Решение № 593 от 20.11.2024 г. на ВКС по н.д. № 20248002200639/2024 г.

Производството е по чл.346, т.1 от НПК. Образувано е по жалба от защитника на подсъдимия С. И. Г. срещу решение на Пловдивски апелативен съд от 04.06.2024 г. по вохд № 134/2024 г., с което е изменена само в частта относно размера на наказанието присъда на ОС – Смолян от 07.12.2023 г. по нохд № 130/22 г. В жалбата се сочат всички касационни основания, като се прави искане за оправдаването на подсъдимия, а алтернативно на това – в по-голяма степен намаляване на наказанието му при приложение на чл.55, ал.1, т.1 от НК. На първо място е изведено твърдение за липсата на собствен и пълен анализ на доказателствата от въззивния съд, който неправилно е приел за задълбочено извършен първоинстанционния такъв. За изясняване субективната страна на деянието било направено позоваване на презумпцията, че незнанието на закона не оправдава, вместо на доказаните факти и обстоятелства в подкрепа на даденото от подсъдимия обяснение. Ползвани били и показанията на свидетелите Е.Н. и И.Н., чийто спомени за изготвяне на документите за кандидатстване не са конкретни, а и съдържащи само предположение, че са консултирали подсъдимия включително и че е следвало да има осигурени средства за финансиране на проекта към датата на подаване на заявлението пред ОД на ДФЗ. В самите показания на свид. Н. се подчертавало, че и неговото разбиране за „осигурени финансови средства за проектно предложение“ се свежда до деклариране, че ще се осигурят парите. На следващо място се твърди да е допуснато нарушение на материалния закон, изразяващо се в неправилно ангажиране отговорността на подсъдимия за по-тежко квалифицирания състав на престъплението по ал.5 на чл.248а НК. Към инкриминираната дата приложимата в случая редакция на нормата е предвиждала средствата да са получени от дееца, който е физическо лице и същият не би могъл да носи отговорност в случай на получаване на средствата от юридическото лице, чийто управител и представляващ е бил. В тази връзка се прави позоваване на Р 358/12.10.2023 г. по н.д. № 426/2023 г. I НО на ВКС. Относно алтернативно поисканото намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода за срок от една година с приложение на чл.66, ал.1 НК се твърди, че същото е несправедливо, тъй като не съответства на смекчаващите отговорността обстоятелства – чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите характеристични данни, на процесуалното поведение на лицето и принципа на справедливостта. В касационното съдебно заседание подсъдимият и защитникът му поддържат алтернативно направените искания и подкрепящите ги доводи в жалбата. В предоставената му последна дума подс. Г. твърди, че е невинен. Представителят на Върховна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага да се остави в сила въззивното решение. Счита, че въззивният съд подробно е анализирал не само свидетелските показания, но и наличната документация по делото ведно със счетоводната и графическа експертизи, които е поставил в основата на решението си. Безспорно било доказано представянето на неверни данни в заявление за подпомагане, касаещи това, че представляваното от подсъдимия дружество разполага с финансови средства за извършване на инвестицията, както и че е реализирал приходи от земеделска продукция през предходни години. Наложеното наказание не е явно несправедливо, тъй като е определено в рамките на чл.55 от НК в съответствие с обществената опасност на подсъдимия. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт в пределите по чл.347, ал.1 НПК, прие следното: С присъда № 3 от 07.12.2023 г. по нохд № 130/2022 г. Окръжен съд- Смолян е признал подсъдимия С. И. Г., роден на 16.06.1975 г., за виновен в престъпление по чл.248а, ал.5, вр. ал.3, пр.1, вр. ал.2, пр.1 от НК, изразяващо се в това, че на 13.05.2013 г. в гр. Смолян пред Областна дирекция на ДФ „Земеделие - Смолян“ като управляващ и представляващ "С." ЕООД представил неверни сведения в т.7 от Декларации към Заявление за подпомагане с УИН -21/311/00780 от 13.05.2013 г., че има осигурени финансови средства за извършване на инвестицията по проекта си и в Справка – декларация към заявлението за дела на приходите от продажби на земеделска дейност, че през предходната на кандидатстването година – 2012г. „С.“ ЕООД е реализирало приходи от земеделска дейност – животновъдство, в размер на 168.20 лв. от продажба на 20 кг. заешко месо и общо 90 бр. яйца с размер М и L, за да получи „С.“ ЕООД средства за финансиране на проекта му от фондове, принадлежащи на ЕС и предоставени от ЕС на българската държава и в резултат на това на 20.11.2015 г. дружеството е получило безвъзмездна финансова помощ в размер на 207 554.90 лв., от които 80 % - 166 043.92 лв. от фондове, принадлежащи на ЕС и предоставени от ЕС на българската държава и 20 % - 41 510.98 лв. – съфинансиране от националния бюджет на РБ. На основание чл.248а, ал.5, вр. ал.3, пр.1, вр. ал.2, пр.1, вр. чл.54 от НК е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, чието изпълнение е отложено по реда на чл.66, ал.1 от НК за срок от три години, считано от влизане в сила на присъдата. По въззивна жалба от защитника на подсъдимия Г. е постановено атакуваното решение на АС – Пловдив от 04.06.2024 г. по внохд № 134/2024 г., с което присъдата е изменена единствено в частта относно наказанието за престъплението по чл.248а, ал.5, вр. ал.3, пр.1, вр. ал.2, пр.1 НК, като същото е намалено на основание чл.55, ал.1, т.1 от НК на една година, а в останалата му част съдебният акт е потвърден. Подлежащите на приоритетно обсъждане доводи в жалбата за липсата на пълноценен доказателствен анализ и следваща от това неизясненост на обстоятелствата по делото, касационният съд счете за неоснователни. Действително атакуваният съдебен акт съдържа пълно възпроизвеждане на изложената от първата инстанция фактологична част, което е допустимо при съгласие с направените изводи. Процесният случай е точно такъв, като по доводите на защитата е налице необходимото изрично обсъждане и излагане на съображенията за отхвърлянето им. Всъщност защитната позиция, отстоявана пред въззивната инстанция се свежда единствено до оспорване правилността на изводите за субективната страна на деянието, като в касационната жалба се изразява отново несъгласие в тази насока и конкретно с дадения от въззивния съд отговор, мотивиран с цитираните свидетелски показания и принципното положение за неоправданото незнание на закона. Следователно оплакването за липсата на извършена проверка на постановената присъда, с което да е допуснато твърдяното съществено процесуално нарушение, не касае изясняването на фактите по делото, а направените въз основа на тях изводи. По делото не е спорно фактологично правилното констатиране на обстоятелства, свързани с кандидатстването на управляваното от подсъдимия дружество „Стенли-Г“ ЕООД за отпускане на финансова помощ по реда на мярка 311 „Разнообразяване към неземеделски дейности“ от програма за развитие на селските райони за периода 2007 – 2013 г. по реда на Наредба № 30/11.08.2008 г. на министъра на земеделието и храните. Детайлно е изяснен и механизмът, по който за целта е било ангажирано „Фец Искра“ ООД, управлявано от свид. И.Н. за изготвяне на бизнес план с наименование „ Разнообразяване към неземеделски дейности чрез развиване на селски туризъм и екстремни спортове“ в **********. Впоследствие лично от подсъдимия Г. на 13.05.2013 г. е депозирано и процесното заявление пред ОД на ДФЗ – гр. Смолян с УИН -21/311/00780 с отразени в него /т.7 от заявлението/ и в приложена справка –декларация две неверни обстоятелства – наличието на осигурени средства за финансиране на обекта, както и на реализиран приход от земеделска дейност от предходната 2012 г. В тази насока съдът се е позовал на обсъдените гласни и писмени доказателствени средства, като въз основа на счетените за компетентни графологически и икономически експертни познания е изяснил несъмнено и предприетите едва през 2015 г. след подаване на заявлението действия за заемане на финансови средства. Въз основа на обсъдената доказателствена съвкупност от обективна страна е прието, че към датата на деклариране пред областната дирекция на ДФЗ – гр. Смолян в действителност заявителят Г. не е разполагал с осигурени средства за извършването на инвестицията по проекта, както и че реално управляваното от него дружество не е извършвало земеделска дейност, от която да е реализирало доходите по приложената фактура за продажба на стойност 168.20 лв., доколкото основната му реално извършвана и декларирана за целите на данъчното облагане дейност е била „техническо обслужване и ремонт на автомобили. С невярно посочената информация в процесното заявление, както и със самата регистрацията на дружеството като земеделски производител, съдът е счел, че се е целяло формално да се удовлетворят критериите за успешно кандидатстване по програмата, съобразно приложимата Наредба № 30 от 11.08.2008 г. В правомощията на инстанциите по фактите е да обосноват изводите си с допустими доказателствени средства, които дори да са с противоречив характер, при надлежно извършената им преценка поотделно и в съвкупност да позволяват прецизно установяване на значимата за делото фактология. В случая оспорените свидетелски показания на Е.Н. и И.Н. са оценени като взаимно непротиворечиви по въпроса дали подс. Г. е бил информиран за условията, касаещи кандидатстването на дружеството му за финансиране. До положителен отговор в тази насока /за запознаването на подсъдимия с конкретните изисквания по програмата/, обратно на дадените обяснения, първоинстанционният съд е стигнал въз основа на показанията на консултиралите го лица за дейността им по изготвения проект и приетото тяхно добро познание относно критериите, на които следва да отговаря кандидата за финансиране /съобразно мотивите на л.29-30 от съд. акт/. Очевидно е, че въз основа на общото заявление на лицата в тази насока, съдът е приел за конкретно изяснен и спорния въпрос за осигуряване на финансиране именно към момента на деклариране, а не в по-късен такъв. В този смисъл донякъде не без основание от страна на защитата се оспорва възможността за подобен извод и то при ясно изразеното становище на свидетеля Н. относно собственото му разбиране, че е възможно и бъдещо осигуряване на средствата. Обсъжданият въпрос, обаче е бил поставян на вниманието на въззивния съд и същият е дал отговор в решението си, основаващ се не само на проследените свидетелски показания за необходимостта от коректно попълване на данните, съдържащи се най-вече в казаното от работилата по документите свид. И.Н., но и въз основа на принципното положение за неоправданото незнание на закона. С други думи изрично е прието, че обсъжданите свидетелски показания не са от решаващо значение за извършената преценка на субективната страна на деянието, с което следва да се приеме, че са посочени ясни съображения за невъзприетите обяснения на подсъдимия и доводи на защитника му, а несъгласието с дадения от съда отговор е без значение за изпълнение на задължението по чл.339, ал.2 от НПК. Поради това и касационната инстанция не прие за основателни оплакванията в жалбата за допуснато съществено процесуално нарушение при изясняването на значимите факти по делото и обосноваване на крайните изводи за оспорената субективна страна на деянието. По следващите доводи за неспазване на материалния закон, касационната инстанция счете жалбата за частично основателна. Поначало вярно са счетени за налични обективните и субективни признаци на престъплението по чл.248а, вр. ал.3, вр. ал.2 от НК, за което подсъдимият е признат за виновен. Правилни са изводите, че с действията си по подаване на процесното заявление той е осъществил изпълнителното деяние на престъплението по чл.248а, ал.3, вр. ал.2 НК чрез представените от него на 13.05.2013 г. в гр. Смолян в качеството му на управител и представител на „С.” ЕООД пред ОД на ДФЗ неверни сведения за наличието на осигурени средства за реализиране на инвестицията по проекта, както и за реализирани в посочения размер приходи от продажби от земеделска дейност на дружеството. Подаденото заявление, комплектовано с приложените декларации е подписано от Г., в писмена форма е, носи информация, че изхожда от него в инкриминираното му качество и съдържа данни за обстоятелства от значение за предоставяне на средства от съответния фонд на ЕС, поради което именно по този начин са предоставени посочените неверни сведения. Посредством депозирането на документа в съответната областна дирекция към ДФЗ е предоставена възможност на адресата на сведението да се запознае със съдържанието му и така е осъществено изпълнителното деяние на престъплението по чл.248а, ал.3, вр. ал.2 НК. Доколкото процесното деклариране е за съществуващи към този момент факти, сред които наличието на осигурени финансови средства и получени приходи от земеделска дейност /а не заявяване на бъдещи намерения в тази насока/ и по делото е установена неверността на посоченото в заявлението, не може да се счете за основателно възражението на защитата, че от субективна страна не е налице извършено от Г. престъпление. За отношението на дееца към извършеното се съди по обективното му поведение, което в случая не би могло да се приеме, че е резултат от погрешно формирани представи. По делото няма данни у него да е била създадена невярна представа за естеството на предоставените чрез заявлението сведения и тяхната недостоверност, а необходимостта от вярното им посочване и значимостта им е нормативно установена /чл.13 от Наредба № 30/11.08.2008 г./ и незнанието на това обстоятелство е правноирелевантно, както е приел и въззивният съд. Поради това независимо от житейски възможната липса на дадени разяснения от консултиралите го при изготвяне на проекта лица, както настоява защитата, в случая не се касае за наличието на хипотезата по чл.14 от НК, тъй като не се установява незнанието на фактически елементи от състава на престъплението. Точно обратното сочат предприетите чисто формално преди подаване на заявлението действия за регистрирането на дружеството като земеделски производител на 18.12.2012 г. с издаването на фактура за продажба на заешко месо и яйца на следващия ден, включена допълнително във вече подадената данъчна декларация за 2012 г. без реално да е извършвана каквато и да е земеделска дейност, от която да са реализирани посочените приходи. Преценени в съвкупност по естеството си предоставените неверни сведения очевидно са били осъзнато посочени така, за да се установи съответствие с критериите за процесното финансиране. Поради това правилно е счетено, че от субективна страна деянието е извършено виновно при форма на вината пряк умисъл с изискуемата съставомерна цел за получаване на средства от съответните фондове, предоставени от ЕС на българската държава. С атакуваното решение е прието за правилно осъждането на подсъдимия за квалифицирания състав на престъплението по чл.248а, ал.5 НК, тъй като средства от фондове на ЕС в размер на 166 043.92 лв. впоследствие са постъпили по сметката на дружеството, от чието име са предоставени неверни сведения именно с тази цел. Основното възражение на защитата за невъзможността отговорността на управителя да бъде ангажирана за получени не лично от него, а от юридическото лице средства при редакцията на нормата към инкриминирания момент /ДВ, бр.26 от 2010 г./, предвиждаща получаването на средствата от дееца по ал.2, е обсъдено и е прието за неоснователно. В тази връзка в атакуваното решение са изложени съображения за систематичното място на нормата и приложимостта й в случаите, когато са получени средствата, като същата е относима към дееца, независимо дали реализира състава на престъплението, действайки в лично качество /т.е. по чл.248а, ал.2 НК/ или от името на юридическо лице в качеството на негов управител и представляващ /при чл.248а, ал.3 НК/. Очевидно възражението на защитника, поддържано и пред първата инстанция, не е било разбрано в пълнота и неправилно е счетено за неоснователно, тъй като то практически оспорва не принципната възможност да се ангажира отговорността на дееца в хипотезата на чл.248а, ал.5, вр. чл.248, ал.3 НК /ред. ДВ, бр.26/10 г./, а касае неустановения в конкретния случай необходим елемент от квалифициращия деянието състав, превръщащ престъплението в резултатно, а именно средствата да са получени от дееца, т.е субектът в този случай е само физическо лице. Приемането на довода за неоснователен с излагане на аргументи за относимостта на квалифицирания състав и в процесната хипотеза - по отношение на управител на дружеството – бенефициер в случаите, когато не се твърди личното му облагодетелстване, не отчита разликата с актуалната, но неприложима в случая редакция на нормата. Последвалата законодателна промяна в обсъжданата разпоредба /с ДВ, бр.101 от 2017 г./, вече не предвижда персонифициране на получените средства и не може да се счете за чисто редакционна, тъй като с нея е изоставено изискването средствата да са получени само от дееца /несъмнено винаги физическо лице/, а е достатъчно да са предоставени и попаднали в патримониума и на бенефициера - юридическо лице или други трети лица. В този смисъл е и цитираното от защитника решение № 358/12.10.2023 г. по нд № 426/2023 г. на ВКС, I НО. Приложимата в конкретния случай действалата към инкриминирания период редакция на чл.248а, ал.5 НК /ДВ, бр.26/10 г./, съобразно принципа на чл.2, ал.1 НК, доколкото не се касае за настъпил по-благоприятен закон, изисква да се установи наличието на изрично визираната предпоставка по ал.5 на чл.248а НК предоставените средства на дружеството - кандидат за финансиране, впоследствие да са преминали в дееца– физическо лице, независимо дали е действало в лично или в качеството на управител и представляващ. Такъв факт по делото не е установен, а и доказването му не се е изисквало при самата обвинителна теза за получени от дружеството средства, което води до изначална невъзможност да се ангажира отговорността на подсъдимия по посочения квалифициран състав. В разрез с приетите за установени факти по делото, свеждащи се до престъпна деятелност на подсъдимия само на 13.05.2013 г. с подаване на процесното заявление, все пак съдилищата са счели, че следва да бъде осъден по повдигнатото му обвинение по квалифицирания състав на чл.348а, ал.5 от НК в посочената му предходна редакция за получени от дружеството средства и то в значително по-късен момент – на 20.11.2015 г., към който дори не се твърди те да са преминали у дееца. По този начин е допуснато нарушение на материалния закон, което може да бъде отстранено от касационната инстанция чрез преквалифициране на деянието по основния състав на чл.248а, ал.3, вр. ал.2 от НК, тъй като е в полза на жалбоподателя. При определяне наказанието на подсъдимия в изменения му от въззивния съд размер на една година лишаване от свобода обяснимо с атакуваното решение са отчетени границите на същото, предвидени в приетата от него квалификация на деянието по чл.248а, ал.5 от НК. При обсъждане на значимите за това обстоятелства, са изложени верни съображения, като не са пренебрегнати данните за личността на дееца /неосъждан с добри характеристични данни и коректно процесуално поведение/ и конкретните характеристики на деянието, от което са получени значителни по размер средства без данни за използването им по предназначение. Със защитния довод за наличието на изключително намаляващо укоримостта на извършеното обстоятелство, а именно изтеклия времеви период от деянието, съдът също с основание се е съгласил, като е приел да индивидуализира отговорността при приложение разпоредбата на чл.55, ал.1, т.1 от НК, а също и с отложеното на основание чл.66, ал.1 НК изтърпяване на наказанието за минималния тригодишен законов срок. Независимо, че оспорената справедливост на така наложено наказание не е аргументирана с констатираното нарушение на закона при приложението на по- тежконаказуемата квалификация на деянието, ВКС счете, че именно това налага внасянето на корекция в атакувания съдебен акт и в тази насока. Отмерването на наложеното наказание лишаване от свобода следва да бъде сторено при съобразяване на предвидените в чл.248а, ал.3 НК рамки от една до шест години, като вече посоченото правилно приложение на разпоредба на чл.55, ал.1, т.1 от НК налага именно този подход за индивидуализацията на отговорността. При отчитането и на останалите вече посочените фактори с оценката на изтеклия времеви период от деянието като обстоятелство, изключително снижаващо укоримостта на извършеното, касационният съдебен състав прие за справедливо санкционирането на подсъдимия с лишаване от свобода за срок в размер на осем месеца, в каквато насока счете, че следва да измени атакуваното решение в обсъжданата му част. Кумулативно предвиденото наказание глоба не следва да бъде налагано на основание чл.55, ал.3 от НК. Приетата основателност на жалбата в частта й относно правната квалификация на извършеното деяние и относно наложеното наказание налага изменение на въззивното решение в посочения по-горе смисъл. Извън това при липсата на основание за внасяне на други промени в съдебния акт, в останалата му част същият следва да се остави в сила. Така мотивиран и на основание чл.354, ал.2, т.1 и т.2, вр. ал.1, т.4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение