Решение № 6530 от 17.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4957/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба от председателя на Държавната агенция за бежанците срещу решение 27795/19.12.2024 г., постановено по адм. д. 9911/2024 г. по описа на Административен съд София град, в частта му с която е отменено решение 10030 от 24.09.2024 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците, с което е отказано предоставянето на хуманитарен статут на А. С. М.. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответната страна изразява становище за неоснователност на жалбата. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба и неправилност на оспореното решение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна по чл. 201, ал. 1 от АПК, и при наличие на правен интерес, което я определя като процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. От А. С. М. е подадена молба за предоставяне на международна закрила. Личните данни на чужденеца са установени въз основа на представен персонал регистър в оригинал. Чуждият гражданин е заявил, че е напуснал страната си на произход през 2023 г., останал е една година в Република Турция. Мотивира молбата си за закрила с войната в страната си на произход. При съобразяване на тези обстоятелства административният орган е направил извода, че съгласно чл. 75, ал. 2, изречение първо, във връзка с §1, т. 9 от допълнителните разпоредби на Закона за убежището и бежанците следва да бъда преценени всички относими факти, свързани с личното му положение в държавата му по произход и в страната, в която е пребивавал около една година Република Турция. Приел е, че не са налице предпоставките за предоставяне на статут на бежанец по Закона за убежището и бежанците. Приел е, че Република Турция е трета сигурна държава. Приел е, че за чужденеца липсват и предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Закона за убежището и бежанците. Приел е, че по отношение а чужденеца не са налице и предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 3 от Закона за убежището и бежанците. При осъществен съдебен контрол за законосъобразност на административния акт, първоинстанционният съд е приел, че спрямо молителя е налице основание за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 3 от Закона за убежището и бежанците. Изводите си съдът е съобразил и с позицията на ВКБООН от 16 декември 2024 г. Като неправилно първоинстанционният съд е определил разбирането на административния орган, че Република Турция е трета сигурна страна по смисъла на §1, т. 9 от допълнителните разпоредби на Закона за убежището и бежанците. Приел е, че кандидатът има основания да се опасява за живота или свободата си поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение, или че е бъде изложен на опасност от преследване или тежко посегателство, като изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание. Първоинстанционният съд е определил като спорни и другите предпоставки за приемането на Република Турция като трета сигурна страна. Приел е, че се поставя под съмнение направения ат административния орган извод, че при евентуалното му връщане в Република Турция, чужденецът няма да бъде върнат в Сирия. При съобразяване на турския Закон за чужденците и международната закрила, първоинстанционният съд е приел, че за чужденеца не съществува възможността да поиска предоставянето на международна закрила, а възможността е само за получаването на временна закрила. Първоинстанционният съд е отменил административния акт в частта му, с която на чужденеца е отказано предоставянето на хуманитарен статут поради липсата на предпоставките по чл. 9, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 75, ал. 1, т. 4 от Закона за убежището и бежанците. Решението е неправилно. Съгласно съображение 33 от директивата следва да се установят стандарти относно определението и съдържанието на статута на субсидиарна закрила. Субсидиарната закрила би следвало да допълни закрилата на бежанците, предвидена в Женевската конвенция. Съгласно съображение 39 от директивата при изпълнение на призива на Стокхолмската програма за създаването на единен статут за бежанците или за лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, и с изключение на дерогациите, които са необходими и обективно обосновани, на лицата, на които е предоставен статут на субсидиарна закрила, следва да се предоставят същите права и предимства като тези, които са предоставени на бежанците съгласно настоящата директива, и те следва да отговарят на същите условия с оглед предоставянето ѝ. Съгласно чл. 2 от директивата, б. е лице, което отговаря на условията за субсидиарна закрила означава гражданин на трета държава или лице без гражданство, които не отговарят на условията за бежанец, но за които има сериозни основания да се смята, че ако бъдат изпратени обратно в държавата на произход, или в случай на лице без гражданство в държавата на предишното му обичайно пребиваване, биха били изложени на реална опасност от тежки посегателства по смисъла на член 15, и по отношение на които не се прилага член 17, параграфи 1 и 2, и които не могат или поради такава опасност не желаят да получат закрилата на тази държава. Съгласно б. ж статут на субсидиарна закрила означава признаването от държава членка на гражданин на трета държава или лице без гражданство за лице, което отговаря на условията за субсидиарна закрила. Условията за предоставяне на субсидиарна закрила, така както са дефинирани в чл. 15 са наличието на тежки посегателства, които могат да имат една от следните форми смъртно наказание или екзекуция (б. а), изтезание или нечовешко или унизително отношение, или