Решение № 8643 от 9.9.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10887/2023 г.

Производството по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Т. Б., чрез пълномощник адв. С. Иванова от САК, против решение 5395 от 14.08.2023 г., постановено по адм. дело 2574/2023 г. по описа на Административен съд София-град /АССГ/, с което е отхвърлена жалбата му срещу решение 74 от 15.02.2023 г. на Комисията за защита от дискриминация /КЗД/, постановено по преписка 58/2021 г. и на осн. чл. 143, ал. 3 и ал. 4 АПК оспорващият е осъден да заплати понесените от КЗД и Министерство на правосъдието /МП/ разноски по делото, представляващи юрисконсултско възнаграждение. В касационната жалба се твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно, необосновано, постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и при неправилно приложение на материалния закон. Твърди се, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по всички наведени от оспорващия твърдения, доводи и възражения, от които зависи разрешаването на спора. Съдът не е дал отговор на въпроса налице ли е, в конкретния случай, пряка или непряка дискриминация по определението на приложимия закон и критериите на европейското право. Оспорва се и присъждането на разноски в полза на ответника КЗД и заинтересованата страна МП. Въз основа на тези твърдения се иска отмяна на обжалваното съдебно решение и се претендира присъждане на разноски. Ответните страни Комисията за защита от дискриминация, Министерство на правосъдието, зам. министърът на правосъдието и Главна дирекция Изпълнение на наказанията /ГДИН/, чрез своите процесуални представители излагат съображения за неоснователност на касационната жалба в писмени становища. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд намира, че касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалбата на В. Б. срещу решение 74 от 15.02.2023 г., постановено от КЗД по преписка 58/2021 г., с което е установено, че МП, представлявано от министъра на правосъдието, ГДИН, представлявана от главния директор и зам. министърът на правосъдието не са извършили дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминацията /ЗЗДискр./ по признаци лично положение , обществено положение и убеждения по отношение на жалбоподателя В. Б.. С обжалваното решение съдът от първата инстанция е приел оспорването за неоснователно и е отхвърлил жалбата. За да постанови този правен резултат е приел за установено от фактическа страна, че със заповед на министъра на правосъдието ЧР-05-45 от 20.02.2020 г. е наложено дисциплинарно наказание уволнение и е прекратено служебното правоотношение на В. Б., заемащ длъжността инспектор IV степен /социална дейност и възпитателна работа в Затвора [населено място]. С влязло в сила на 06.01.2021 г. решение, постановено по адм. дело 3399/2020 г. от АССГ, потвърдено от ВАС, заповедта е била отменена. Установено е още, че на 15.01.2021 г. оспорващият е подал искане молба вх. Г-22, адресирана до министъра на правосъдието, да бъде възстановен на длъжността, заемана отпреди уволнението. В тази връзка и в съответствие с чл. 143, ал. 1 и чл. 232 ЗМВР, е направена проверка и административният орган е установил, че към този момент в структурите на ГД Изпълнение на наказанията и ГД Охрана на територията на [населено място] не са налице вакантни длъжности от вида на заеманата от Б., за което молителят е бил уведомен с писмо. В съответствие със законовите си задължения по чл. 232, изр. последно ЗМВР, органът предложил други вакантни длъжности, извън територията на [населено място], за да направи своя избор. В. Б. е направил своя избор, подписал е протокол за изразеното съгласие рег. 414 от 28.01.2021 г. и е бил възстановен на длъжност инспектор IV степен /социална дейност и възпитателна работа в Затвора [населено място], със заповед Л-379 от 29.01.2021 г. на главния директор на ГДИН, считано от 15.01.2021 г. Заповедта е оспорена пред АССГ, който с влязло в сила на 19.04.2022 г. решение по адм. дело 1889/2021 г., потвърдено от ВАС с решение по адм. дело 863/2022 г., е отхвърлил жалбата, като неоснователна. Междувременно, с жалба вх. 44-00-375 от 08.02.2021 г. и допълнение към нея от 04.03.2021 г., Б. е сезирал Комисията за защита от дискриминация /и други институции/ с твърдения за извършена спрямо него дискриминация при възстановяването му на работа по признаците лично положение , обществено положение и убеждения поради изразена гражданска позиция, а именно че е сигнализирал надлежните органи за нарушения в системата, в която работи. Установено е, че в КЗД е образувана преписка 58/2021 г. по жалбата, разпределена е на 5-членен състав, докладчикът е провел процедура по проучване като е предоставена възможност на страните да се запознаят със събраните материали и да изразят становищата си. Такива са били представени от ГДИН, МП и зам. министърът на правосъдието. Въз основа