Решение № 7011 от 17.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 2084/2012 г.

Решение № 7011 от 17.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 2084/2012 г., 5-членен с-в, докладчик председателят Веселина Тенева Производството е по чл. 208 и сл. от АПК и е образувано по касационна жалба на Министъра на външните работи подадена от упълномощените от него юрисконсулти Кръстина Лекова и Елена Начева срещу решение № 17140 от 27.12.2011 г. по адм. дело № 13186/2011 г. на Върховния административен съд, пето отделение. Изложени са доводи за неговата недопустимост, поради допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в недопустимост на жалбата на Георги Димитров пред първоинстанционния съд да оспорва заповедта на министъра и липсата на правен интерес Георги Димитров да оспорва същата. Излага се, че решението е постановено по недопустима жалба, тъй като не е налице административен акт, подлежащ на обжалване, решението е постановено при неправилно прилагане на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и се иска неговата отмяна. Ответникът по касационната жалба Георги Димитров Димитров чрез своя пълномощник по делото адв. Червенякова излага доводи за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна. Върховният административен съд, петчленен състав обсъди събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното: С обжалваното решение на тричленния състав на Върховния административен съд е отменена като незаконосъобразна заповед № К-686/13.09.2011 г. на министъра на външните работи, с която на основание чл. 69, ал. 1 и ал. 3 от Закона за дипломатическата служба /ЗДСл/ е прекратена, считано от 20.09.2011 г. задграничната командировка на Георги Димитров Димитров, изпълняващ функциите, извънреден и пълномощен посланик в посолството на Република България в Република Сърбия - Белград. С оспорената пред първоинстанционния съд заповед № К-686/13.09.2011 г., издадена от министъра на външните работи, се прекратява, считано от 20.09.2011 г. командировката в посолството на Република България в Република Сърбия - Белград на жалбоподателя Георги Димитров Димитров, назначен в Дирекция "Човешки ресурси", отдел "Задгранични представителства", сектор "Белград", на длъжност ръководител на задгранично представителство по чл. 23, ал. 1 от ЗДСл, изпълняващ длъжността на извънреден и пълномощен посланик. Като правно основание за издаване на заповедта е посочена нормата на чл. 69, ал. 1 от ЗДСл, а като фактическо - изтичане на задграничния мандат на служителя по чл. 62, ал. 1 от ЗДСл. За да постанови съдебния си акт, първоинстанционният съд е обсъдил доводите на страните и всички относими за настоящото производство обстоятелства и правилно е приложил материалния закон. Съдът е приел, че жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК от лице, чиито права и законни интереси са засегнати от оспорения административен акт и е процесуално допустима. Обсъдил е и доводът на административния орган, че оспорената заповед е акт извън обхвата на АПК, търсейки опора в нормата на чл. 2, ал. 2, т. 3 от АПК и е приел, че този довод е неоснователен. Цитираната разпоредба от АПК предвижда неприложимост на кодекса по отношение на актове, с които се създават права или задължения за органи или организации, подчинени на органа, издал акта, освен ако с тях се засягат права, свободи или законни интереси на граждани или юридически лица. Съдът е изложил аргументи налагащи извода за допустимостта на жалбата, с която е сезиран и правилно е разгледал същата по същество, като съдебното производство е финализирано с постановяване на обжалваното решение. Отчетено е, че изпълняваната от Георги Димитров длъжност - извънреден и пълномощен посланик по своя характер е такава, че оспорената заповед възпрепятства изпълнението й, с което непосредствено са засегнати неговите права и законни интереси, поради което за него съществува правен интерес от оспорването й. Съдът е черпил аргумент в подкрепа на тезата си за допустимост на жалбата от мотивите, съдържащи се в Решение № 11 от 22.11.2011 г. на Конституционния съд по к. д. № 8/2011 г., обнародвано в ДВ, бр. 95/2011 г., образувано по искане на 56 народни представители в 41 Народно събрание за установяване на противоконституционността и несъответствието с международни договори, по които България е страна, с отделни разпоредби от Закона за дипломатическата служба. По-конкретно, при тълкуването на посоченото в заповедта правно основание - чл. 69, ал. 1 от ЗДСл съдът е изложил мотиви, които се възприемат от настоящата инстанция, че без да е командирован никой задграничен представител не е в състояние да изпълнява функциите си, тъй като той не би имал нито юридически, нито материални основания да осъществява мандата си, като командироването на ръководителя на задграничното представителство е основание за изплащане на командировъчни и други съпътстващи финансови средства във връзка с пребиваването в чужбина на дипломатическия служител на Министерство на външните работи. Прието е също, че прекратяването на това финансиране с издаване на оспорената заповед на министъра на външните работи поставя служителя, заемащ посочената длъжност в невъзможност да я осъществява, въпреки че заемането на тази длъжност произтича от указ на президента за неговото назначаване. Даден е изчерпателен отговор и на спорният по делото въпрос - заповедта издадена ли е при спазване на материалния закон. При обсъждане на материалната законосъобразност на акта съдът се е позовал на Решение № 11 от 22.11.2011 г. на Конституционния съд по к. дело № 8/2011 г., обн. в ДВ, бр. 95/2011 г. Обсъдени са относимите за спора факти, и е