Решение № 6436 от 11.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2677/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Директора на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОДМВР) - Стара Загора, подадена чрез процесуален представител - юриск. Митева, против решение № 204 от 15.01.2026 г., постановено по адм. дело № 503/2025 г. по описа на Административен съд гр.Стара Загора. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Оспорва изводите на съда за недоказаност на дисциплинарното обвинение и иска отмяна на съдебното решение и постановяване на ново, с което да се потвърди заповед № 349з-1528/28.04.2025 г. на директора на ОДМВР – Стара Загора. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - И. В. П. не изразява становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр.Стара Загора отменя заповед № 349з-1528/28.04.2025 г. на директора на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - град Стара Загора, с която на основание чл. 204, т. 3, чл. 197, ал. 1, т. 6, чл. 194, ал. 2, т. 4 от Закон за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) във вр. с т.13, т.19 и т.90 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР и във вр. с чл. 203, ал. 1, т. 13 ЗМВР, на младши инспектор И. В. П. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” и на основание чл. 226, ал.1, т.8 ЗМВР е прекратено служебното му правоотношение за длъжността: „полицай в група „Патрулно – постова дейност“ на сектор „Охранителна полиция“ към РУ – гр.Казанлък при ОДМВР – Стара Загора. С решението ОД на МВР – Стара Загора е осъдена да заплати направените по делото разноски. За да постанови този резултат съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в рамките на правомощията му по чл. 204, т. 3 ЗМВР и във връзка с чл. 197, ал. 1, т. 6 ЗМВР, в предписаната от закона форма и при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, но в нарушение на материалния закон и неговата цел. Констатира, че е спазена процедурата по налагане на дисциплинарното наказание – по чл. 195, ал.2 и чл. 206, ал.1 ЗМВР. Позовавайки се на събраните по делото доказателства приема, че не е доказано нарушение на т. 19 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР. Посочва, че наложеното на П. дисциплинарно наказание „уволнение“ е несъответно на извършеното деяние, неговата тежест, обстоятелствата, при които е сторено и формата на вина, поради което приема, че материалния закон е приложен неправилно. Посочва, че макар и извършеното от жалбоподателя да е несъвместимо с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, същото не уронва престижа на службата. Излага, че при определяне вида и размера на наказанието ДНО не е взел предвид и не е анализирал правилно всички факти и обстоятелства от значение за случая, поради което е наложил наказание, несъответно на закона и неговата цел. Сочи, че към 26.02.2025 г., към момента на подадения сигнал и разигралата се впоследствие ситуация, младши инспектор И. В. П. е бил служител в системата на МВР на по-малко от един месец, поради което съдът приема, че същият не притежава почти никакъв професионален опит и не е участвал в достатъчно по брой и вид служебни задачи, в т. ч. и такива като процесната, за да може да придобие тези рутина, сигурност и увереност в работния си порядък, присъщи на служител с по-голям професионален стаж, позовавайки се на заключението и на неоспорената по делото комплексна съдебно-психиатрична и съдебно-психологична експертиза, доказваща липса на професионален опит на П. в съчетание с неговата възраст и цялостен психологичен профил, което е повлияло съществено на емоционалното му състояние към онзи момент и е довело до укоримото му поведение – липсата на адекватни действия в посока възпиране на проявеното насилие и докладване на случилото се. Приема, че ДНО отчита тези обстоятелства формално, без да извърши обстоен анализ и без да постави справедлива и обективна оценка на случилото се приеме омаловажаващите деянието на П. причини. По тези съображения съдът прави извод за материална незаконосъобразност на оспорената заповед. Обжалваното решение е постановено в съответствие на материалния закон и е обосновано, като настоящата инстанция споделя, на основание чл. 221, ал.2, предл. второ АПК, мотивите на първоинстанционното решение, поради което не е необходимо да ги преповтаря. Неоснователен е доводът на касатора за необоснованост на съдебното решение. Съдът е събрал относими за спора доказателства – цялата дисциплинарна преписка по издаване на оспорената заповед, допуснал е събиране на гласни доказателства, чрез разпит на седем свидетели, изготвяне на съдебно психологична-психиатрична експертиза, въз основа на които правилно е установил фактическата обстановка. Установените от съда факти се основават на събраните доказателства, който съда обсъжда. При правилно установени факти, съдът е извел законосъобразни правни изводи и е извършил проверка за законосъобразност на оспорената заповед на всички основания посочени в чл. 146 АПК. Изводите му са логични и последователни, като не са допуснати грешки при формиране на вътрешното му убеждение. Съвкупният анализ на доказателствата по делото води до достигнатия от първоинстанционния съд извод за незаконосъобразност на оспорената заповед. Заповедта е издадена за установено дисциплинарно нарушение по чл. 194, ал. 2, т. 4 от ЗМВР - неспазване правилата на Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР (нарушение на т. 13 – дейността на държавните служители се осъществява при спазване на следните етични принципи за поведение: б) опазване и защита на човешкия живот и здраве – при изпълнение на служебните си задължения защитават и спазват конституционно установения принцип за право на живот на всеки и следват убеждението, че посегателството върху човешкия живот и здраве се преследва и наказва като най-тежко престъпление“; т.19 – „държавният служител пази доброто име на институцията, която представлява“; т. 90 – „Държавен служител, който е станал свидетел на насилие от страна на друг държавен служител спрямо задържаното лице, се намесва, за да го спре, и уведомява за това своите ръководители“), което е определено като тежко нарушение на служебната дисциплина, съставомерно по чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР – деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващи престижа на службата. От събраните по делото доказателства се установява, че дисциплинарното производство е проведено съгласно изискванията на чл. 206, ал. 3 и ал. 4 от ЗМВР, в срока по чл. 195, ал. 2 от ЗМВР. Законосъобразен е изводът на първоинстанционният съд, че обжалваната заповед е издадена в нарушение на материалния закон и неговата цел. В случая на жалбоподателя пред първата инстанция е вменено нарушение, че чрез бездействие, участвайки в задържането на Д. Ж. К. на 26.02.2025 г. в гр.Казанлък като пряк очевидец на действията на младши инспектори Д. Г. И. и Б. Р. Т. не е предприел действия да се намеси, за да ги спре да нанасят удари на задържаното лице, довели впоследствие до смъртта му няколко часа по-късно като не е уведомил своевременно за това своите ръководители. Правилно съдът приема, че не са събрани доказателства, обосноваващи извод за осъществяване на фактическия състав на законовата норма – чл. 203, ал. 1, т. 13 ЗМВР и поведението на служителя не осъществява съставите на посочените нарушения на служебната дисциплина, всяко от които, ако е доказано е самостоятелно основание за налагане на дисциплинарна санкция. Следва да се допълни, че нормата на чл. 197, ал. 3 ЗМВР предвижда, че в случаите на извършване на две едновременно установени нарушения на служебната дисциплина, наказващият орган, след като определи наказание за всяко, може да наложи съответно или по-тежкото от определените наказания (при наличие на нарушения, за които са предвидени различни по вид наказания), или едно общо наказание за максимално предвидения от закона срок (при наличие на еднакви по вид наказания за извършените нарушения), поради което изводите на първоинстанционния съд за допуснато нарушение на материалния закон при издаване на оспорената заповед са правилни. В случая ДНО приема, че служителят П. е извършил три отделни нарушения, но не посочва наказание за всяко от тях, а с диспозитива на оспорената заповед налага едно наказание – „уволнение“ като по този начин нарушава правилата за индивидуализация на наказанията. Въведеното с чл. 197, ал.3 ЗМВР правило предвижда задължение за ДНО да прецени всяко от нарушенията поотделно и да определи отделни наказания, след което може да наложи по-тежкото от определените наказания, когато за санкционирането на нарушенията са предвидени различни по вид дисциплинарни наказания или едно общо наказание за максимално предвидения от закона срок, когато за санкционирането на нарушенията са предвидени еднакви по вид наказания. Също така описаните нарушения, макар и да са морално укорими, сочат на неизпълнение на разпоредбите на закона и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, както и на неизпълнение на служебните задължения, поради което тези нарушения е следвало да бъдат квалифицирани като такива по чл. 194, ал.2, т.1 и т.2 ЗМВР, а не по чл. 194, ал.2, т.4 ЗМВР. Правилно съдът приема, че е допуснато нарушение на чл. 206, ал.2 ЗМВР, съгласно който „при определяне на вида и размера на дисциплинарните наказания се вземат предвид тежестта на нарушението и настъпилите от него последици, обстоятелствата, при които е извършено, формата на вината и цялостното поведение на държавния служител по време на службата". В случая обсъждането на обстоятелствата по цитираната разпоредба в обжалваната заповед е направено бланкетно и формално, по начин, който може да се отнесе за всеки един случай на дисциплинарно нарушение. По изложените съображения оспореното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора искането на касатора за присъждане на разноски е неоснователно, а от страна на ответника по касация не е направено искане за присъждане на разноски, поради което съдът не дължи произнасяне в тази насока. Воден от горното и на основание чл. 221, ал.1 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,