Решение № 4068 от 28.04.2022 г. на ВАС по адм. д. № 7574/2021 г.
ВАСVIII отделение28.04.2022 г.докладчик т Димитър Първанов
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 650/17.05.2021 г., постановено по административно дело № 2233 по описа на за 2020 на Административен съд – Варна. Решението е окончателно.
Мотиви
Решение № 4068 от 28.04.2022 г. на ВАС по адм. д. № 7574/2021 г., VIII о., докладчик председателят Димитър Първанов Производството по делото е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "Естрея" ООД, [ЕИК], срещу Решение № 650/17.05.2021 г., постановено по административно дело № 2233 по описа на за 2020 на Административен съд – Варна, с което е отхвърлена жалбата му срещу Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК /АУЗД/№ МД-АУ-485-1/13.07.2020 г. издаден от старши инспектор "КРД" при Община Варна, потвърден с писмо рег. № МД-Т20005021ВН_001ВН/20.08.2020 г. на Директора на Дирекция "Местни данъци" при Община-Варна, в частта, с която са установени за доплащане задължения за данък върху недвижими имоти за 2016 г., 2017 г., 2018 г. и 2019 г. главница в общ размер 52 665, 17 лв. и лихва в размер на 12 361, 45 лв. изчислена към 13.07.2020 г. Касаторът развива твърдения за неправилност на съдебния акт поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът е приел, че чл. 24, ал. 1, т. 18 и т. 19 от ЗМДТ не са приложими в случая, но не се е произнесъл за обхвата на нормата. Развива подробни съображения в касационната жалба. Иска отмяна на обжалваното решение и след разглеждане на делото по същество да бъде отменен АУЗД. Претендира заплащане на разноски за две инстанции. Ответникът – директора на Дирекция "Местни данъци" при Община Варна, не изразява становище. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК и съобрази становищата на страните намира жалбата процесуално допустима, а по същество - неоснователна, поради следното: Предмет на оспорване пред първоинстанционният съд е законосъобразността на АУЗД № МД-АУ-485-1/13.07.2020 г. издаден от старши инспектор "КРД" при Община Варна, потвърден с писмо рег. № МД-Т20005021ВН_001ВН/20.08.2020 г. на Директора на Дирекция "Местни данъци" при Община-Варна, в частта, с която са установени за доплащане задължения за данък върху недвижими имоти за 2016 г., 2017 г., 2018 г. и 2019 г. главница в общ размер 52 665, 17 лв. и лихва в размер на 12 361, 45 лв. изчислена към 13.07.2020 г. От фактическа страна съдът е приел, че жалбоподателят е подал декларация по чл. 14 от ЗМДТ за облагане с данък върху недвижимите имоти вх. № 5305017835/17.06.2014 г. с адрес на имота гр. Варна, к. к. "Свети Константин и Елена", заведени по партида № 1032403430003 представляващи земя с идентификатор на поземления имот 10135.2569.90 и сгради: 1. Търговски обект – хотелска част на шест етажа, с идентификатор 10135.2569.90. 1. 68 с година на построяване 2010 г.; 2. Търговски обект – ресторант с идентификатор 10135.2569.90. 2 с година на построяване 2000 г. и 3. Търговски обект-спа център с идентификатор 10135.2569.90. 1. 69 с година на построяване 2000 г. Декларираните обекти с посочената декларация са хотел, с посочена година на построяване 2010 г. в Таблица № 3 и РЗП 4587, 80 кв. м. и ресторант придобит през 2002 г., с посочена година на построяване 2000 г. В графата т. 4 "Начин на придобиване" е описан НА № 103/І/2134/103/11.07.2002 г. Декларирана е и земя с площ от 7024 кв. м. С декларацията не е декларирано ползването на данъчна преференция за сградата. При извършена служебна проверка в информационния масив на Дирекция "Местни данъци" при Община Варна е установено, че представеният сертификат за енергийна ефективност не отговаря на изискванията за освобождаването от данък върху недвижимите имоти на основание чл. 24, т. 18 и т. 19 от ЗМДТ, тъй като не е издаден съгласно чл. 15 от Наредба № Е-РД-04-1 от 22.01.2016 г. за обследване на енергийна ефективност, сертифициране и оценка на енергийните спестявания на сгради. Прието е, че по отношение на дружеството не са налице основания за ползване на данъчна преференция, поради което данъкът върху недвижимите имоти за периодите 2016 г., 2017 г., 2018 г. и 2019 г. е установен в пълен размер. АС-Варна е стигнал до извод, че оспореният акт е издаден от компетентен орган в съответната форма. Приел е, че спорът се свежда до наличието на основания за ползването на данъчни преференции по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 18 и т. 19 от ЗМДТ. За да отхвърли жалбата срещу АУЗД съдът е приел, че фактическият състав на нормата, уреждаща правото на освобождаване, включва не само факта на сертифициране, но и изискването съответната сграда да е въведена в експлоатация преди 1.01.2005 г., на което условие жалбоподателят не отговаря. Според съда процесната сграда, която е предмет на деклариране през 2014 г. с декларация по чл. 14 от ЗМДТ вх. № 5305017835/17.06.2014 г. е въведена в експлоатация през 2010 г., когато е издадено разрешението за ползване № ДК-07-04/21.05.2010 г. и както е отбелязано в Таблица 3 на декларацията. Решението е правилно. С разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 18 от ЗМДТ е предвидено освобождаването от данък върху недвижимите имоти за сградите, въведени в експлоатация преди 1 януари 2005 г. и получили сертификати с клас на енергопотребление "B", и сградите, въведени в експлоатация преди 1 януари 1990 г. и получили сертификати с клас на енергопотребление "C", издадени по реда на Закона за енергийната ефективност и наредбата по чл. 48 от Закона за енергийната ефективност, както следва: а) за срок 7 години - считано от годината, следваща годината на издаване на сертификата; б) за срок 10 години - считано от годината, следваща годината на издаване на сертификата, ако прилагат и мерки за оползотворяване на възобновяеми източници за производство на енергия за задоволяване нуждите на сградата. С разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 19 от ЗМДТ е предвидено освобождаването от данък върху недвижимите имоти за сградите, въведени в експлоатация след 1 януари 1990 г. и преди 1 януари 2005 г. и получили сертификати с клас на енергопотребление "C", и сградите, въведени в експлоатация преди 1 януари 1990 г. и получили сертификати с клас на енергопотребление "D", издадени по реда на Закона за енергийната ефективност и наредбата по чл. 48 от Закона за енергийната ефективност, както следва: а) за срок три години - считано от годината, следваща годината на издаване на сертификата; б) за срок 5 години - считано от годината, следваща годината на издаване на сертификата, ако прилагат и мерки за оползотворяване на възобновяеми източници за производство на енергия за задоволяване нуждите на сградата. Правилен е изводът на съда, че фактическият състав на нормата, уреждаща правото на освобождаване, включва не само факта на сертифициране, но и изискването съответната сграда да е въведена в експлоатация преди 1.01.2005 г., на което условие жалбоподателят не отговаря. Процесната сграда, която е предмет на деклариране през 2014 г. с декларация по чл. 14 от ЗМДТ вх. № 5305017835/17.06.2014 г. е въведена в експлоатация през 2010 г., когато е издадено разрешението за ползване № ДК-07-04/21.05.2010 г. /л. 21 от преписката/ и както е отбелязано в Таблица 3 на декларацията. АС - Варна е стигнал до правилен извод, че след като не е изпълнено условието сградата да е въведена в експлоатация преди 1.01.2005 г. правото на преференция не е възникнало, поради което правилно с АУЗД задължението за данък върху недвижимите имоти е определено в пълен размер. В случая не е налице първата предпоставка за ползване на данъчната преференция, поради което с основание съдът не е коментирал дали издаденият сертификат за енергийна ефективност се ползва с материална доказателствена сила и отговаря на нормативните изисквания към датата на издаването му. Водим от тези съображения касационният съд намира, че решението е правилно и следва да се остави в сила. Воден от горното, Върховният административен съд, осмо отделение