на проучването КЗД е изготвила доклад, с препис за страните, и е насрочено открито заседание, на което те са присъствали. След КЗД е приела, че казусът е изяснен от фактическа страна е постановила своя акт - решение 74, с което е приела, че ответника и заинтересованите страни не са извършили акт на дискриминация по смисъла на чл. 4 от специалния закон ЗЗДискр. по отношение на В. Б. по признаците лично положение , обществено положение и убеждения . В мотивите на акта е посочено, че ГДИН е спазила стриктно изискванията на чл. 232 изр. второ, предл. първо вр. чл. 143, ал. 1 ЗМВР вр. т. 6, б. д , Раздел II от Правилата за преназначаване на държавните служители в ГД Изпълнение на наказанията и ГД Охрана към МП при издаване на заповед Л-379 от 29.01.2021 г. на главния директор, с която В. Б. е преназначен на длъжност Инспектор IV-та степен в Затвора [населено място], която е потвърдена с влязло в сила решение 6311 от 02.11.2021 г. по адм. дело 1889/2021 г. на АССГ, оставено в сила с решение 3728 от 19.04.2022 г. по адм. дело 863/2022 г. на ВАС. Тъй като със силата на пресъдено нещо е бил разрешен преюдициалния въпрос дали в затворите на територията на [населено място] е имало вакантна длъжност, идентична с тази, заемана от Б. отпреди уволнението, на която да бъде възстановен, и такава не е била установена, КЗД е направила извод, че за ГДИН е налице изначална невъзможност да действа по друг начин освен да му предостави избор измежду други функционално идентични вакантни длъжности, извън [населено място]. По този начин не е нарушен принципът на равно третиране, тъй като посочените норми на закона са еднакво приложими по отношение на служителите в състава на ГДИН и ГД Охрана при МП и по отношение на оспорващия не е осъществен фактическия състав на чл. 4, ал. 2 и ал. 3 ЗЗДискр. Въз основа на тази фактическа установеност съдът от първата инстанция е направил извод, че обжалваното решение е издадено от компетентния административен орган, в пределите на неговата власт съгласно чл. 65, т. 1 4 вр. чл. 48, ал. 1 и чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр.; в предписаната от чл. 66 с.з. писмена форма и с необходимото съдържание; при спазване на административнопроизводствените правила; при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон и в съответствие с неговата цел, поради което не са налице отменителни основания по смисъла на чл. 146, т. 1 5 и чл. 168 АПК. Решението е валидно, допустимо и правилно. Административният съд е установил точно релевантните за спора обстоятелства и фактическата обстановка. Събрал е необходимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е направил обосновани и съответни на материалния закон правни изводи. Несъгласието на страната с мотивите на съда не е възведено от законодателя като касационно основание. Неоснователни са наведените в касационната жалба оплаквания за допуснати от решаващият съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърденията, че не са обсъдени всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения и правно релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора по делото са бланкетни. Липсата на конкретизация препятства касационната инстанция да провери и прецени как необсъждането на конкретни оплаквания се е отразило на правилността на съдебния акт. Следва да се има предвид, че не във всички случаи необсъждането на наведените от страната/страните доводи има характер на съществено процесуално нарушение. Само необсъждането на доводи и възражения, които са относими към предмета на спора и правилността на постановения акт представлява съществено процесуално нарушение. По основния спорен въпрос налице ли са в случая сравними случаи, за да се прецени наличието или отсъствието на дискриминационните признаци, въведени от оспорващия в процеса, съдът е дал обоснован и мотивиран отговор. Посочените от касатора в тази връзка случаи на М. М. и този на П. Н. действително не отговарят на изискването за сравнители, тъй като както е посочил решаващият съд /първо/ няма данни да са поставени при сравними условия, /второ/ не е установено да са третирани по-благоприятно и /трето/ са били възстановени на работа в период значително предхождащ процесния през 2015 и 2017 година. Обосновано също така съдът е приел, че актът на дискриминация винаги е конкретен и засяга конкретни законни права на дадено лице, респ. кръг от лица, поставяйки ги в по-неблагоприятно положение, в сравнение с други лица, при едни и същи обстоятелства. Ето защо за жалбоподателя е доказателствената тежест да установи, с допустимите доказателства и доказателствени средства, кои конкретно негови законни права са нарушени, спрямо кое лице/лица е бил третиран по-неблагоприятно предвид личното му и обществено положение. В случая оспорващият не се е справил с доказателствената тежест и не е представил убедителни доказателства за неравно третиране въз основа на тези признаци. Няма данни и за проявена от негова страна процесуална активност да установи други сравними с неговия случай, за да докаже по категоричен и безспорен начин твърденията си за проявена дискриминация по белезите лично и обществено положение . По отношение на признака "убеждения" също не може да се установи конкретното съдържание, което оспорващият визира. Кои конкретни негови "убеждения" са свързани с факти, препятстващи възможността за свободно им изразяване. Убежденията трябва да са ясно и конкретно дефинирани в контекста на правото на Б. на свободно изразяване или въздържане от действия, които евентуално биха били в противоречие с повелителни правни норми, етични или други правила, но представляващи обществено значима ценност. В случая не са заявени конкретни лични убеждения, вкл. такива с определена степен на значимост, сериозност и убедителност, които служителят е нарушил, сигнализирайки за нередности в системата, в която работи. Неоснователно и недоказано е и твърдението на касатора, че към датата, на която е следвало да бъде възстановен на работа е имало вакантни длъжности, съответни на заеманата от него отпреди уволнението на територията на [населено място]. Доказателствата в тази връзка, конкретно анализирани от първостепенния съд, не са оборени с допустими доказателства и доказателствени средства. След като с решение на съда заповедта, с която държавният служител е бил уволнен е била отменена, за страните по правоотношението възникват определени права и задължения, дължими в определени срокове и визирани императивно в чл. 232 ЗМВР: При отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение държавните служители в МВР се възстановяват на предишната длъжност и могат да я заемат, ако в двуседмичен срок от влизането в сила на административния акт или на съдебното решение се явят в съответната структура. Когато предишната длъжност не е вакантна или е съкратена, държавните служители в МВР се възстановяват на друга длъжност в рамките на съответния вид по чл. 143, ал. 1. . Целта на закона е в най-кратък срок служебното правоотношение да бъде възстановено с произтичащите от това последици. Съгласно чл. 7, ал. 3, т.т. 1-3 от Наредба 8121з-310/17.07.2014 г. за преназначаване на държавните служители в Министерството на вътрешните работи вакантни длъжности от разпределените по щатовете на структурите на МВР са: 1. длъжности, на които не са назначени стажанти; 2. длъжности, на които временно не са преназначени служители и 3. /в редакцията отпреди допълнението на текста, обн. ДВ, бр.6/20.01.2023 г./ длъжности, за които няма обявен конкурс. Такива вакантни длъжности на територията на [населено място], към момента на подаване на искането за възстановяване на работа, не са били установени, поради което изводът на съда, че административният орган е в невъзможност да удовлетвори искането така, както е предявено, е обоснован и законосъобразен. При липсата на установени защитени признаци като елемент от фактическия състав на чл. 4 ЗЗДискр., т.е. на същностни за личността белези, отличаващи я от другите, се налага извода, че спрямо касатора не е осъществена твърдяната дискриминация, основана на признаците лично положение , обществено положение и "убеждения". Предвид горното, като е приел, че административният орган, в хода на валидно проведено административно производство, е приложил правилно действащите материалноправни разпоредби, първоинстанционният съд е постановил съдебен акт в съответствие с материалния закон. Обжалваното решение е постановено при спазване на съдопроизводствените правила. АССГ е изпълнил задължението си по чл. 168 АПК като е извършил съдебен контрол на оспорения административен акт по критериите, посочени в чл. 146 АПК и е установил релевантните за спора фактически обстоятелства. Съдът е преценил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, разпределил е тежестта на доказване в процеса съобразно доводите и възраженията на страните, на които е дадена възможност да ангажират доказателства. Не се констатира от настоящия състав необоснованост на първоинстанционното решение. Крайният извод на Административен съд София-град кореспондира със събраните по делото доказателства и е формиран след тяхната правилна преценка. На основание горното настоящият съдебен състав приема, че при постановяване на съдебния акт не са допуснати посочените от касатора нарушения по чл. 209, т. 3 от АПК. Съдебното решение на АССГ трябва да бъде оставено в сила. Съобразно изхода на спора претенцията на касатора за присъждане на понесените пред настоящата инстанция разноски е неоснователна. Претенцията на ГДИН и МП за присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение е основателна и следва да бъде уважена в размер от по 100 лв., предвид чл. 143, ал. 3 АПК вр. с чл. 37 от ЗПП. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, пето отделение