Решение № 3751 от 19.03.2013 г. на ВАС по адм. д. № 10944/2012 г.

Решение № 3751 от 19.03.2013 г. на ВАС по адм. д. № 10944/2012 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от Минчо Живков Манолов, действащ в качеството си на ЕТ "Минчо Манолов - 04", чрез процесуален представител, срещу Решение № 1533/27.06.2012 г., постановено по адм. дело № 2456/2011 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му срещу ревизионен акт /РА/ № 161100602/13.06.2011 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП - гр. Пловдив, потвърден с Решение № 789/18.08.2011 г. на Директор Дирекция "ОУИ" - гр. Пловдив при ЦУ на НАП. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че събраните по делото доказателства не са обсъдени от съда в тяхната съвкупност, а те установяват реалното осъществяване на процесните доставки. Намира, че в подкрепа на тезата му са и приетите по делото ССЕ и СТЕ. Счита, че атакуваният съдебен акт противоречи на разрешенията, дадени от СЕС в Решение от 21.06.2012 г. по обединени дела С- 80/11 и С - 142/11 и моли касационната инстанция да отмени атакуваното решение, като вместо него постанови друго, по съществото на спора, с което да отмени обжалвания РА, ведно с присъждане на осъществените разноски. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "ОДОП"- гр. Пловдив в писмена защита излага доводи за неоснователността й. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, след като прецени валидността и допустимостта на решението в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е депозирана срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от активнопроцесуално легитимирано лице, при наличие на правен интерес и в рамките на законоустановения 14-дневен преклузивен срок, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. С обжалваното от ЕТ "Минчо Манолов - 04" Решение № 1533/27.06.2012 г., постановено по адм. дело № 2456/2011 г., Административен съд - Пловдив е отхвърлил оспорването на ревизионен акт /РА/ № 161100602/13.06.2011 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП - гр. Пловдив, потвърден с Решение № 789/18.08.2011 г. на Директор Дирекция "ОУИ" - гр. Пловдив при ЦУ на НАП, с който не е признато право на приспадане на данъчен кредит в размер на 46 866,60 лв. и са начислени лихви за забава в размер на 3 711,08 лв. За да обоснове формирания краен правен извод за неоснователност на релевираната жалба, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. Относно отказаното право на приспадане на данъчен кредит за данъчен период м. 07. и м. 08.2010 г. в размер на 46 866 лв. по 6 бр. фактури, издадени от ЕТ "Николай Башков" с предмет - извършване на услуги с предоставяне на работна ръка, доставка на абразив и наем на къщи, съдът е приел, че е налице хипотезата на чл. 70, ал. 5 от ЗДДС поради липса на реално осъществени доставки. Преценил е, че досежно фактурите за предоставяне на работна ръка и извършване на СМР е налице несъответствие между договора за строителство от 22.06.2007 г., със срок на действие 31.12.2007 г. и датата на сключения след прекратяването му анекс от 18.12.2008 г. Посочил е, че съществува разминаване между обектите по договора и анекса, като в чл. 1 на договора от 22.06.2007 г. е посочено: "грундиране и боядисване на блок 3 и блок 1 в Енел Марица изток", а в анекса от 18.12.2008 г.: "на територията на ТЕЦ 1 АЕС - Гълъбово". Съдът е коментирал и липсата на корелация между датите на извършване на услугите по договора за строителство с краен срок за изпълнение 31.12.2007 г. и датите на издаване на фактурите - м. 07. и 08. 2010 г. Приел е, че събраните доказателства не установяват кадровата обезпеченост на доставчика, тъй като сключените от него договори за наем на работници с три дружества са от 2009 г., а касаят изпълнение на услуги по договор от 2007 г. Съдът е анализирал договорите за отдаване под наем на работници, в резултат на което е достигнал до заключението, че същите са нищожни поради липса на предмет. Посочил е, че както в договорите за отдаване под наем, така и във фактурите и приемо-предавателните протоколи не е посочен конкретен обект. Отбелязал е още, че липсват командировъчни заповеди за наетите лица, както и за направени разходи за нощувки, път и храна на работниците. Досежно непризнато право на данъчен кредит по фактура № 198/27.08.2010 г. за доставка на абразив, съдът е приел, че липсват доказателства за транспортиране на стоката от "Булинвест 2009" ЕООД в складовата база на ЕТ "Минчо Манолов 04". Във връзка с фактура № 234/30.08.2010 г. за отдаване под наем на къщи от ЕТ "Н. Башков" на ЕТ "М. Манолов 04" по договор от 29.03.2010 г., решаващият състав е приел, че е налице хипотезата на чл. 70, ал. 1, т. 2 от ЗДДС, тъй като липсват доказателства за какви цели са използвани къщите и ползването свързано ли е с независимата икономическа дейност на търговеца за извършване на облагаеми доставки. Настоящият касационен състав на Върховния административен съд, първо отделение, след осъществената на основание чл. 218, ал. 2 от АПК служебна проверка на обжалваното решение, намира, че то е валидно, допустимо и правилно. Формираните от съда правни изводи логично кореспондират с направените фактически констатации, които са изведени след съвкупна преценка на релевантните доказателствата, в съответствие с доказателствената им сила и относимите каузални връзки между изследваните факти и обстоятелства. Неоснователно е оплакването на касатора, че при постановяването на атакувания съдебен акт са обсъдени единствено писмените доказателства, посочени в оспорения РА. Решаващият състав е ценил както представените приемо- предавателни протоколи, така и заключенията на вещите лица по проведените ССЕ и СТЕ в съвкупност и в съответствие с приложимите процесуални правила обосновано е приел, че те не установяват реалното осъществяване на процесните доставки. В качеството си на частни свидетелстващи документи, приемо - предавателните протоколи удостоверяват единствено, че изявленията, съдържащи се в тях са на подписалите ги лица, но не и тяхната вярност. Същата следва да бъде преценена във връзка с всички доказателства по делото, като определящо в случая е установяването на кадровата и материална обезпеченост на доставчика за осъществяването на фактурираните услуги. В тази връзка настоящата инстанция споделя мотивите на съда, че ангажираните по делото доказателства не установяват релевантните обстоятелства, че през процесните периоди доставчикът е разполагал с работници, които да извършат спорните ремонтни дейности. Тяхното наличие в обекта не доказва, че те са осъществени именно от посочения във фактурите доставчик. Правилен е изводът на съда, че при липсата на количествено стойностни сметки за отделните видове работи, установеното противоречие в договора за строителство от 22.06.2007 г. и анекс от 18.12.2008 г.; разминаването в датите на извършване на услугите по договор за строителство и датите на издаване на фактурите за тези услуги, както и в обектите на строителните дейности по договора за строителство и по гражданските договори, следва да се приеме за неустановено реалното извършване на спорните доставки. Заключение за обратното не произтича и от сочения от касатора РА № 261100498 от 01.08.2011 г., издаден на доставчика ЕТ "Николай Башков", който е изрично обсъден от съда, а формираните изводи са в унисон и с тълкувателно приложимото Решение от 31.01.2013 г. на СЕС по дело С-642/11. Съобразно същото "данък върху добавената стойност се дължи от начислилото го във фактура лице независимо от действителното наличие на облагаема сделка. Само от факта, че в съставен на издателя на фактурата ревизионен акт данъчната администрация не е извършила корекция на декларирания от него данък върху добавената стойност, не може да се направи изводът, че посочената администрация е признала, че фактурата съответства на действително извършена облагаема сделка". Следва да се посочи още, че цитираната от касатора практиката на СЕС не променя необходимостта данъчно задълженото лице да установи съобразно изискванията на ЗДДС наличието на предпоставките за признаване правото на приспадане на данъчен кредит, първата от които е осъществяването на реални доставки. При неустановеност на действителното им извършване наличието на издадени данъчни фактури и начисляване на ДДС не е достатъчно за признаването на правото на данъчен кредит. Ето защо, като е приел, че коментираните доставки не са реално осъществени и е достигнал до крайния правен извод за установеност на хипотезата на чл. 70, ал. 5 от ЗДДС, административният съд е приложил правилно материалния закон. Идентичен извод следва и относно фактурата за доставка на абразив, по отношение на която не е установено транспортирането на стоката и в резултат на това обосновано не е кредитиран съставения приемо- предавателен протокол. Настоящият състав споделя мотивите на съда досежно наличието на хипотезата на чл. 70, ал. 1, т. 2 от ЗДДС спрямо доставката по фактурата с предмет "наем на къщи 4, 5, 7 за м. 04., 05, 06, 07.2010 г.". При липсата на доказателства за какви цели са използвани наетите имоти и свързано ли е ползването им с икономическа дейност на търговеца обоснован е изводът на решаващия състав, че правото на данъчен кредит не е възникнало, независимо, че са налице условията по чл. 69 от ЗДДС. Като е приел, че и в тази си част оспореният РА е законосъобразен и е отхвърлил жалбата срещу него, съдът е постановил правилно решение, което не страда от релевираните касационни пороци и следва да бъде оставено в сила. Независимо от изхода на спора, в полза на ответника не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, тъй като административният съд вече е сторил това, а нормата на чл. 161, ал. 1, изр. последно от АПК не предвижда дължимостта му за всяка инстанция. Така мотивиран и на основание и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение,