Решение № 3383 от 15.03.2010 г. на ВАС по адм. д. № 15886/2009 г.

Решение № 3383 от 15.03.2010 г. на ВАС по адм. д. № 15886/2009 г., VII о., докладчик съдията Таня Вачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на Димитър Георгиев Димитров от гр. София против решение № 51 от 27.07.2009 г., постановено по адм. д. № 2879/ 2009 год. по описа на Административен съд - София град, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № з-15711/6.11.2008 г. на директора на Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) за прилагане на принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната" със срок до удостоверяване на настъпила по надлежния ред реабилитация, на основание чл. 76, т. 2 от Закона за българските лични документи (загл. изм., т. 2 отм. с ДВ, бр. 82/ 2009 г.). Релевират се оплаквания за неправилност на съдебния акт поради съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон. Твърди се, че не са обсъдени всички относими по спора доказателства. Според жалбоподателя, нито административният орган, нито първоинстанционният съд е съобрази диспозитивния характер на приложимата правна норма. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Ответникът директорът на СДВР, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като провери правилността на оспореното решение и съобрази доводите на страните, намира касационната жалба за неоснователна по същество. По делото няма спор за факти. В производството пред първоинстанционния съд е установено, че съгласно приложена справка и бюлетин за съдимост на Разградския районен съд, жалбоподателят е осъждан неколкократно, като със споразумение от 4.12.2006 год. по НОХД № 926/2006 год. на ОС - Благоевград, влязло в сила на същата дата, е осъден за умишлено престъпление от общ характер и не е реабилитиран. В приложеното възражение до административния орган Димитров не оспорва установените с официални писмени документи факти, но счита допускането на принудителна административна мярка за неоснователно поради тежкото му здравословно състояние и с оглед вида и характера на извършеното от него престъпление, което не е с висока обществена опасност. Тези възражения се поддържат както пред първоинстанционния съд, така и пред касационната инстанция. За да отхвърли жалбата, Административен съд - София град е приел в изводите си, че атакуваният административен акт е законосъобразен, тъй като е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроцесуалните правила и при правилно приложение на материалния закон, съобразена е и целта на закона. Съгласно разпоредбата на чл. 76, т. 2 от ЗБДС (в приложимата към датата на издаване на заповедта редакция ДВ, бр. 47/ 2009 г.) компетентният орган може да не разреши напускане на страната на лице, осъдено за умишлено престъпление от общ характер, което не е реабилитирано. Както правилно е прието в обжалваното решение, към момента на проверката на административния орган по преписка № 57/10.04.2008 год. жалбоподателят е осъден за умишлено престъпление от общ характер и не е реабилитиран. Към момента на издаване на заповедта са били налице условията за прилагане на ПАМ и административният орган е упражнил предоставеното му от закона правомощие за прилагане на конкретната принудителна административна мярка при условията на оперативна самостоятелност. При налагането на принудителни административни мерки по чл. 76 от ЗБДС е предоставена законова възможност на административния орган да прецени дали да наложи принудителна мярка. Преценката му обаче е преценка по целесъобразност, именно защото разпоредбата на чл. 76 е с диспозитивен характер. В правомощието на административния орган е да извърши тази преценка при прилагане на принудителна административна мярка, която преценка не подлежи на съдебен контрол. Последният обхваща само наличието на условията, визирани в чл. 76, точки 1 до 9 от ЗБДС (ред. ДВ, бр. 47/2009 г.). В случая са налице основанията по т. 2 на цитираната разпоредба, поради което изводите на първоинстанционния съд за законосъобразност на индивидуалния административен акт са правилни. При така установеното от фактическа и правна страна касационната инстанция намира, че наведените в жалбата оплаквания са неоснователни, а решението като правилно следва да се остави в сила. Воден от горното, Върховният административен съд