Решение № 8592 от 15.9.2023 г. на ВАС, II о.

Производството е по реда на чл. 208-228 АПК.

Министърът на вътрешните работи, чрез гл. юрк. Р. Михайлова, обжалва Решение 7744/16.12.2022 г. на Административен съд София-град по адм. дело 8541/2022 г., с което е отменена негова Заповед 8121К-10623/02.09.2022 г. за прекратяване, на основание чл. 106, ал. 1, т. 2, ал. 4 и чл. 108 от Закона за държавния служител, на служебното правоотношение на М. Грудева на длъжност [заличен текст].

Ответникът М. Грудева, представлявана от адв. В. Пенчев от САК, е на становище за неоснователност на жалбата.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за правилност на оспореното решение.

Касационната жалба е допустима, но неоснователна.

Атакуваното решение съответства на закона по своя резултат, независимо от правилността на изводите на съда относно наличието на фактическия състав на съкращаване на длъжността като основание за прекратяване на служебното правоотношение.

1. Достатъчно за преценката на законосъобразността на заповедта е ограничаването на съдебната проверка до обуславящия въпрос за приложимостта на предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ на работник или служител, боледуващ от болест, определена в Наредба 5 от 1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 КТ, и спрямо държавните служители преди прекратяване на правоотношението им в хипотезата на съкращаване на длъжността (срв. чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл. и чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ). Отговор може да бъде даден с позоваването на Решение от 09.03.2017 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-406/15, постановено във връзка с преюдициално запитване от ВАС по аналогичен казус.

1. В решението на СЕС, което е задължително за българските съдилища и административните органи чл. 633 ГПК вр. чл. 144 АПК, е определен критерият за обхвата и съдържанието на дължимата от националния съд проверка.

Указанията на СЕС обосновават извода, че член 7, параграф 2 от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, в светлината на Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на хората с увреждания и във връзка с основния принцип на равно третиране, закрепен в членове 20 и 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз, допуска по принцип предоставянето на специфична закрила при уволнение на лица с определени увреждания, работещи по трудово правоотношение, без съответната на държавните служители със същите увреждания, освен ако се установи нарушение на принципа на равно третиране. Ако обаче е налице подобно нарушение, задължението за спазване на правото на Европейския съюз изисква приложното поле на националните правила за закрила да се разшири и спрямо държавните служители.

1. Осъществена е предпоставката според тълкуването на СЕС, изключваща възможността прилагането на различно третиране за работещите по двата вида правоотношение да се приеме за допустимо.

а. Целта на защитата по чл. 333, ал. 1 КТ е предпазването на работника или служителя от неблагоприятните последици на уволнението, в относимата хипотеза поради уязвимост, свързана с увреждане на здравето. Привилегированият режим не е възпроизведен в ЗДСл. срв. чл. 107б от закона, който и не съдържа препратка към КТ в тази област на регулиране.

б. М. Грудева е освидетелствана с Експертно решение 0444/07.02.2020 г. на ТЕЛК към УСБАЛ по онкология, като при оценката на работоспособността са й определени 80% трайно намалена работоспособност поради общо заболяване [заболяване]. Заболяването попада в обхвата на чл. 1, ал. 1, т. 3 от Наредба 5 от 1987 г.

Ако служителят работеше по трудово, а не по служебно, правоотношение и доколкото страда от болест, включена в наредбата, той би се ползвал от закрилата при уволнение чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. Затова е поставен в по-неблагоприятно положение в сравнение с лицата, имащи същото увреждане.

в. Диференциацията в правната уредба е израз на подход, който противоречи на принципа за равно третиране по отношение на заетостта и упражняването на занятие по чл. 1 от Директива 2000/78/ЕО. При действието на забраната за дискриминация и задължението на работодателя да прилага еднакви критерии за упражняване на правото си на едностранно прекратяване на трудовия договор или на служебното правоотношение (чл. 4 и чл. 21 ЗЗДискр.), неблагоприятното третиране при сравними сходни обстоятелства не може да се основава на характера на правоотношението. Прилагането на подобен ограничителен критерий, имплицитно съдържащ се в нормите на действащото право, не е обективно оправдано за постигането на допустима от закона цел, нито е обществено необходимо.

г. Изначалното изключване на заемащите длъжност по служебно правоотношение от кръга на лицата с привилегията на закрилата компрометира основния принцип за стабилитет при изпълнението на държавната служба като елемент от статуса на държавния служител чл. 18 ЗДСл. Разумът, стоящ зад принципа за равно третиране, предполага защита при уволнение на държавния служител поне съпоставима с тази на работещите по трудово правоотношение, още повече при обективните признаци на предварителната закрила по чл. 333, ал. 1 КТ.

1. Изясненият въпрос за дължимостта от разширяването на приложното поле на закрилата по чл. 333, ал. 1 КТ и по отношение на държавните служители предопределя и резултата от проверката за законосъобразността на отменената заповед. Предварително разрешение на Инспекцията по труда не е било поискано, а то е условие за правомерното прекратяване на служебното правоотношение. Съответно правомощието по чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл. на органа по назначаването е упражнено в противоречие с процесуалния и материалния закон чл. 146, т. 3 и 4 АПК, а заповедта е подлежала на отмяна само на това основание.

Изложеното мотивира оставянето в сила на обжалваното решение чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 АПК.

При този изход на делото, в полза на ответника по касация следва да бъде възстановено своевременно заявеното и платено адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата инстанция в размер на 1000 лв.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение