Решение № 8046 от 27.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1713/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 7 ДОПК. Образувано е по жалба на Началник отдел Местни данъци и такси при Община Чепеларе, подадена чрез адв. Стамболова против Решение 308/14.12.2023г., постановено по адм.д.289/2023 по описа на Административен съд - Смолян, в частта с която по жалба на МЕГАСТИНА ЕООД е отменен Акт за установяване на задължение /АУЗ/ по чл. 107, ал. 3 ДОПК 2022-94-1/30.05.2022 г., издаден от Г. С. - орган по приходите в Отдел Местни данъци и такси при Община Чепеларе, потвърден с Решение 26-00-176-001/01.08.2022 г. на Началник отдел Местни данъци и такси към Община Чепеларе за разликата над 224,77 лв. дължими за ДНИ за периода 2020-2021г. до 1333,67 лв., определени в акта, законната лихва върху определения размер на дължимия данък за разликата над 26,73 лв., до 168,27 лв., за разликата над 160,55 лв. до 3334,17 лв. дължими за ТБО за същия период и законната лихва върху тази сума за разликата над 18,63 лв. до 409,46 лв. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора необосновано съдът е приел, че процесните имоти са жилищни и незаконосъобразно, в нарушение на чл.21, ал.1 ЗМДТ, е определил задълженията на дружеството за данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци върху данъчна основа в размер на данъчната оценка на имотите. Счита, че предназначението, за което фактически се използва имота е определящо за данъчното му облагане. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на жалбата срещу оспореният АУЗ. В писмено становище касационната жалба се поддържа. Претендират се разноски съгласно представен списък. Ответникът -МЕГАСТИНА ЕООД, чрез процесуалния представител адв. Иванова, в писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна и моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. В проведено открито съдебно заседание поддържа отговора срещу касационната жалба и претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение съгласно представен списък. Прокурорът от Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за процесуална допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото и след извършена служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно в обжалваната част и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд Смолян е повторно след като с Решение 11163/15.11.2023г. на ВАС, постановено по адм.д. 3598/2023г., е отменено Решение 27 от 30.01.2023 г., изменено в частта с разноските с определение 142/10.03.2023 г. постановено по адм. дело 244/2022 г. по описа на АС Смолян, в частта, с която е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Акт за установяване на задължение /АУЗ/ по чл. 107, ал. 3 ДОПК 2022-94-1/30.05.2022 г., и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав. Предмет на съдебен контрол при повторното разглеждане на делото е бил АУЗ по чл. 107, ал. 3 ДОПК 2022-94-1/30.05.2022 г., издаден от Г. С. - орган по приходите в Отдел Местни данъци и такси при Община Чепеларе, потвърден с Решение 26-00-176-001/01.08.2022 г. на Началник отдел Местни данъци и такси към Община Чепеларе, с което са определени задължения на МЕГАСТИНА ЕООД за ДНИ и ТБО за периода 2020-2021г. От фактическа страна съдът е приел за установено, че дружеството МЕГАСТИНА ЕООД се легитимира като собственик на недвижим имот- апартамент и паркомясто с идентификатор 80371.174.22.1.103, с партиден 7110F13510, намиращ се в сграда на територията на к.к. Пампорово, подробно описан в нот. Акт 177, том І, дело 102/2012г. по описа на нотариус 416 в НК на РБ. В представената декларация по чл. 14 ЗМДТ имота на дружеството-жалбоподател е декларирано с предназначение жилище. На следващо място е прието, че по делото не е налице спор по отношение на фактическото изпълнение на трите елемента на услугата, по която се дължи ТБО - сметосъбиране, сметоизвозване и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в КК Пампорово. Независимо от това, при първоначалното разглеждане на делото в тази насока са събрани достатъчно доказателства, вследствие на което решаващият състав е приел, включително и от заключението на вещото лице по назначената СИЕ, че за процесния имот община Чепеларе е извършвала услугите по чл. 62, т.1-3 ЗМДТ и заплащане за тази услуга се дължи и по трите компонента. Като безспорно установено е прието и че за процесния период 2020-2021г. дружеството-жалбоподател не е заплатило ДНИ и ТБО и дължи същите, определени в един от вариантите по Приложение 2- Норми за данъчна оценка на недвижимите имоти. Съдът е съобразил, че за предходни периоди за целите на облагането процесният имот е третиран като жилищен. При така установената фактическа обстановка административният съд е приел като спорен по делото въпросът какъв е имота - жилищен или нежилищен, и като следствие - каква да е данъчната основа, върху която се начислява ДНИ и ТБО - отчетната стойност или данъчната оценка. На първо място съдът е счел, че въпроса дали имота на дружеството-жалбоподател се намира в апартхотел или не, в какъвто смисъл е направено възражение е изцяло ирелевантен за правоотношението. За изясняване на спорния по делото въпрос съдът е анализирал легалната дефиниция на понятието "жилище", дадено в на § 5, т. 29 и т.30 от ДР на ЗУТ, в съответствие с разпоредбите на чл.36, ал.1 и чл.37, ал.1 и 2 от Указ 833 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове като е приел, че апартамента на жалбоподателя отговаря функционално на изискването за жилище, тъй като не се спори, че е изграден за подслоняване на хора, т.е. за задоволяване на жилищни нужди и че обектът отговаря на предвиденото в нотариалния акт за собственост и декларирано пред общинските органи предназначение "за жилище". На следващо място съдът е приел, че в образеца на декларацията по чл. 14 от ЗМДТ е прието, че в категорията "жилищна" сграда се декларират къща, вила, лятна кухня, жилищен блок, гараж /самостоятелна сграда/, друга второстепенна сграда /обори, хамбари, навеси/, а в категорията на нежилищните сгради следва да се декларират, търговските, производствените, селскостопанските и другите нежилищни сгради. Предвид изложеното и приемайки, че по делото е безспорно установено, че апартаментът функционално е изграден като жилище и приемайки, че липсват доказателства процесният имот да се ползва за извършване на производствени, търговски, селскостопански и други подобни дейности, а се ползва според предвиденото си предназначение на жилищен имот, апартамент, в сграда Луксозен комплекс - Камелия, то той отговаря на общото понятие "жилище". Предвид извода, че процесният имот има жилищен характер съдът е приел, че по отношение на установения ДНИ неправилно е приложен материалният закон, като неправилно данъчната оценка на апартамента е определена по реда на чл. 21, ал.1, предл. първо ЗМДТ, вместо по реда на чл. 21, ал.1, предл. второ ЗМДТ. В резултат на това е определен по-висок ДНИ вместо действително дължимия такъв за целия период 01.01.2020г.-31.12.2021г. По отношение на частта от акта, в която са определени задълженията на дружеството-жалбоподател за ТБО съдът е приел, че по делото, включително и от заключението на вещото лице и останалите събрани по делото доказателства е установено по несъмнен начин, че на територията от к.к. Пампорово в която е разположена сградата с процесния апартамент се извършва организирано сметосъбиране, сметоизвозване, депониране на битови отпадъци в депото в местн. Теклен дол и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. На база на горното съдът е счел, че дружеството-жалбоподател дължи заплащане на ТБО в размерите, установени по вариант 2 от заключението на вещото лице- общо в размер за периода 160,55 лв. и законна лихва в размер 18,63 лв. Като последица от тези изводи, за разликата над установените задължения за ТБО до приетите в оспорения АУЗ такива в размер на 3334,17 лв. ТБО и 409,46 лв. законна лихва той е незаконосъобразно издаден и следва да бъде отменен. Решението на първоинстанционния съд, в обжалваната му част е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му първоинстанционният съд е извършил дължимата проверка за законосъобразност на оспорения акт съгласно чл. 160, ал. 2 ДОПК, обсъдил е релевантните за спора факти и в съответствие с доказателствата по делото е приложил правилно материалния закон. Мотивите на административният съд се споделят от настоящият касационен състав, поради което не следва да бъдат преповтаряни и на основание чл. 221, ал. 2, изр. последно АПК, съдът препраща към тях. Спорен и пред настоящият касационен състав е въпросът дали имота е жилищен или нежилищен, и като следствие - каква да е данъчната основа, върху която се начислява ДНИ и ТБО - отчетната стойност или данъчната оценка. Съгласно чл.19, ал.1 ЗМДТ, данъкът се определя върху данъчната оценка на недвижимите имоти по чл. 10, ал. 1 към 1 януари на годината, за която се дължи, и се съобщава на лицата до 1 март на същата година. По силата на чл.21, ал.1 от ЗМДТ, данъчната оценка на недвижимите имоти на предприятията е по-високата между отчетната им стойност и данъчната оценка съгласно приложение 2, а за жилищните имоти - данъчната им оценка съгласно приложение 2. Правилно административният съд е съобразил, че в Законът за местните данъци и такси не се съдържа легална дефиниция на понятието "жилище", поради което в съответствие с разпоредбите на Закона за нормативните актове съдържанието на понятието "жилище" следва да бъде това, което е дадено в други нормативни актове. Разпоредбата на § 5, т. 29 и 30 ЗУТ дефинира понятието "жилищна сграда" и "жилище". С оглед на това, именно дадените в двете разпоредби дефиниции са релевантни за определяне на характера на процесните имоти. Правилен е извода на административният съд, че съобразно анализа на легалната дефиниция процесния имот по функционалното си предназначение е пригоден за използване за жилищни нужди и същият е деклариран като такъв в декларацията, по която е издаден процесният акт. В хода на производството пред първоинстанционния съд от страна на административния орган не са ангажирани никакви доказателства за доказване на твърденията, че процесният имот се ползва за дейности, различни от жилищни, включително за отдаване под наем. Не са представени разрешение за ползване или удостоверение за категоризиране на апартамента като място за настаняване. Независимо от това, правилно е становището на административния съд по отношение характера на ДНИ като имуществен, а не подоходен данък. Това виждане съответства на мотивите на решението на Конституционния съд 4/09.04.2019 г. по к. д. 15/2018 г., обн. ДВ, бр. 32/16.04.2019 г., според които: "Разпоредба, предвиждаща данъчната оценка за сгради или части от сгради, които не се използват за жилищни нужди, да се увеличава пет пъти, поставя размера на данъка в зависимост от елемент, който не е присъщ за един имуществен данък, какъвто е данъкът върху сградите. Размерът на данъка се обуславя от стойността на обекта, която не се влияе от това за какви нужди той се използва. Начинът на използване не е елемент от стойността. От това, че едно жилище престава да бъде ползвано според предназначението и започва да се използва за нежилищни нужди, не се променя неговата стойност. Правото на собственост, пораждащо данъчното задължение, има един и същ обем както когато сградата се ползва за жилищни нужди, така и когато тя не се ползва за такива нужди. Дотолкова, доколкото промяната в ползването може да доведе до различен доход от обекта, този доход трябва да бъде предмет на друг данък - подоходен". От изложеното следва, че след като законодателят не е регламентирал в чл. 21, ал. 1 ЗМДТ, че данъчната основа за облагане с ДНИ на всички недвижими имоти на предприятията, вкл. жилищните, е по-високата между отчетната им стойност и данъчната им оценка, а за всички жилищни имоти, независимо от това дали са или не са собственост на предприятия, е определил, че данъчната основа за облагането им с ДНИ е данъчната им оценка, то не е налице правно основание, на което един жилищен имот по легалното законово определение да бъде третиран като нежилищен, само защото се използва за отдаване под наем, за целите на облагането му с ДНИ (в този смисъл Решение 429 от 16.01.2023 г. на ВАС по адм. д. 3192/2022 г.). Законосъобразно, при това, съдът е приел, че няма законово основание като данъчна основа да се ползва отчетната стойност на имота и да се облага с ДНИ и ТБО като нежилищен имот на предприятие. Правилни са изводите на съда и по отношение размера на данъка и такса битови отпадъци, които са определение в съответствие с приетата по делото експертиза. Предвид изложеното решението на първоинстанционният съд е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и своевременно заявеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на разноски, Община Чепеларе следва да бъде осъдена да заплати на МЕГАСТИНА ЕООД адвокатско възнаграждение в размер на 720 лв. за процесуално представителство и защита пред касационна инстанция. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,