Решение № 241 от 16.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1618/2011 г.

Решение № 241 от 16.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1618/2011 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Олга Керелска Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура [населено място] срещу решение от 8.08.2011 г., постановено по гр. д. № 1032/2011 г. на САС, ГК, IV-ти състав, с което е потвърдено решението от 27.10.2010 г., постановено по гр. д. № 703/2010 г. на Софийски градски съд, I г. о. 14 състав, в частта, в която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. Г. Р. от [населено място] сумата от 100 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение, по което е бил оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.12.2007 г. до окончателното изплащане и са присъдени разноски. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът застъпва становище, че размерът на претърпените неимуществени вреди е необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действително претърпените от ищеца вреди. Иска се решението да бъде отменено частично като размера на определеното обезщетение за претърпени от ищеца М. Г. Р. неимуществени вреди бъде съобразен с действително претърпените такива и принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. С определение № 594/25.04.2012 г., постановено по делото е допуснато касационно обжалване на решението по следния правен въпрос: "При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, как се прилага обществения критерий за справедливост по см. на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ". Прието е, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на съда, изразена в т. II ППВС № 4/23.12.1968 г., както и в редица решения, постановени при условията на чл. 290 ГПК, които имат задължителен характер /Р. № 337/22.06.2010 по гр. д. № 1381/2009 на IV г. о. на ВКС, Р от 26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. III г. о на ВКС, Р № № 532/24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на ВКС, III г. о., Р № 149/2.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г./, служебно известни на съда. С оглед на това, касационното обжалване е допуснато на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По поставения правен въпрос Върховният касационен съд, състав на 3-то г. о., приема следното: Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Съгласно т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. С оглед това разбиране, при определяне на този размер съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдяните от ищеца неимуществени вреди. В този смисъл е разрешението на посочения въпрос, дадено в цитираните решения на ВКС, постановени при усл. на чл. 290 ГПК: Прието е, че справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, с оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата. При определянето на дължимото обезщетения съдът следва да държи сметка и за обществените представи за справедливост в аспект на съществуващите обществено икономически условия на живот. По касационната жалба: За да постанови обжалваното решение въззивният съд при усл. на чл. 272 ГПК е препратил към възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка и е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата в лицето на Прокуратурата на РБ на осн. чл. 2, ал. 2 ЗОДОВ. Срещу ищеца е било образувано наказателно производство по обвинение за извършено престъпление от общ характер по чл. 354а, ал. 2, б. "а" във вр. ал. 1 от НК, а в последствие и за престъпление по чл. 242, ал. 3, вр. ал. 2, във вр. ал. 1, във вр. б. "д", във вр. чл. 26, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2 и 3 от НК, като след частично прекратяване на наказателното производство е бил предаден на съд с обвинение по второто престъпление /контрабанда на наркотици в особено големи размери/ 4 752,7 кг марихуана на стойност 2 173 276,63 лв. /и представляващо особено тежък случай, по което е бил оправдан с влязла в сила на 15.12.2007 г. присъда./ С оглед на това съдът е приел, че фактическия състав за ангажиране на обективната гаранционна отговорност на Прокуратурата по чл. 2, ал. 2 ЗОДОВ е изпълнен и ищецът следва да бъде репариран за претърпените от него неимуществени вреди, установени в процеса. При определяне на дължимото обезщетение съдът е съобразил, че наказателното производство в двете му фази /досъдебна и съдебна/ е продължило общо 11 г. и 6 месеца, което съставлява изключително и неоправдано дълъг период като през първите 2 г. и 3 месеца ищецът е бил задържан под стража; че в резултат на това е претърпял значителни неудобства, стрес и физически дискомфорт. Променило се отношението на близките му към него - родители, съпруг и дете. Преместил се да живее на друго място поради създаденото отрицателно отношение към него от съседи и познати. Настоящата инстанция споделя виждането, че самото привличане на едно лице под наказателна отговорност и поддържане на обвинението по отношение на него, само по себе си създава значителен психически дискомфорт и го поставя в състояние на стрес за целия период от повдигане на обвинението до влизане на в сила на оправдателната присъда. Независимо от това при определяне на дължимото обезщетението следва да се вземе предвид интензитета на провежданите следствени действия като в случая макар наказателното производство да е продължило един значителен период от време, провежданите процесуално следствени действия спрямо подсъдимия не са били интензивни. Още на първа инстанция производството е приключило с оправдателна присъда, постановена на 27.03.2003 г. Твърденията за сериозно влошаване на здравословното състояние на ищеца се потвърждават и то в известна степен единствено от показанията на разпитаните по делото свидетели и конкретно от тези на неговата съпруга. По делото не е представена никаква медицинска документация, установяваща по несъмнен начин влошеното на здравословното състояние на ищеца. С оглед на това не е изследвана и установена и причинно следствената връзка между конкретни проявления на влошено здраве /заболявания/ и висящото наказателното производство. Няма никакви данни за променено отношение на съпругата и детето към него в резултат на обвинението . Данните по делото не подкрепят направения от съда извод, че продажбата на жилището е било с цел промяна на местоживеенето поради влошено отношение на съседите, а не с цел освобождаване от собственост предвид предстоящия съдебен процес. С оглед на това Върховният касационен съд, счита, че при определяне на адекватния размер на дължимо обезщетение съдът не е съобразил всички обстоятелства, имащи отношение към определяне на справедливия размер на дължимо обезщетение. От особено значение е съобразяването на този размер с обществено икономическите условия и стандарта на живот в страната за съответния период, когато вредите са възникнали. При съобразяване на тези обстоятелства, както и съществуващите обществено икономически условия на живот, Върховният касационен съд, състав на 3-то г. о. намира, че справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е в размер на 25 000 лв. До този размер обжалваното решение се явява правилно и следва да бъде оставено в сила. За разликата от 25 000 до присъдените 100 000 лв., решението следва да бъде отменено и предявеният иск да се отхвърли. В тази част решението е постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано. В останалата част решението не страда от пороци, водещи до неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила. Пред настоящата инстанция ответникът по касация не е направил разноски, поради което такива при условията на чл. 10, ал. 3 ГПК не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г. о.