наказание, наложено на молител в държавата на произход (по б. б), тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт (по б. в). При разглеждането на този въпрос следва да се съобрази решение на Съда на Европейския съюз от 17 февруари 2009 г. по дело С-465/2007 г. Съгласно посоченото решение на Съда на Европейския съюз следва да се отбележи, че използваните в член 15, букви а) и б) от Директива 2004/83/ЕО относно минимални стандарти относно условията за предоставяне на статут на бежанец или статут на субсидиарна закрила изрази смъртното наказание, екзекуцията, както и изтезанието или нечовешкото или унизителното отнасяне или наказание, наложени на молител, абсолютно идентични на тези, посочени в Закона за убежището и бежанците обхващат ситуации, при които молителят за хуманитарен статут е специфично изложен на опасността от определен вид посегателство. От друга страна, посегателството, дефинирано в член 15, буква в) от Директивата като изразяващо се в тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя, обхваща една по-обща опасност от посегателство. Всъщност по-скоро се имат предвид в по-широк план заплахи срещу живота или личността на цивилно лице, отколкото определени насилия. Освен това тези заплахи са присъщи на обща ситуация на въоръжен вътрешен или международен конфликт. На последно място, разглежданото насилие в основата на посочените заплахи е квалифицирано като безогледно, термин, който предполага, че насилието може да се разпростира към лица без оглед на личното им положение. В този контекст изразът лични трябва да се разбира като обхващащ посегателства, насочени срещу цивилни лица без оглед на тяхната самоличност, когато степента на характеризиращо протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи тежките заплахи, посочени в член 15, буква в) от Директивата. Това тълкуване, което е в състояние да осигури приложно поле, присъщо на член 15, буква в) от Директивата, не се опровергава от формулировката на съображение 26 от нея, според което опасностите, на които изобщо е изложено населението или част от населението на една страна, обикновено не представляват сами по себе си индивидуални заплахи, които могат да бъдат квалифицирани като тежки посегателства. Макар всъщност това съображение да предполага, че само обективното констатиране на свързана с общата ситуация в дадена страна опасност по принцип не е достатъчно за установяване, че прогласените в член 15, буква в) от Директивата условия са изпълнени по отношение на определено лице, неговата редакция чрез използването на израза обикновено все пак допуска хипотезата за извънредна ситуация, която би се характеризирала с толкова висока степен на опасност, че да съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че това лице индивидуално би се изложило на разглежданата опасност. Извънредният характер на тази ситуация се потвърждава и от факта, че съответната закрила е субсидиарна и според общия смисъл на член 15 от Директивата, тъй като дефинираните в букви а) и б) от този член посегателства предполагат ясна степен на индивидуализация. Макар несъмнено да е вярно, че колективни фактори играят съществена роля за прилагането на член 15, буква в) от Директивата, в смисъл че съответното лице спада, както други лица, към кръг от потенциални жертви на безогледно насилие в случай на въоръжен вътрешен или международен конфликт, това не променя факта, че тази разпоредба трябва да представлява обект на систематично тълкуване в съответствие с другите две посочени в член 15 ситуации и следователно трябва да се тълкува в тясна връзка с тази индивидуализация. В това отношение следва да се уточни, че колкото по-способен е евентуално молителят да докаже, че е специфично засегнат поради присъщи на личното му положение елементи, толкова по-ниска ще бъде степента на безогледно насилие, която се изисква, за да може той да търси субсидиарната закрила. Съгласно посоченото решение на съда на Европейския съюз член 15, буква в) от Директивата във връзка с член 2, буква д) от същата директива трябва да се тълкува в смисъл, че: съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Датата, към която следва да се преценява ситуацията относно държавата на произход по отношение наличието на обстоятелствата по чл. 9, ал. 1 от Закона за убежището и бежанците датата, когато съдът се произнася по случая (в тази връзка съдът съобразява и решение от 15.11.1996 г. на ЕСПЧ по делото Чахал срещу Обединеното кралство, § 85 и § 86 от същото, както и решение от 28.02.2008 г. на ЕСПЧ по делото Саади срещу Италия, § 133 от същото). В този аспект, тази съдебна инстанция съобразява представената справка за актуалната обществено-политическа обстановка в Сирия от 19 май 2025 г. Съгласно информацията, съдържаща се в тази справка към 8 май 2025 г. ВКБООН изчислява, че считано от 8 декември 2024 г. около 481 730 сирийци са преминали обратно в Сирия от съседни страни. С това общият брой на сирийските граждани, които са се завърнали в Сирия от началото на 2024 г. става над 842 570 души. По отношение на вътрешното разселване към 8 май 2025 г., считано от 8 декември 2024 г., 1 186 147 вътрешно разселени лица са се завърнали по домовете си. Значителният брой завръщащи се бежанци и вътрешно разселени лица показва, че много от разселените лица вярват, че е налице цялостно подобрение в ситуацията със сигурността в Сирия. Посочва се, че макар и не всички, някои от свързаните със закрилата основни пречки пред завръщането, например продължителната принудителна военна служба вече не са налице и допринасят за по-голямо чувство на безопасност. При съобразяване на тези обстоятелства следва извода, че не са налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 3 от Закона за убежището и бежанците. По отношение на чужденеца не се установят обстоятелства в страната му на произход на безогледно насилие поради обстоятелството на въоръжен международен или вътрешен конфликт в страната му на произход. При съобразяването на така направените изводи, за чужденеца не съществуват основания за предоставяне на хуманитарен статут на основание чл. 9, ал. 1, т. 3 от Закона за убежището и бежанците. Това обстоятелство отрича необходимостта от преценката дали Република Турция следва да се приеме за трета сигурна страна по смисъла на §1, т. 9 от допълнителните разпоредби на Закона за убежището и бежанците. Независимо от това, разбирането от този аспект на тази съдебна инстанция не съвпада с разбирането на първоинстанционния съд. Съгласно посочения текст трета сигурна държава е държава, различна от държавата по произход, в която чужденецът, подал молба за международна закрила е пребивавал и няма основания да се опасява за живота или свободата си поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение, е защитен от връщане до територията на държавата, в която съществуват условия за преследване и застрашаване на правата му, не е изложен на опасност от преследване или тежко посегателство, като изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание, съществува възможност да поиска статут на бежанец и при предоставянето му да се ползва от международна закрила като бежанец, са налице достатъчно основания да се смята, че ще бъде допуснат до територията на тази държава. Съгласно чл. 38 от директивата 2013/32, държавите членки могат да прилагат понятието за сигурна трета страна само, ако компетентните органи са се убедили, че в съответната трета страна към кандидата за международна закрила ще се отнасят в съответствие със следните принципи а) кандидатите за убежище не са заплашени поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група, поради политически убеждения за живота и за свободата си, б) няма опасност от тежко посегателство според определението в директива 2011/95, в) спазва се принципът на забрана за връщане в съответствие с Женевската конвенция, г) спазва се забраната за репатриране в нарушение на правото на защита от мъчения и жестоко, нехуманно или унизително отношение, както е предвидена от международното право и г) съществува възможност да се поиска признаване на статута на бежанец и когато той бъде признат, да се ползва закрила в съответствие с Женевската конвенция. Несъобразени с бежанската история на чужденеца са изводите на първоинстанционния съд, че чужденецът има основания да се опасява за живота, свободата си поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение. В бежанската си история като причина за напускането на Република Турция чужденецът е посочил единствено желанието си да достигне до Европа. Неправилни са изводите на първоинстанционния съд, относно това, че административният орган не е изложил мотиви относно обстоятелството, че при евентуалното му връщане в Република Турция същият ще бъде допуснат до територията на тази държава. От член 38 от директива 2013/32 следва, че прилагането на понятието трета сигурна страна зависи от спазването на кумулативните условия, предвидени в параграфи 1-4. Доказаното приемане или обратно приемане на кандидатите в посочената трета страна не е сред нормите, изброени в чл. 38, параграф 2 от директивата, които обуславят прилагането на понятието трета сигурна страна. В този смисъл и решение на Съда на Европейския съюз от 4 октомври 2024 г. по дело С-134/2024 г. Това е и обстоятелството, което не е наложило изводи на административния орган по отношение на възможността на чужденеца да поиска предоставянето на международна закрила. Производството по делото пред Съда на Европейския съюз е било образувано по поставени няколко преюдициални въпроса, като първият от тях е дали се допуска правна уредба на държава членка, която определя трета страна като принципно сигурна за някои категории кандидати за международна закрила при положение, че въпреки правното си задължение тази трета страна е преустановила общо приемането или обратното приемане на посочените кандидати на своя територия и няма обозрими изгледи това да се промени. Тази съдебна инстанция съобразява и обстоятелството на съществуващо споразумение между Европейския съюз и Република Турция за обратно приемане на незаконно пребиваващи лица. Съгласно чл. 2 от това споразумение, разпоредбите му се прилагат за лица, които не отговарят или вече не отговарят на условията за влизане, престой или пребиване на територията на Турция или на дадена държава членка на Съюза. Съгласно чл. 4, параграф 1, б. в, Турция приема обратно, по молба на държава членка и без извършване на други формалности от тази държава членка, освен предвидените в настоящото споразумение, всеки гражданин на трета държава или лице без гражданство, който, което не отговаря или вече не отговаря на действащите изисквания за влизане, престой или пребиваване на територията на молещата държава членка, при условие, че в съответствие с чл. 10 е установено, че съответното лице е влязло незаконно и директно на територията на държавите членки, след като е пребивавало на територията на Турция или е минало транзитно през нея. Задължението за обратно приемане не се прилага в случаите, посочени в чл. 4, параграф 2. При съобразяване на тези обстоятелства следва извода за неправилност на решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част. Като съобрази направените фактически и правни изводи и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ АПК вр. чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, първо отделение