Решение № 13711 от 15.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 4862/2018 г.

Решение № 13711 от 15.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 4862/2018 г., VI о., докладчик председателят Румяна Папазова Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по касационни жалби, подадени от Н. Николов от [населено място], против решение № 978 от 16.02.2018 г. по адм. д. № 9077/2017 г. на Административен съд София - град, с което е отхвърлена жалбата му против решение № 2153-21-195 от 02.08.2017 г. на Директора на ТП на НОИ-София –град и против постановеното по същото дело решение № 198 от 9.01.2019 г., с което е отхвърлено искането му за допълване на решение № 978 от 16.02.2018 г.

Развити са подробни съображения за нарушения на съдопроизводствени правила, необоснованост, неправилно прилагане на чл. 74, ал. 2 от КСО, чл. 81 от ППЗП (отм.); , чл. 17 от КТ (отм.); във вр. с Наредбата за трудовите книжки от 1953 г. (отм.); , чл. 40, ал. 1 и 5 от НПОС, чл. 1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС.

Ответникът Директорът на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт - София град е оспорил касационните жалби в писмени бележки.

Представителят на Върховната административна прокуратура е дал заключение за неоснователност на касационните оспорвания.

Касационните жалби са процесуално допустими като подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК.

След като разгледа касационните жалби по същество, Върховният административен съд, шесто отделение, намери следното:

1. Касационната жалба против решение № 978 от 16.02.2018 г. на Административен съд София - град е основателна.

С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на Н. Николов срещу решение № 2153-21-195 от 2.08.2017 г. на Директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – София град, потвърждаващо разпореждане № [ЕГН]/38 от 19.05.2017 г. на длъжностното лице по пенсионно осигуряване, с което е отказано отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване на основание чл. 74, ал. 1 от КСО. Съдът е приел за доказан придобит от лицето действителен осигурителен стаж с обща продължителност 4 години, 7 месеца и 19 дни. За останалия претендиран осигурителен стаж е приел, че не е доказан с надлежно оформени удостоверявания в трудовата книжка.

Горният извод на първоинстанционния съд не се основава на приложимите материалноправни разпоредби, относими към съответните периоди на осигурителен стаж.

По силата на чл. 347 от Кодекса на труда трудовата книжка е официален удостоверителен документ за вписаните в нея обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника или служителя. Официалната удостоверителна сила обхваща вписванията, извършени съобразно действащите нормативни разпоредби.

В оспорения акт административният орган неправилно се е позовал на чл. 6, ал. 1 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж, приета с ПМС № 227 от 23.11.1993 г., която няма обратно действие по отношение на вече приключили трудовоправни и осигурителни периоди.

Както е посочено и в самото административно решение, за миналите спорни периоди до 15.03.1968 г. са приложими разпоредбите на Наредбата за трудовите книжки, одобрена с ПМС № 149 от 20.03.1953 г., обн. Изв. – бр. 26 от 1953 г., изм. бр. 74 от 1960 г. В Наредбата за трудовите книжки от 1953 г. липсва разпоредба, създаваща изискване за вписване на придобития от работника или служителя трудов стаж към датата на прекратяване на трудовия договор, която да се отбелязва на следващия ред под вписването за напускане на работа с цифри и думи, като се подписва и подпечатва с печата на предприятието по начин да засегне двете страници. Това изискване е създадено с т. 6 от Инструкция № 2492 за реда за и начина за издаване на документи за трудов стаж, издадена от МФ, Комитета по труда и работната заплата и ЦС на профсъюзите, обн. в ДВ, бр. 20 от 12.03.1968 г., изм. и доп. бр. 48 от 1975 г. До влизане в сила на инструкцията предприятието е било длъжно да вписва в трудовата книжка обстоятелствата и данните по т. 5 – т. 7 при спазване на изискването за форма по т. 8.

При преценката на удостоверения в трудовата книжка стаж, придобит през периодите до 15.03.1968 г., осигурителният орган е длъжен да приложи нормативните разпоредби на действалата Наредба за трудовите книжки (2.12.1963 г. – 11.02.1964 г. в Трафостанции и далекопроводи, 16.02.1965 г. – 25.08.1965 г. в Антрацитни мини с. Своге – надземен сондьор, 25.08.1966 г. – 28.09.1966 г. в Софийско геоложко предприятие с. Балша).

За останалите периоди трудов стаж след 15.03.1968 г., които не са оформени в трудовата книжка при спазване на т. 6 от Инструкция № 2492 от 1968 г., следва на основание чл. 40, ал. 3 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС) да бъдат съобразени данните от изплащателните ведомости за конкретния период, други разходооправдателни документи и договори за възлагане на труд.

Предвид горните съображения обжалваното съдебно решение, с което жалбата е отхвърлена като неоснователна, следва да бъде отменено. Вместо него следва да бъде постановено друго, с което оспореният акт бъде отменен и преписката - върната на административния орган за ново решаване на въпроса по същество при спазване на дадените указания относно зачитането на трудов и осигурителен стаж за вписаните в трудовата книжка периоди на трудова заетост до 15.03.1968 г.

Неотносим към изхода на спора е касационният довод за неправилно прилагане на чл. 81 от отменения Правилник за прилагане на Закона за пенсиите (ППЗП) във вр. с § 9 от ПЗР на КСО. Периодът на изслужената наборна военна служба е признат за действителен осигурителен стаж по смисъла на чл. 74, ал. 2 от КСО. Превръщането на зачетения осигурителен стаж от първа или втора категория към трета категория е извън спорния предмет. По възражението за издаването на административното решение от некомпетентен орган Административен съд София – град правилно и обосновано е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган по материя, място и степен. Решението по чл. 117, ал. 3 от КСО е издадено по заместване от длъжностно лице, на което със заповед № 1016-40-772 от 18.07.2017 г. на подуправителя на НОИ е възложено да изпълнява функциите на директор на ТП на НОИ – София град в случай на негово отсъствие на законово основание. Видно от приложената заповед № 14608 от 20.07.2017 г., през времето от 28.07.2017 г. до 07.08.2017 г. Директорът на ТП на НОИ – София град е ползвал разрешен платен годишен отпуск.

1. Касационната жалба срещу допълнителното решение № 198 от 9.01.2019 г. на Административен съд София - град е неоснователна.

С допълнителното решение, постановено по реда на чл. 176 от АПК, е отхвърлено искането на Н. Николов за произнасяне с изричен диспозитив по негова жалба срещу мълчалив отказ на Директора на ТП на НОИ – София – град да разгледа жалбата му срещу разпореждане № [ЕГН]/38 от 19.05.2017 г. на длъжностното лице по пенсионно осигуряване в ТП на НОИ – София – град.

Неправилно касационният жалбоподател счита, че предмет на съдебния контрол е мълчаливият отказ на компетентния орган по чл. 117, ал. 3 от КСО да издаде акт по жалбата му срещу разпореждане № [ЕГН]/38 от 19.05.2017 г.

В хипотезата на чл. 117, ал. 3 от КСО е налице задължение за ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт да издаде мотивирано решение, с което решава въпроса по същество или отменя разпореждането и връща преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган, когато не са изяснени всички обстоятелства, отнасящи се до издаване на разпореждането. Установеният едномесечен срок за издаване на мотивирано решение е инструктивен, поради което изтичането му не преклудира правомощието на ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт да разгледа подадената до него жалба и да се произнесе. Непроизнасянето в срок на горестоящия административен орган не формира мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 3 от АПК и в особеното производство по чл. 117, ал. 3 от КСО. В случаите, когато компетентният орган не се е произнесъл по подадената до него жалба с изрично решение по реда на чл. 117, ал. 3 от АПК, съдът отменя отказа без да разглежда спора по същество и връща преписката с указание за издаване на мотивирано решение. В разглеждания случай обаче е издадено решение по чл. 117, ал. 3 от КСО, макар и след изтичане на препоръчителния едномесечен срок. Датата на издаване на акта съвпада с датата, на която жалбата е подадена до съда чрез административния орган. С т. 8, изр. 2 от Постановление № 4 от 22.09.1976 г. по гр. д. № 3/76 г. Пленумът на Върховния съд се е произнесъл, че издаденият по-късно акт е действителен и подлежи на обжалване на общо основание. Ако междувременно е била подадена жалба срещу мълчалив отказ, тя следва да се приеме и да й се даде ход като жалба и срещу направения по-късно изричен отказ. При това фактическо и правно положение първоинстанционният административен съд, като се е съобразил с правното естество на административното производство по чл. 117 от КСО, законосъобразно е приел, че предмет на съдебната проверка е мотивираното решение на Директора на ТП на НОИ – София град и е приел за разглеждане жалбата по реда на чл. 118 от КСО.

Предвид горните съображения следва да се приеме, че не са налице касационни отменителни основания и обжалваното допълнително решение следва да бъде оставено в сила.

По искането за присъждане на разноски се установява, че процесуалната представителка, която е дъщеря на касационния жалбоподател, претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в размер общо на 1240 лв. на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата (ЗА). Ответникът е направил възражение по чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс във вр. с чл. 144 от АПК за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА в случаите по ал. 1 съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.

С чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за дела без определен материален интерес по Кодекса за социално осигуряване е установен минимален размер на адвокатско възнаграждение от 350 лв. Обемът на оказаната правна защита следва да е адекватен на интереса на страната от извършените процесуални действия, а в настоящия случай спорът не представлява фактическа или правна сложност. С оглед на тези обстоятелства възражението на ответника за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от 1240 лв. е основателно и на процесуалния представител следва да бъде определено адвокатско възнаграждение за двете инстанции с общ размер 800 лв. (450 лв. за първа инстанция и 350 лв. – за втората инстанция). За осъществената процесуална защита по искането за допълване на първоначалното решение и касационното оспорване на допълнителното решение не се присъждат разноски предвид изхода на този спор.

Основателно е и следва да бъде уважено искането на жалбоподателя за присъждане на разноски за експертиза.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1 и 2 от АПК Върховният административен съд, шесто отделение,