Решение № 12268 от 30.11.2021 г. на ВАС по адм. д. № 7313/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Е. Добрев против решение 3659 от 07.06.2021 г., постановено по адм. дело 2935/2021г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед РА52-14/09.02.2021 г. на главния архитект на Столична община, с която е отказано издаване на удостоверение за търпимост за строеж Жилищна сграда, находящ се в ПИ с идентификатор 68134.1201.189, с административен адрес: гр. София, [улица], район Илинден- Столична община. Жалбоподателят поддържа, че решението на първоинстанционния съд е постановено в противоречие с материалния закон. Моли решението да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който отказът за издаване на удостоверение за търпимост да бъде отменен, като му се присъдят направените по делото разноски. В хода на делото по същество жалбоподателят прави и евентуално искане след отмяната делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за събиране на доказателства. Ответникът главен архитект на Столична община, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба. Моли решението на административния съд да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави евентуално възражение за прекомерност на заплатеното от другата страна адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Като взе предвид касационните основания, посочени в жалбата и данните по делото, Върховният административен съд, състав на второ отделение, констатира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Решението на Административен съд София-град е постановено в съответствие с материалния закон. Първоинстанционният съд правилно приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административнопроизводствените правила. При правилно тълкуване и прилагане на закона и обосновани от доказателствата са и изводите на решаващия съд, че оспореният административен акт е постановен при наличие на материалноправните основания за това. Описаният в заповедта на главния архитект на Столична община строеж представлява жилищна сграда, изградена в ПИ с идентификатор 68134.1201.189, собственост на жалбоподателя. Установено е, че жилищната сграда е с площ 111 кв.м. и е изградена през периода 1980-1985 г. без строителни книжа. Констатирано е също, че съгласно регулационния план, одобрен със заповед 139/ 07.04.1971 г., сградата попада в улица между о.т. 85 и о.т. 85А (л. 26 и л. 47 от делото), а по действащия регулационен план, одобрен със заповед РД-09-50-742/ 29.12.1994 г. на главния архитект на София, част от жилищната сграда попада в новопредвидена улица, като сградата не е предвидена за запазване. С оглед времето на извършване на строителството, първоинстанционният съд правилно приема, че преценката на основанията за търпимост следва да бъде съобразена с разпоредбата на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ. Според цитирания текст, за да е търпим и да не подлежи на премахване строежът следва да отговаря на няколко кумулативни условия, а именно: да е изграден до 07 април 1987 г. и да е бил допустим по действащите подробни градоустройствени планове и правилата и нормите по устройство на територията, действали по време на извършването му или по сега действащите такива. В случая законосъобразно е преценено, че изброените предпоставки не са изпълнени. Описаният по горе строеж е изграден през периода 1980 1985 г. и както по регулационния план от 1974 г., така и по действащия регулационен план от 1994 г. попада частично в улична регулация. Същият е изпълнен в нарушение на чл. 41, ал. 1 ЗТСУ (отм.), на чл. 148, ал. 1, чл. 150а, ал. 1 и чл. 152, ал. 1 ППЗТСУ (отм.), които допускат в недвижими имоти, засегнати от предвиждания и мероприятия по изграждане на населените места, ограничени строителни работи и основни ремонти за задоволяване на неотложна жилищна нужда, но не и ново строителство. Строежът не съответства и на изискванията на чл. 49 и чл. 50 ЗУТ относно временните строежи в поземлени имоти, за които с ПУП е предвидено изграждане на обекти публична общинска собственост. Следователно, както административният съд правилно приема, строежът не е допустим по правилата и нормативите действали по време на извършването му, а и по сега действащите правила и нормативи и не може да се определи като търпим. Това мотивира и крайния извод за законосъобразност на издадената от главния архитект заповед. Възражението на касационния жалбоподател, че след като имотът не е отчужден и планът за регулация не е приложен, строежът следва да се определи като търпим, е неоснователно, тъй като посочените обстоятелства не се обхващат от предпоставките за търпимост, предвидени в § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ. Жалбоподателят може да защити правата си, като поиска изменение на плана за регулация, ако са налице основанията за това. Поради всичко изложено настоящата инстанция приема, че оспореното решение е постановено при правилно приложение на материалния закон. Не са налице сочените в касационната жалба основания за неговата отмяна, поради което съдебният акт следва да бъде оставен в сила. С оглед изложеното, направеното искане, обстоятелството, че ответникът в касационното производство е представляван от юрисконсулт и на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, касационният жалбоподател следва да заплати на Столична община сумата 100.00 лв., представляваща възнаграждение за юрисконсулт в касационното производство. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,