установено следното: към момента на издаване на оспорената заповед разпоредбата на чл. 69, ал. 1 от ЗДСл има следното съдържание: "Министърът на външните работи издава заповед за прекратяване на дългосрочната задгранична командировка на извънреден и пълномощен посланик или на постоянен представител на Република България при международните правителствени организации след изтичане на задграничния му мандат по този закон или след издаването на указ на президента на Република България за освобождаването му". С постановеното Решение № 11 от 22.11.2011 г. на Конституционния съд нормата на чл. 69, ал. 1 от ЗДСл е прогласена за противоконституционна в частта й "след изтичане на задграничния му мандат по този закон или", и като последица от това, новата редакция на нормата на чл. 69, ал. 1 от ЗДСл има следното съдържание: "Министърът на външните работи издава заповед за прекратяване на дългосрочната задгранична командировка на извънреден и пълномощен посланик или на постоянен представител на Република България при международните правителствени организации след издаването на указ на президента на Република България за освобождаването му". Цитираната разпоредба визира сложен фактически състав, с обхват 1. освобождаване от длъжност на извънреден и пълномощен посланик или на постоянен представител на Република България при международните правителствени организации става с указ на президента на Република България и 2. след издаването на указа, министърът на външните работи издава заповед за прекратяване на дългосрочната задгранична командировка на извънреден и пълномощен посланик или на постоянен представител на Република България при международните правителствени организации. Постановеното от конституционния съд решение, с което е обявена за противоконституционна част от нормата от ЗДСл е задължителна за всички, то няма ретроактивно действие, а действа занапред от деня на влизането му в сила. Това означава, че решението е валидно и приложимо и за висящите дела, каквото е настоящото дело и решението на Конституционния съд е влязло в сила при разглеждането на спора от първоинстанционния съд и правилно съдът се е позовал на него при постановяването на съдебния акт. В тази връзка съдът се е позовал на чл. 151, ал. 2 от Конституцията, според който решението на конституционния съд влиза в сила три дни след обнародването му, като актът, обявен за противоконституционен не се прилага от деня на влизане на решението в сила, от което следва, че от датата на влизането в сила на решението, противоконституционната норма не произвежда действие, както и че не урежда съответните обществени правоотношения. Решението на Конституционния съд има конститутивно действие, пряка последица от което е обезсилване на действието на отменената норма. Правните последици от действието на решението на Конституционния съд са, че заварените висящи производства, произтичащи от юридически факт, уреден с обявената за противоконституционна правна норма е приложима в редакцията й, съобразно извършената промяна. Решението на Конституционния съд е юридически факт, който е от значение за делото и който с оглед на нормата на чл. 142, ал. 2 от АПК съдът е длъжен да вземе предвид при постановяване на съдебния си акт, извод до който е стигнал съда и който се възприема от настоящия петчленен състав на ВАС. Тричленният състав на ВАС е обсъдил всички възражения направени от страна на министъра на външните работи, ответник в първоинстанционното производство, които отново се излагат пред настоящата инстанция от касатора, но същите са неоснователни. Представеният като доказателство пред настоящата инстанция Указ № 51 от 17.02.2012 г., на Президента на Република България, преподписан от министър-председателя, издаден на основание чл. 98, т. 6 от Конституцията на Република България за освобождаването на Георги Димитров от длъжност извънреден и пълномощен посланик на Република България в Република Сърбия е последващ акт, не е относим към предмета на настоящото оспорване и не променя фактическата обстановка, установена от първоинстанционния съд, поради което не следва да се обсъжда. Изложените доводи от касатора за недопустимост на административния акт, предмет на делото и произтичащите от това обстоятелство-недопустимост на съдебното решение, не намират опора в правната уредба и са неоснователни. Въпросите относно правното естество на обжалваната заповед и правния интерес на адресата й от търсената съдебна защита са разгледани от тричленния състав на ВАС, който обосновано е приел, че актът не е от категорията на актовете по чл. 2, ал. 2, т. 3 от АПК, спрямо които разпоредбите на АПК са неприложими, тъй като същият засяга неблагоприятно правната сфера на жалбоподателя пред първоинстанционния съд, което го е мотивирало да упражни субективното си право и да я оспори пред съда. Изложените съображения на съда в тази посока изцяло се възприемат от настоящата инстанция, и тъй като същите доводи отново се излагат в касационната жалба не следва повторно да се обсъждат от настоящата инстанция. В касационната жалба касаторът се позовава на съдебни актове на ВАС, които визират казуси по които съдът се е произнесъл при различна от настоящата фактическа обстановка, поради което са неотносими към предмета на настоящото производство и не следва да се коментират. При постановяване на решението не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила материалният закон правилно е приложен, не са налице касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК за отмяната му, поради което обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение 1-во от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав