Решение № 12101 от 10.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 11070/2017 г.

Решение № 12101 от 10.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 11070/2017 г., IV о., докладчик председателят Мариника Чернева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от М. С., гражданин на Ирак, против решение № 4886 от 19.07.2017 г., постановено по адм. дело № 7108/2017 г. по описа на Административен съд София-град, I отд., 9 с-в. С оспореното решение е отхвърлена жалбата му против решение № 10857/30.05.2017 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет, с което е отказано предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут. В касационната жалба се релевират оплаквания, че процесното решение е неправилно, а направените правни изводи са в противоречие с фактите и доказателствата, приложени по преписката. Излага подробни доводи и иска отмяна на решението на административния съд със законните последици. Ответникът – Председателят на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет /ДАБ при МС/, в съдебно заседание чрез процесуалния си представител ст. юрк. Илиева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Счита за правилно първоинстанционното съдебно решение и моли същото да бъде потвърдено. Участващият в производството по делото на основание чл. 217, ал. 2 от АПК представител на Върховната административна прокуратура (ВАП) дава мотивирано заключение, че касационната жалба е допустима, но по същество се явява неоснователна. Счита, че решението е постановено при изяснена фактическа обстановка, след анализ на приобщените по делото доказателства и при съобразяване с бежанската история на лицето, поради което предлага да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, след като прецени доводите на страните в производството и събраните по делото доказателства, в рамките на сочените касационни основания и с оглед правомощията си по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлено оспорването по жалба на М. С., гражданин на Ирак, против издадено от председателя на Държавната агенция за бежанците решение № 10857/30.05.2017 г., с което на чужденеца е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. За да постанови този резултат съдът е приел, че оспореното решение е издадено от компетентен орган - председател на ДАБ към МС на РБ, на когото изрично с разпоредбата на чл. 48, ал. 1 от ЗУБ, е предоставено правомощие да издава решения за отказ да бъде предоставен статут на бежанец и хуманитарен статут. Прието е също така, че са спазени изискванията на чл. 59 АПК за форма на решението. Същото съдържа предвидените в чл. 59, ал. 2 АПК задължителни реквизити, с означение на фактическите и правните основания за издаването му - чл. 75, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 4, вр. с чл. 68 от ЗУБ. Първоинстанционният съд е приел, че обжалваното решение на председателя на ДАБ е постановено в резултат на правилно прилагане на относимите материалноправни разпоредби на ЗУБ, след като са обсъдени и анализирани данните от бежанската история, съпоставени с актуалната обстановка в страната на произход. Приел е за правилен изводът на административния орган, че изложените от лицето причини не представляват материално-правно основание, по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец. Анализирайки бежанската история на оспорващия административният съд е счел, че историята на търсещия закрила не е бежанска и причините за напускането на страната му на произход имат само и единствено битов и личен характер, като не се сочи никакъв страх от преследване от когото и да било и/или от каквато и да било организация или групировка. Приел е за недостоверно и неподкрепено с доказателства твърдението на оспорващия, че е атеист и се страхува да се завърне в Ирак поради това, че има група във Фейсбук, в която той участва и която проповядва, че проблемите в Ирак идват от ислямската религия. Според първоинстанционният съд чужденецът сам е решил да напусне страната си, а не поради заплаха от каквото и да е естество, като това напускане не е основание за предоставяне на статут. Предвид изложеното съдът е стигнал до извода, че не са налице предпоставките по чл. 8 от ЗУБ за предоставяне статут на бежанец, защото жалбоподателят не е бежанец по смисъла на Женевската конвенция от 1951 година, а мигрант, търсещ по-добър живот. На следващо място съдът е приел, че не са представени доказателства за наличие на хуманитарни причини, посочени в разпоредбата на чл. 9 от ЗУБ по отношение на оспорващия, а посочените от него причини да живее в България, безспорно имат само и единствено личен характер - защото тук има условия за добър живот. Според първоинстанционния съд връщането му на територия в страната на произход, където няма въоръжен конфликт, търсещият закрила няма да бъде изложен на реална опасност от посегателства, като изтезание или нечовешко и унизително отнасяне или наказание, както и на тежки лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Посочил е също така, че не съществуват доклади за състоянието на Ирак, които да водят до извод, че като цяло ситуацията в Ирак сама по себе си води до извод, че оспорващият ще бъде подложен на каквото и да било преследване. Предвид изложеното, първоинстанционният съд е приел, че оспореното решение отговаря на изискванията за редовно действие на административните актове и предпоставя отхвърляне на предявената срещу него жалба, поради което е отхвърлил оспорването като неоснователно и недоказано. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът задълбочено и пространно е изследвал обстоятелствата, касаещи основателността на претенцията на касационния жалбоподател и е изложил обосновани и законосъобразни правни изводи, които се споделят изцяло от настоящата инстанция. Не са налице релевираните касационни основания за неговата отмяна. Съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ при анализ на понятието "преследване" следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. В настоящият случай обоснован и в съответствие с материалния закон е изводът на съда, че в конкретната бежанска история, не се откриват предпоставки за прилагане разпоредбата на чл. 8 ЗУБ за предоставяне на бежански статут. Видно от бежанската история на търсещият закрила, същият не е доказал наличие на основателни причини, пораждащи страх от преследване поради неговата религия, раса, националност, принадлежност към определена социална група, политическа партия или поради политически убеждения. В проведеното интервю жалбоподателят е заявил, че е [етническа принадлежност] по произход и не е имал проблеми заради принадлежността му към тази етническа група. Също така е посочил, че не е религиозен и не се причислява към никоя религия. В следващите въпроси от интервюто обаче заявява, че участва в група на Атеистите и във връзка с тази група е получил чрез Фейсбука заплаха от хакери, което излага и като единствена причина да напусне страната си на произход Ирак. Не е подавал оплакване в полицията за заплахите. Обяснява също така, че след като си е преинсталирал компютъра повече заплахи не е получавал. Така представената бежанска история на чужденеца не разкрива необходимост от предоставянето на статут на бежанец, а по-скоро, както обосновано е посочил и първоинстанционният съд, той е икономически мигрант, търсещ по-добри условия за живот. От представената по делото административна преписка, както и от приложените доказателства, не може да се направи извод, че чужденецът е бил обект на преследване. По тези съображения крайният извод на първостепенният съд за отсъствие на материалноправните предпоставки за предоставяне на бежански статут на чужденеца по смисъла на чл. 8 от ЗУБ е обоснован и правилен. По отношение на извода за липсата на основания за прилагане на хуманитарен статут спрямо чужденеца по смисъла на чл. 9 от ЗУБ, правилно първоинстанционният съд е приел, че решението на административния орган е законосъобразно. В случая жалбоподателят не е бил принуден да напусне Ирак, поради реална опасност от изтезание, нечовешко или унизително отношение, смъртно наказание или екзекуция или други тежки посегателства по чл. 9, ал. 1 от ЗУБ, нито е застрашен от такива посегателства при завръщането си в страната по произход. Съдът е констатирал, че при издаването на оспорения административен акт административният орган подробно е обсъдил ситуацията в страната по произход на чужденеца и е достигнал до правилния извод, че не са налице предпоставки по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Съобразил е и задължителното тълкуване на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83/ЕО, дадено с решението на Съда на Европейската общност по дело № С-465/07, според което следва да се установи, че цивилно лице, върнато в съответната страна, поради самия факт на присъствието си на територията на държавата се излага на реална опасност от посочените заплахи. Първоинстанционният съд е изследвал цялостната обстановка в Ирак, съпоставена с личната бежанска история на лицето, при което правилно е приел, че това условие не е налице по отношение на обстановката в страната по произход на чужденеца. От съдържаща се по делото справка на Дирекция "Международна дейност" на ДАБ, относно актуалното положение в Иракски Кюрдистан следва да се приеме, че не е налице заплаха за търсещия закрила поради ситуация на безогледно насилие в държавата му по произход. От нея се установява, че в Ирак не е налице въоръжен конфликт и степента на безогледно насилие, както към датата на произнасяне на административния орган, така и при произнасянето на първостепенния съд не е на такова високо ниво, поради което не може да се приеме, че цивилно лице поради самият факт на пребиваване там е изложено на реална опасност да претърпи тежки и лични заплахи. Следва да се посочи, че сложната ситуация в Ирак сама по себе си не представлява основание за предоставяне на хуманитарен статут, ако не се съпътства от обстоятелствата по чл. 9 от ЗУБ, при наличието на които се предоставя хуманитарна закрила. В случая общата обстановка по сигурността в Ирак и по-специално в Иракски Кюрдистан е стабилна. Тези обстоятелства се потвърждава и от приетата като доказателство в касационното производство Справка относно актуалното положение в Ирак и в Иракски Кюрдистан с вх. № МД-288 от 05.04.2018 г., където изрично е посочено, че: на 13.03.2018 г. иракският премиер е обявил вдигането на забраната за полети, наложена на Кюрдистан; Германската авиокомпания "Fly Germania" е обявила решението си да възобнови полетите си до международните летища в Арбил и Сулеймания, считано от 05.04.2018 г.; на 02.04.2018 г. е отворена главната магистрала, свързваща района Махмур в Мосул и [населено място], където М. С. има собствено жилище и е живял преди да напусне Ирак; на 04.04.2018 г. иракският президент е обявил, че Багдат и Арбил са в добри отношения, след няколкомесечен конфликт. Предвид изложеното, правилни са изводите на административния орган за липсата на основания за предоставяне на хуманитарен статут. Неоснователен е доводът на касационния жалбоподател, че административният акт е издаден в нарушение на чл. 35 и чл. 36 АПК и чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 и ал. 2 от ЗУБ. В случая оспореният административен акт на председателя на ДАБ при МС, съдържа обосновани изводи и твърдения, които се подкрепят със събраните по делото доказателства. Предвид изложеното не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК Върховният административен съд, четвърто отделение,