - Връбница, гр. С., потвърдена с решение № РД 01-411/08.09.2015 г. на директора на Регионална дирекция за социално подпомагане /РДСП/ С.-град, с която е отказано отпускане на месечна помощ за деца по чл. 7 ЗСПД, на основание чл. 3, т. 5 ЗСПД. Съдът е върнал преписката на административния орган за ново произнасяне по молба-декларацията на Е. Р. от 21.07.2015 г. за предоставяне на семейна помощ за деца, съобразно указанията, дадени в мотивите на съдебното решение. За да постанови това решение, съдът е приел, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган и в законоустановената форма, както и при спазване на административнопроизводствените правила, но в противоречие с материалноправни разпоредби и при несъответствие с целта на закона. Съдът е посочил, че жалбоподателят има предоставен статут на бежанец и съгласно чл. 26, ал. 1 от Конституцията на Р. Б. и чл. 32 от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/ има правата и задълженията на български гражданин, с изключение на ограниченията, изрично предвидени със закон. Съгласно чл. 29, § 1 от Директива № 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила, държавите-членки гарантират на лицата, на които е предоставена международна закрила, получаването в държавата- членка, която им е предоставила такава закрила, на необходимите социални грижи, както е предвидено за гражданите им. Съдът се е позовал на съображение 45 от Преамбюла на Директивата, за да обоснове задължението за социално подпомагане до размера на основните обезщетения, които обхващат най-малко минимален гарантиран доход за съответното лице, помощи в случай на заболяване или бременност и семейни помощи за деца, доколкото такива обезщетения се предоставят на гражданите съгласно националното право. Затова съдът е приел, че исканите от жалбоподателя семейни помощи за деца са част от визираните в чл. 29 от Директивата социални грижи, които държавите членки следва да осигуряват. Тъй като Р България не е транспонирала тази Директива в установения срок - до 21.12.2013 г., тя може да се прилага директно, а разпоредбата на чл. 3, ал. 5 ЗСПД й противоречи. Така постановеното решение е правилно. Релевантните по спора факти са правилно установени от първоинстанционния съд, така както са отразени в мотивите на съдебното решение. Административното производство е започнало въз основа на молба-декларация от 21.07.2015 г., подадена от Е. Р. до директора на дирекция "Социално подпомагане" - Връбница за получаване на месечни помощи за деца до навършване на средно образование, но не повече от 20-годишна възраст, за трите си малолетни деца - А.-Р. Е. Р., А. Е. Р. и Ш. Е. Р.. Представил е декларация, че е женен за К. Т., гражданка на Армения, декларирал е за себе си и за съпругата си, че не се осигурява, не получава пенсия, не е самоосигуряващо се лице, не учи във висше училище, не учи в училище до завършване на средно образование, децата му не са настанени в семейство на роднини, близки или приемно семейство по реда на чл. 26 ЗЗД, както и че за предходния период от 12 месеца брутният доход на семейството е равен на нула лева. Представени са също доказателства, че на децата са извършени задължителни имунизации, както и че същите посещават съответни детски заведения. По подадената молба-декларация е постановена заповед № ВД 1947/03.08.2015 г. на директора на дирекция "СП " - Връбница, с която на жалбоподателя е отказано предоставянето на исканите социални помощи за деца, по съображения, че не са изпълнени условията по чл. 3, ал. 5 ЗСПД. При обжалването по административен ред заповедта е потвърдена с решение № РД 01-411/08.08.2015 г. на директора на РДСП С.- град, по същите съображения - че семейството не попада в целевата група на чл. 3, т. 5 ЗСПД, тъй като Р. Б. не е страна по международен договор с Афганистан и Армения. Безспорно е, че бащата и трите деца имат бежански статут, което е установено от представените пред съда доказателства - решение № 268/05.11.1996 г. за предоставяне статут на бежанец за бащата, решения № 306/09.07.2010 г. и № 313/09.07.2010 г. за две от децата и удостоверение за раждане на другото дете, в което е вписан същия статут. Трите деца са граждани на Афганистан. Спорът по делото е правен и е свързан с отговора на въпроса дали по отношение на лицата, на които е предоставен статут на чужденец, е приложимо изискването по чл. 3, ал. 5 ЗСПД. Нормата на чл. 3, ал. 5 ЗСПД предвижда, че право на семейни помощи за деца имат бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Р. Б. е страна. Безспорно е в случая, че България няма сключени договори с Афганистан и Армения, в които да е предвидено получаването на семейни помощи да деца. Предвид статута на децата обаче, изискването по чл. 3, ал. 5 ЗСПД е неприложимо. В чл. 32, ал. 1 ЗУБ е предвидено, че чужденец с предоставен статут на бежанец има правата и задълженията на български гражданин, с изключение на правата, посочени в същата норма - т. 1 - право да участва в избори и референдуми, както и да участва в създаването и да членува в политически партии; т. 2 - да заема длъжности, за които със закон се изисква българско гражданство; т. 3 - да бъде военнослужещ; т. 4 - други ограничения, изрично предвидени със закон. Първите три хипотези не са налице безспорно. Не е налице и хипотезата на т. 4, тъй като в действащото право в страната липсва правна норма, която изрично да изключва правото на чужденец с предоставен статут на бежанец да получава семейни помощи по Закона за семейните помощи за деца. Нормата на чл. 3, ал. 5 ЗСПД не съдържа такова ограничение, тъй като тя се отнася за семейства на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната. Лицето с предоставен статут на бежанец е чужд гражданин, но с предоставянето на статут на бежанец по реда на Закона за убежището и бежанците, същият придобива правата и задълженията на бежанец, които не са идентични с тези на чуждите граждани, които пребивават постоянно в страната, но нямат такъв статут. Относно статута, включително правата и задълженията на бежанците Законът за убежището и бежанците е специален закон, поради което той следва да се прилага във всички случаи, в които липсва изричното му изключване. Разпоредбата на чл. 3, ал. 5 ЗСПД, на която се позовава административният орган, се отнася за чужденците, които пребивават постоянно в страната. Тази норма е обща и приложението й се дерогира от специалната норма на чл. 32, ал. 1 ЗУБ, приложима за чужденците, които имат предоставен статут на бежанец. В чл. 32, ал. 1, т. 4 ЗУБ е предвидена възможност за ограничение на ползването на определено право, което имат българските граждани. Това изключване обаче следва да стане изрично, което означава, че прилагане на ограничение по аналогия или субсидиарно, или което да се извежда по тълкувателен път, е недопустимо. Както вече се посочи, въпреки съществуващата възможност, законодателят не е предвидил в закон ограничение за получаването на семейни помощи за деца за чужденците, които имат предоставен статут на бежанец. По тези съображения, крайният извод на първоинстанционния съд е правилен. Тълкуването на разпоредби от Директива № 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13.12.2011 г. не се налага за решаването на настоящия правен спор, тъй като националното право съдържа норми, които регламентират процесните отношения и за които не се установява противоречие с норми от директивата. Предвид това, въпреки предходното си намерение, съдът не отправя преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по реда на чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз. Не е налице твърдяното касационно основание за отмяна по чл. 209, т. 3, предложение първо АПК, а при извършената служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК не се установиха основания за нищожност или недопустимост на съдебното решение. Поради това обжалваното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. Разноски по делото не са претендирани, поради което съдът не се произнася по възлагането им. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение