Решение № 2280 от 6.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8436/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. П., гражданин на Република Турция , чрез адв. С. Мехмед, КАК против решение 12364 от 18.07.2024г. по адм. дело 5489/2024 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата му срещу отказ за издаване на виза тип "D" от 19.04.2024 г., издаден от завеждащ Първи секретар Консул в Генералното Консулство на република България в Истанбул, по негово заявление от 29.02.2024г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на съдебния акт поради допуснато от съдебния състав нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска се отмяна на обжалваното решение. Претендира се присъждане на разноските в тежест на ответната страна. Ответникът Първи секретар Консул в Генералното Консулство на република България в Истанбул, не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховна Касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Трето отделение намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, по следните съображения: Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба на М. П., гражданин на Република Турция, срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (виза тип "D"), издаден на 19.04.2024 г. от Първи секретар Консул в Генералното Консулство на република България в Истанбул, по негово заявление за издаване на виза от 29.02.2024г. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, като не са били допуснати съществени нарушения на материалния закон и на административно-производствените правила, обосноваващи неговата отмяна. Относно приложението на материалния закон съдът е приел, че са налице основанията за постановения отказ, а именно, че заявителят не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1, т. 17 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, според която разпоредба се отказва издаването на виза на чужденец, който не докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване или транзитно преминаване, или летищен транзит. След преценка на доказателствената съвкупност по административната преписка, Съдът е достигнал до извод, че жалбоподателят не е обосновал и надлежно доказал както заявената цел така и условията на пребиваването. Обърнал е внимание на липсата на доказателства за налична или предстояща трудова ангажираност, както и липса на такива, удостоверяващи алтернативни способи за прехрана, които обстоятелства според съдебния състав обосновават липсата и на ясно очертана цел на твърдяното пребиваване в България. Този извод е счетен за подкрепен и от обстоятелството му, че семейството на лицето не пребивава в България, нито е заявено намерение това да предстои. Предвид установеното съдът е направил и извод за липса на допуснато чрез отказа нарушение на защитимо право по ЕКЗПЧОС и по-конкретно на това по чл.8 от същата конвенция в проявлението му на защитимо право на семеен живот, тъй като мястото на установяване и на трайносъздадени емоционални, социални, културни и икономически връзки между членовете на семейството е извън територията на Р. България. Подробно обсъдена е била и доказателствената стойност на писмото на Директора на ОД на МВР Кърджали, което пресъздава изявления на собственика на отдаденото помещение за обитаване, която споделя, че заявителят пребивава постоянно на територията на Република Турция и целта му е да си възстанови българското гражданство, за които намерения съдебният състав правилно е препратил към процедурата по чл.25, ал.1, т.9 ЗЧРБ. Така, с оглед на всичко изложено Административен съд София-град е мотивирал извод, че законосъобразно административният орган е издал оспорения отказ за издаване на виза по заявление IST 24006005V. Решение е валидно, допустимо и правилно. Настоящият състав на Върховния административен съд, Трето отделение, споделя изцяло фактическите и правни изводи на административния съд, поради което препраща към тях на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК. Неоснователни са възраженията на касатора, че оспореният отказ е следвало да бъде отменен поради липса на изложени в същия фактически установявания, обосноваващи извод за липса на основанията по чл.10, ал.1, т.17 ЗЧРБ. В случая следва да се държи сметка за това, че на първо място визовият режим на всяка една страна е проявление на суверенитета на същата. Свързан е с ефективното упражняване политиките по защита на националната сигурност и опазване на обществения ред в страната. На второ място издаването на виза следва да бъде преценявано по-скоро като производство по извършване на административна услуга, в който случай съществено от правна страна е неизвършването на самата услуга при твърдения от страна на жалбоподателя за наличие на предпоставките за осъществяването й. По тази причина за отказите да бъде издадена виза е предвиден нарочен нормативноустановен формуляр, чиято форма и съдържание се установява да са били спазени, а съдържащите се правни изводи са били надлежно проверени от първоинстанционния съд, като провеждащ производство по съществото на спора. В този смисъл, правилно Административният съд е приел, че процесният отказ не е издаден при липса на мотиви и в нарушение на материалноправните разпоредби. Отказът е съставен на формуляр по образец, съгласно Приложение 7 към чл. 34, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим /НУРИВОВР/. Обосновани са, макар и лаконично причините за постановяването му, включително е посочено правното основание за издаването му - чл. 10, ал. 1, т. 17 и т. 22 от ЗЧРБ. В допълнение следва да се отбележи, че от приетите по делото писмени доказателства, формиращи съдържанието на административната преписка, наред с липсата на данни за съществуващи или предстоящи трудови правоотношения на заявителя на територията на страната, нито доказателства за трайно или продължително присъствие в Р. България с подобни намерения, от представения Договор за безвъзмездно ползване от 16.08.2023г., се установява, че на М. П. се предоставя една единствена стая от жилището на Ф. С., което обстоятелство не обосновава присъствие на цялото четиричленно семейство на П.. Това обстоятелство само по себе си е достатъчно, за да обоснове липсата на допуснати нарушения на правото на семеен живот по чл.8 ЕКЗПЧОС, тъй като семейният живот е трайноустановената емоционална, физическа и социална връзка между лица в близки официални или фактически отношения. Според практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), понятието "семеен живот" обхваща различни аспекти и видове връзки. Такива са например връзките между: съпрузи или партньори; родители и деца; баби и дядовци и внуци; брачни и небрачни партньори; между осиновители и осиновени деца и т.н. В допълнението към жалбата си М. П. не уточнява в какъв аспект отказът да получи виза е нарушило правото му на семеен живот, но доколкото не представя доказателства извън тези, удостоверяващи членовете на семейството му в Р. Турция и техния статус, съдът приема, че жалбоподателят визира именно традиционния смисъл вложен в този термин. Както правилно е посочил в този случай първоинстанционният съд, доколкото цялото семейство на П. пребивава съвместно и трайно в Република Турция, включае неговата съпруга, деца и родители, то отказът да му бъде издадена поисканата виза не би могъл да повлияе, а още по-малко да прекъсне тази трайноустановена семейна връзка. За разлика например от ситуацията по делото Анева и др. с/у България на ЕСПЧ, в настоящата хипотеза не се сочат като признати други родителски права или установени режими на лични отношения в полза на П. с лица на територията на Р. България, попадащи извън кръга традиционното семейство, за да се твърди допуснато нарушение на чл.8 ЕКЗПЧОС. В този смисъл, правилен и обоснован с оглед събраните по делото съвкупни доказателства е извода на първоинстанционния съд, че по делото не е доказано, че целта и условията на заявеното пребиваване в страната са действителни, тъй като липсва дори индиция за намерения за установяване на трудови отношения, респ. за действително и трайно установяване на територията на страната. Налице е соченото в оспорения отказ материалноправно основание по смисъла на чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ, а именно недоказана достоверна цел и условия на заявеното пребиваване и установени данни, позволяващи да се направи обосновано предположение, че действителната цел на жалбоподателя е възстановяване на българското му гражданство, за което е предвиден отделен процесуален ред. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд София-град е правилно и следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,