Решение № 407 от 3.7.2025 г. на ВКС по г.д. № 20248002101979/2024 г.

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Х. А. от [населено място] срещу въззивно решение № 412 от 14.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 388/2023 г. на Старозагорския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответниците по жалбата М. С. Г. - Т., И. Н. Т. и С. Н. Т. – Д. са подали писмен отговор, в който са изразили становище за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил решение № 170 от 06.03.2023 г. по гр. д. № 1340/2022 г. на Старозагорския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против М. С. Г. - Т., С. Н. Т. - Д. и И. Н. Т. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на 178/900 ид. части от дворно място, находящо се в [населено място], [община], съставляващо УПИ *-* от кв. 40а, целият с площ от 900 кв. м, които 178 кв. м са придаваеми от поземлен имот № 471, кв. 40 и кв. 40а по подробния устройствен план на [населено място], [община]. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът в първоинстанционното производство К. Х. А. няма правен интерес от предявяването на иска. С решение № 50077 от 18.10.2023 г. по гр. д. № 3350/2022 г. на ВКС, I г. о., е прието за установено по отношение на Г. И. И., че К. Х. А. е собственик на дворно място с площ 178 кв. м, разположено в северозападната част от УПИ *-* от кв. 40а, по плана на [населено място], [община], съставляващо придаваемо по регулация място от имот № * от кв. 40 по регулационния план на селото от 1993 г. към УПИ *-* от кв. 40а, и ответникът е осъден да предаде на ищеца владението върху това придаваемо място на основание чл. 108 ЗС. Ответниците по настоящото дело са праводатели на Г. И. И. (между тях е сключен договор за покупко-продажба с нот. акт № 86/10.10.2018 г., като преди това продавачите са се снабдили с констативен нот. акт № 35/01.02.2018 г. за собственост по наследство и давност), поради което съдът е приел, че постановеното решение по гр. д. № 3350/2022 г. на ВКС, I г. о., има силата на пресъдено нещо и е абсолютно задължително както за всички страни, така и за всички съдилища в страната съгласно императивните разпоредби на чл. 297 и чл. 298 ГПК. След като процесните 178 кв. м от общо 900 кв. м от недвижимия имот са собственост на ищеца К. Х. А., нито първоначалните му държатели - ответниците по настоящото дело, нито техният правоприемник са били техни собственици по наследство или по силата на договор. С оглед на това съдът е приел, че към момента на предявяване на настоящата искова молба - 04.04.2022 г., за ищеца е бил налице правен интерес от предявяването на иска, но с постановяване на решението от 18.10.2023 г. по гр. д. № 3350/2022 г. на ВКС, I г. о., този интерес е отпаднал. Решението е допуснато до касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса налице ли е правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждане на исковата молба, и отпада ли този правен интерес, ако в хода на процеса бъде уважен иск за собственост срещу приобретателя по договора. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., като извърши проверка на обжалваното решение във връзка с наведените от касатора основания, намира следното: По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване е налице задължителна практика на ВКС – ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, като в т. 3Б е прието, че собственикът има правен интерес да предяви иск за собственост срещу лицето, което се е разпоредило със собствения му имот преди завеждане на исковата молба. По принцип правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост е налице винаги, когато ответникът оспорва или смущава правото на собственост на ищеца с фактически или правни действия. Такива правни действия са както искането за издаване на констативен нотариален акт за собственост, така и извършването на прехвърлителна сделка с имота. В последния случай, ако собственикът предяви иск само против приобретателя и по делото бъде установено, че последният не е придобил правото на собственост на деривативно основание, защото праводателят му не е бил собственик, праводателят няма да е обвързан от постановеното решение, тъй като не е бил страна по делото. Затова действителният собственик има правен интерес да установи правото си на собственост както срещу приобретателя, така и и срещу праводателя по сделката, който чрез правните си действия /изявена воля за прехвърляне на несобствения имот/ фактически е оспорил правото на собственост на действителния собственик. От друга страна с ТР № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че лице, което претендира правото на собственост, признато с констативен нотариален акт, може по исков път да установи несъществуването на удостовереното с този нотариален акт право. Защитата на това лице е по исков път, като с постановяването на съдебно решение, което със сила на пресъдено нещо признава правата на третото лице по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр, издаденият нотариален акт следва да се отмени на основание чл. 537, ал. 2 ГПК. Отмяната на констативния нотариален акт на това основание винаги е последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на третото лице. С оглед на това действителният собственик на процесния имот няма друг правен способ за отмяна на констативния нотариален акт освен предявяването на иск за собственост, при уважаването на който като последица ще бъде отменен и констативния нотариален акт. С оглед отговора на поставения въпрос неправилно и в нарушение на чл. 124, ал. 1 и чл. 587, ал. 2 ГПК въззивният съд е приел, че с уважаването на иска по чл. 108 ЗС срещу приобретателя на идеални части от спорния имот правният интерес на ищеца от воденето на установителен иск за собственост срещу неговите праводатели по силата на договора за покупко-продажба по нотариален акт № 86/10.10.2018 г. е отпаднал. Изявената от ответниците воля за прехвърляне на спорните 178/900 ид. части, с което фактически са оспорили правото на собственост на ищеца, поражда правния му интерес от предявяване на положителен установителен иск за собственост срещу тях, без успешното провеждане на който издаденият в тяхна полза констативен нотариален акт за собственост № 35/01.02.2018 г. не би могло да бъде отменен, респ. легитимирайки се с него като собственици на тези идеални части от имота те биха могли отново да извършат разпореждане с тях, от което следва изводът, че за ищеца правен интерес от предявяването на този иск е налице и понастоящем. С оглед изложеното и на основание чл. 293, ал. 1-3 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено, а делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. При този изход на делото следва да бъдат отменени и обжалваните определения на въззивния съд № 221 от 22.02.2024 г. и № 367 от 03.04.2024 г. по чл. 248 ГПК. Разноски в настоящото производство не следва да се присъждат съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,