Решение № 15104 от 15.11.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6528/2013 г.

Решение № 15104 от 15.11.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6528/2013 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от "Туиту" ЕООД, гр. София, чрез процесуален пълномощник, срещу Решение № 756/05.02.2013 г., постановено по адм. дело № 7546/2011 г. по описа на Административен съд - София град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт /РА/ № 2001009448/29.03.2011 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП- София, потвърден с Решение № 1214 от 18.07.2011 г. на Директора на Дирекция "ОУИ" - гр. София, в частта, с която допълнително е начислен ДДС за данъчни периоди м. 06, м. 07 и м. 09.2010 г. в общ размер от от 13 214.13 лв. и съответната лихва за забава в размер на 793.47 лв. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че ангажираните доказателства установяват извършването на спорните ВОД чрез изискуемите се съобразно чл. 45 от ППЗДДС писмени потвърждения за получаване на стоките. Намира, че те съдържат необходимите реквизити, като твърди, че предмет на доставките са златни бижута, които са доставени по пощата при "декларирана стойност" и конкретизирането на превозното средство, с което са транспортирани, е ирелевантно. В тези насоки навежда подробни аргументи в жалбата и в писмена защита по съществото на спора, като моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него да постанови друго, по съществото на спора, с което да отмени атакувания РА, ведно с присъждане на осъществените разноски. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "ОДОП" - София при ЦУ на НАП, чрез процесуален представител, в о. с. з. оспорва основателноста на същата и моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила, ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, след като прецени валидността и допустимостта на решението в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е депозирана срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от активнопроцесуално легитимирано лице, при наличие на правен интерес и в рамките на законоустановения 14 - дневен преклузивен срок, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд - София град е законосъобразността на Ревизионен акт / РА/ № 2001009448/29.03.2011 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП- София, потвърден с Решение № 1214 от 18.07.2011 г. на Директора на Дирекция "ОУИ" - гр. София, в частта, с която допълнително е начислен ДДС за данъчни периоди м. 06, м. 07 и м. 09.2010 г. в общ размер от 13 214.13 лв. и съответната лихва за забава в размер на 793.47 лв. върху данъчната основа на декларирани от ревизираното лице вътреобщностни доставки /ВОД/ . За да обоснове формирания краен правен извод за неоснователност на релевираната жалба, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, обоснованост и в съответствие с материалния закон. От фактическа страна е установено, че през процесните данъчни периоди ревизираното дружество е издало посочените данъчни фактури и е декларирало ВОД на стоки - бижута и благородни метали към получатели, установени на територията на Франция. След анализ на представените писмени потвърждения от френските дружества, съдът е приел, че същите не съдържат изискуемите се реквизити по чл. 45, т. 2, б. "а" от ППЗДДС, поради което не е доказано осъществяването на транспорта на стоките до територията на друга държава- членка съобразно изискването на чл. 7 от ЗДДС във вр. с чл. 45, т. 2, б. " а" от ППЗДДС. В резултат на това е формиран извод, че спрямо спорните доставки е неприложима предвидената в чл. 53, ал. 1 от ЗДДС нулева ставка на данъка. Настоящият касационен състав намира, че така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от ЗДДС наличието на вътрешнообщностна доставка е обусловено от кумулативната установеност на следните предпоставки: осъществена доставка на стоки, транспортиране на същите от територията на Република България до територията на друга държава - членка и регистрации на доставчика и получателя в съответните държави за целите на ДДС. Съобразно чл. 53, ал. 1 и ал. 2 от ЗДДС, вътрешнообщностните доставки са облагаеми с нулева ставка на данъка, а удостоверяващите ги документите са определени с Правилника за прилагане на закона. Препращането е към нормата на чл. 45 от ППЗДДС в приложимата за ревизирания период редакция след изменението с ДВ, бр. 6/2010 г., която в зависимост от подлежащите на установяване правно релевантни факти разграничава изискуемите се документи за доказване в две групи - доказателства за доставката и доказателства за изпращането или транспортирането на стоките от територията на страната до територията на друга държава - членка. Първият правно релевантен факт се установява с представянето на фактура за доставката, в която се посочва издаденият при регистрация за целите на ДДС от друга държава - членка идентификационен номер по ДДС на получателя. Следващите два правно релевантни факта са изпращането или транспортирането на стоката, които са посочени алтернативно, а необходимите доказателства за установяването им са определени в зависимост от това от кого е извършен транспортът. При осъществен транспорт от трето лице за сметка на получателя, приложима е разпоредбата на чл. 45, т. 2, б. "а" от ППЗДДС, която обвързва доказването на изпращането или транспортирането на стоките с представянето на транспортен документ или писменото потвърждение за получаването им. Визираните документи са посочени алтернативно, поради което представянето на който и да е от тях е достатъчно за доказване на транспортирането. Приложимата към 2010 г. редакция на чл. 45, т. 2 от ППЗДДС обвързва нормативно предвидената доказателствена сила на писменото потвърждение на получателя с наличието на посочените конкретни реквизити и задължително съдържание. В случая, между страните е безспорно, че ревизираното дружество разполага с документите по чл. 45, т. 1 от ППЗДДС - фактури за доставки, в които е посочен издаденият при регистрация за целите на ДДС от друга държава - членка идентификационен номер по ДДС на получателя. Спорът е концентриран върху наличието на доказателства, установяващи изпращането или транспортирането на стоките от територията на страната до територията на друга държава- членка. Както в хода на ревизионното производство, така и в това пред административиня съд, ревизираното дружество не е поддържало, че транспортът на стоките, предмет на спорните доставки, е осъществен от него или от трето лице за негова сметка. Релевираното едва в касационната жалба твърдение, че стоките са доставени по пощата при " декларирана стойност" не е подкрепено с никакви доказателства, поради което настоящият състав намира, че изводът на административния съд за неприложимост на нормата на чл. 45, т. 2, б. "б" от ППЗДДС е правилен. Определящо за установяването на спорните ВОД е представянето на доказателствата, изискуеми съобразно чл. 45, т. 2, б. "а" от ППЗДДС, изискващ наличието на транспортен документ или писмено потвърждение от получателя или упълномощено от него лице, удостоверяващи, че стоките са получени на територията на друга държава - членка. При липсата на представени транспортни документи, административният съд обосновано е приел, че на преценка подлежи съдържанието на представените в хода на ревизионното и съдебното производство писмени потвърждения. Формалният анализ на последните сочи, че в тях не е посочено количеството на стоката, поради което неоснователна е тезата на касатора, че коментираните частни свидетелстващи документи отговарят на изискванията на чл. 45, т. 2, б. "а" от ППЗДДС в действащата към 2010 г. редакция. Тя не разграничава индивидуално определените вещи от тези, определени по своя род и не предвижда изключение досежно необходимостта от конкретизиране на тяхното количеството, с оглед на което не би могла да бъде споделена застъпената в касационната жалба теза. Ето защо, като е приел, че представените писмени потвърждения не се ползват с нормативно предвидената в цитираната новела доказателствената сила относно факта на получаване на стоките, административният съд е приложил правилно материалния закон. Достигайки до извода, че оспореният РА в атакуваната му част е законосъобразен, решаващият състав е постановил решение, което не страда от релевираните касационни пороци и същото като правилно следва да бъде оставено в сила. Съобразно изхода на спора, направеното искане и липсата на произнасяне досежно отговорността за разноските в първоинстанционното производство, в полза на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, възлизащо на сумата от 730.15 лв. / седемстотин и тридесет лв. 0.15ст./ Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение