Решение № 6781 от 23.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4674/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Ф. И., гражданин на Сирия, подадена чрез пълномощника адв. Пейчев, срещу Решение 2555/18.03.2025 г., постановено по адм. дело 348/2025 г. по описа на Административен съд Хасково, с което е отхвърлена жалбата на лицето против Решение 1276/03.02.2025 г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците (ДАБ) при Министерски съвет (МС). В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че съдът не е оценил в пълнота обстановката в страната на произход, както и личната му бежанска история. Искането е за отмяна на оспореното решение и постановяване на друго, с което да бъде уважена жалбата на лицето. Ответникът Председател на ДАБ при МС, чрез пълномощника юрк. Георгиева, в съдебно заседание, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли за оставяне в сила първоинстанционното решение. Представя писмени доказателства. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба, направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, и съобрази становищата на страните, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от легитимирана страна и против подлежащ на оспорване съдебен акт, а по съществото ѝ съобрази следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред Административен съд Хасково е било Решение 1276/03.02.2025 г., издадено от Председателя на ДАБ при МС, с което на Ф. И., на основание чл. 8 и чл. 9 и чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 ЗУБ, е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Установено е, че с молба с вх. 2482/16.08.2024 г. на РПЦ [населено място], подадена от Ф. И., [ЛНЧ], гражданин на Сирия, роден в [населено място], обл. Дейр Алзор, [заличен текст] по народност, вероизповедание [заличен текст], семейно положение женен, е поискана закрила в Република България. Поради липса на документи за самоличност данните на чужденеца са снети въз основа на декларация по чл. 30, ал. 1, т. 3 ЗУБ. С чуждия гражданин е проведено интервю на 04.11.2024 г. г., отразено в Протокол Рег. УП-33958/04.11.2024 г., в присъствието на преводач от/на арабски език. Кандидатът заявява, че напуснал Сирия на 20.07.2024 г., нелегално към Турция, където останал около 10 дни. На територията на България влязъл отново нелегално, на 01.08.2024 г. със стълба през оградата с група от 11 души. След като преминал границата, ходил ден и половина през гората, след което с автомобил на трафикант тръгнал в посока София. Били спрени от полиция и закарани в ареста, след което ги настанили в затворен лагер, където останал 2 седмици, и накрая бил докаран в Харманли. Посочва, че има трима братя в Германия, а жена му, четирите им деца, майка му и сестра му останали в Сирия, в [заличен текст] до гр. Азаз, обл Халеб, където живял и той преди да напусне страната. Арестуван е в Сирия през 2006 г., тъй като майката на съпругата му била против тяхната сватба. Поради това и заради неизпълнение на команди в армията лежал в затвора 8 години. Като причина за напускане на страната сочи войната и лошото икономическо положение в Сирия, както и това, че ще бъде мобилизиран. През 2016 г. е ставал свидетел на военни действия и е участвал в такива. През 2017 г. баща му и брат му загинали по време на бомбардировка в гр. Дейр Алзор, а самият той бил ранен. Посочва, че не е имал проблеми в Сирия заради етническата и религиозната си принадлежност, не му е оказвано насилие. Твърди, че той и семейството му били заплашвани от Свободната армия, защото искали да го мобилизират. Счита, че ако за се завърне в страната ще бъде арестуван или мобилизиран. При така изложената фактическа обстановка, административният орган, съобразявайки бежанската история на Ф. И., е формирал извод, че не се установяват предпоставки за предоставяне на статут на бежанец по чл. 8 ЗУБ, тъй като липсват доводи и опасения за преследване, включително бъдещо такова, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група. Прието е, че спрямо чуждия гражданин не се установява да е имало посегателства, които са релевантни на преследване съобразно чл. 8, ал. 2 5 ЗУБ, нито се установяват предпоставки за предоставяне на статут съобразно чл. 8, ал. 9 ЗУБ. За да откаже хуманитарен статут на лицето, административният орган е приел, че установената фактическа обстановка не дава основание да се приеме, че то е било принудено да напусне Сирия поради реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, или изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание. Разгледана е и възможността за прилагане на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ, като е прието, съобразно Справка с вх. МД-02-20/14.01.2025 г., изготвена от дирекция Международна дейност към ДАБ при МС относно обстановката в Сирия, че актуалната политическа и икономическа ситуация в страната не сочи за наличие на вътрешен или международен въоръжен конфликт, който да представлява самостоятелно основание за предоставяне хуманитарен статут на лицето. Първоинстанционният съд, при така възприетата фактическа обстановка, е приел, че актът е издаден от компетентен орган и в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът е обсъдил подробно представената от кандидата бежанска история, както и актуалната обстановка в страната по произход на кандидата към датата на постановяване на съдебния акт въз основа на общодостъпни международни източници, както и при съобразяване представени от органа справки. В резултат е приел, че по отношение на Ф. И. не се установяват нормативно предвидените предпоставки за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут съгласно чл. 8 и чл. 9 ЗУБ, поради което е отхвърлил жалбата на лицето. Решението е валидно, допустимо и правилно. Административният съд подробно е установил и описал фактическата обстановка, обсъдил е доказателствата по делото и възраженията на страните и при правилно тълкуване и приложение на закона е извел самостоятелни и обосновани правни изводи, които се споделят и от настоящата касационна инстанция. Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗУБ статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 4 ЗУБ под понятието преследване следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. Обоснован и в съответствие с материалния закон е изводът на съда, че в конкретния случай не са налице предпоставки за прилагане разпоредбата на чл. 8 ЗУБ за предоставяне на бежански статут. Спрямо кандидата не са налице основателни опасения от преследване въз основа на религия, раса, националност, принадлежност към определена социална група, политическа партия или поради политически убеждения. Пред интервюиращия орган Ф. И. изрично е посочил, че не е имал проблеми, свързани с етническия си произход или с изповядваната от него религия. По отношение на твърденията, че спрямо него и семейството му са били отправяни заплахи от Свободната армия поради отказа му да бъде мобилизиран, същите не са подкрепени от доказателства. Също така нежеланието му да бъде мобилизиран не е основание за предоставяне на статут, тъй като отказът от военна служба не влече визираните в чл. 8 ЗУБ последици, видно от приложената от ответника справка. Още повече че съществува възможност за уреждане на статута не служилите при бившия режим, както и отбиване на военна служба срещу заплащане. Правилно административният съд е приел, че спрямо кандидата не се установява наличието на предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ, като в случая от негова страна не се твърди в държавата му по произход да е изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, или изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или наказание, каквито предвиждат посочените разпоредби. Няма изложени твърдения и за наличие на предвидените в чл. 9, ал. 6 ЗУБ обстоятелства. Правилно и обосновано съдът е приел, че при издаване на акта органът е извършил преценка относно липсата на материалноправните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Посочената разпоредба предвижда, че хуманитарен статут се предоставя на чужденец, който не отговаря на изискванията за предоставяне на статут на бежанец и който не може или не желае да получи закрила от държавата си по произход, тъй като може да бъде изложен на реална опасност от тежки посегателства като тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт. Наличието на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен вътрешен или международен конфликт е формулирано като тежко посегателство и условие за предоставяне на субсидиарна закрила и в член 15, буква в от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила. Съгласно Решение от 17 февруари 2009 г. на Съда на Европейския Съюз по дело C-465/07, член 15, буква в от Директива 2004/83/ЕО, във връзка с член 2, буква д от същата Директива, трябва да се тълкува в смисъл, че съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна, или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Понастоящем с член 40 от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета, Директива 2004/83/ЕО е отменена, но текстът на член 15 от последната е възпроизведен в член 15 от Директива 2011/95/ЕС, поради което и тълкуването, дадено с Решение от 17.02.2009г. по дело С-465/2007г. на Съда на Европейския съюз, е запазило своето значение. Не се установяват данни съобразно представените от органа справки понастоящем конфликтът да е на нива, обосноваващи извод са съществуване на реален риск чужденецът, единствено поради присъствието си на територията на страната, непременно да понесе тежки посегателства. В тази насока, въпреки че лицето споделя за участието си във военни действия в отдалечен период от време през 2016 г., само по себе си, това обстоятелство не може да се приеме като непосредствена заплаха за сигурността му при връщане в Сирия. От данните по преписката не може да се направи и извод, че личното и общественото положение на жалбоподателя го поставят в такава рискова група, чиято дейност да го изложи на неблагоприятни последствия на фона на съществуващия конфликт в страната по произход и спорадичните проблеми със сигурността там. Макар кандидатът, като причина за напускане на страната да сочи и войната, нееднократно изтъква тежката икономическа ситуация и влошеното качество на живот в Сирия, което налага извод за икономическа миграция. В този смисъл е и изложеното от лицето в проведеното открито съдебно заседание по настоящото дело. Съвкупната преценка на данните от приобщените по делото справки относно ситуацията в Сирия действително не налага извод за безогледно насилие в държавата на произход, което би поставило чужденеца в реална опасност да претърпи тежка заплаха срещу живота или личността си единствено поради факта на присъствието си на територията на тази държава, без значение от личното му положение. Този извод не се разколебава от представените от касатора снимки, тъй като липсват доказателства, че се касае именно за дома на лицето. Индивидуалната преценка в случая, както правилно е приел и административният съд, сочи за липса на законовите предпоставки за предоставяне на международна закрила. Още повече, следва да се отчете възприетата в цитираната практика на СЕС условност, че колкото по-способен евентуално е молителят да докаже, че е специфично засегнат поради присъщи на личното му положение елементи, толкова по-ниска ще бъде степента на безогледно насилие, която се изисква, за да може той да търси субсидиарна закрила , т.е. хуманитарен статут. Следва да бъде отбелязано, че съществуването на въоръжен конфликт в страната на произход на търсещото закрила лице не е предпоставка във всички случаи да се предоставя хуманитарен статут на основание чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Преди прилагането на посочения законов текст се изисква оценка на конкретния случай, каквато е извършена от административния орган и правилно е формиран извод, че визираната разпоредба от ЗУБ не намира приложение спрямо Ф. И.. Не са налице и основанията за прилагане на принципа "non refoulment" (забрана за връщане), установен в член 33, параграф 1 от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и възприет и в действащия в Република България Закон за убежището и бежанците (чл. 4, ал. 3), съгласно който чужденец, влязъл в България, за да потърси закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Не се установяват фактически обстоятелства, които да налагат извод, че ако Ф. И. бъде върнат обратно в Сирия има голяма вероятност да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение. Не са налице и предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 8 ЗУБ. Последователно и безпротиворечиво е разбирането на Върховния административен съд, възприето и от настоящия съдебен състав, че под други причини от хуманитарен характер по смисъла на чл. 9, ал. 8 ЗУБ се има предвид не всяка причина, независимо от нейното естество, а се визират останалите случаи, различни от изрично предвидените в ал. 1 на чл. 9 ЗУБ, въз основа на които може да се установява същата по интензивност реална опасност от тежки посегателства срещу личността на чужденеца при завръщането му в държавата по произход. Макар и неназовани, тези причини следва да са такива, че да разкриват реален риск от посегателства върху личността на чужденеца при завръщането му в страната (в този смисъл Решение 3015/31.03.2022 г. по адм. дело 8672/2022 г., Решение 12077/25.11.2021 г. по адм. дело 7894/2021 г., Решение 11784/18.11.2021 г. по адм. дело 8044/2021 г. и др.). Видно от данните по делото, такива причини не се установяват по отношение на чужденеца, поради което в случая не са налице и предпоставките по чл. 9, ал. 8 ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут. С оглед изложеното обжалваното решение, с което е отхвърлена жалбата на лицето, е правилно, поради което следва да се остави в сила. Водим от горното, и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,