Решение № 8518 от 6.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1244/2019 г.

Решение № 8518 от 6.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1244/2019 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Мария Радева Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Г. Димитров, чрез адв. Д. Димитров, против решение № 16106 от 20.12.2018 г., постановено по адм. дело № 8855/2017 г. по описа на Върховния административен съд /ВАС/, тричленен състав, с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед № ЗС-213 от 25.11.2016 г. на министъра на отбраната на Република България и е осъден да заплати разноски по делото. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по см. на чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че констативният протокол не е достатъчно доказателство да се приеме, че жилището не се ползва по предназначение. Счита, че уведомлението за прекратяване на наемните отношения не е връчено по надлежния ред и на практика договорът за наем не е прекратен, като следователно жилището се ползва на валидно правно основание и до момента. Посочва още, че процедурата по чл. 47 ГПК не е спазена. Излага доводи, че в случая е приложим § 165 от ЗИДЗОВСРБ обн. ДВ бр. 112/1995 г., по силата на който наемните отношения на лицата по отм. ал. 3 на чл. 240 се запазват, тъй като е налице заварено положение за касатора – пенсионер. Подчертава, че процесният имот е единствено жилище за семейството. Претендира отмяна на оспореното решение и разноски по делото. Ответната страна – министъра на отбраната, чрез процесуалните си представители гл. експерт-юрист Д. Михайлова и юрисконсулт Въргова, оспорва касационната жалба по съображения, изложени в отговор по касационната жалба и в открито заседание. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Ответната страна – П. Димитрова не взема становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Настоящият съдебен състав на Върховния административен съд, петчленен състав на Първа колегия приема, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна, по следните съображения: От фактическа страна съдът е установил, че със заповед № 411 от 10.11.1992 г. за настаняване Г. Димитров е настанен в жилище от ведомствения жилищен фонд на МО, находящо се в [населено място], [адрес], като въз основа на тази заповед, на 10.11.1992 г., е сключен договор за отдаване под наем на жилището. Процесният имот е частна държавна собственост с предоставено право на стопанисване и управление върху него на Министерство на отбраната. Установено е също, че с удостоверение с рег. № 283-1759/27.04.2005 г. на Началника на Оперативен архив на Българската армия, договорът за военна кадрова служба с г-н Димитров е прекратен на осн. чл. 128, т. 1 ЗОВС. Съдът е констатирал, че след освобождаването от длъжност, в изпълнение на чл. 1 от договора за наем, с писмо рег. № 17695 от 26.07.2012 г. на Изпълнителният директор на Изпълнителна агенция "Военни клубове и военно-почивно дело" наемателят е уведомен, че наемното му правоотношение е прекратено на осн. чл. 23, ал. 1, т. 4 и т. 8 от Наредба № Н-22 за ползване под наем на имоти от жилищния фонд на МО и за изплащане на компенсационни суми на военнослужещите и цивилните служители, които живеят при условията на свободно договаряне, като му е бил предоставен и едномесечен срок от получаване на предизвестието да освободи доброволно заеманото жилище. Димитров е бил предупреден, че след изтичането на този срок ще му се начислява обезщетение в размер на четирикратния размер на месечния наем за ползване без правно основание и срещу него ще започне процедура по реда на чл. 80а от ЗДС. Това писмо не е било получено от г-н Димитров на постоянния му адрес. В тази връзка е извършена проверка за реално ползване на процесното жилище от служители от офис гр. Хасково, при сектор "Жилища" в отдел "Жилищен фонд" на ИА "ВК и ВПД" е било констатирано, по данни на живущи в сградата, че жилището не се ползва от наемателите и същите живеят в [населено място] от около 10 г. За проверката е съставен констативен протокол от 04.11.2015 г. С писмо изх. № 17695 от 09.12.2015 г., подписано от изпълнителния директор на ИА – ВКВПД Г. Димитров е бил уведомен, че сключеният между страните договор за наем за ап. 13, находящо се на [адрес], е прекратен на осн. чл. 23, ал. 1, т. 4 и т. 8 от Наредба № Н-22 от 16.07.2010 г. за ползване под наем на имоти от жилищния фонд на МО и за изплащане на компенсационни суми на военнослужещите и цивилните служители, които живеят при условията на свободно договаряне. Опитите на административния орган да връчи посоченото писмо не са били успешни. След като е извършена справката, служители от офис гр. Хасково, при сектор "Жилища" в отдел "Жилищен фонд" на ИА "ВК и ВПД" са извършили уведомление за прекратяване на наемно и договорните отношения с лицето Г. Димитров чрез залепване на оригинала на писмо рег. № 17695 от 26.07.2012 г. на Изпълнителният директор на Изпълнителна агенция "Военни клубове и военно-почивно дело" на вратата на жилищния имот, на дата 12.03.2016 г., за което е съставен протокол от същата дата. На 25.11.2016 г. министърът на отбраната на Република България е издал оспорвания административен акт, с правно основание чл. 80а ЗДС, с която е наредено изземване на недвижимия имот - частна държавна собственост, включен в жилищния фонд на Министерството на отбраната (МО). По изявления на жалбоподателя е установено, че връчването е станало на 15.05.2017 г. Съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в надлежната форма, при спазване на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на относимите материалноправни разпоредби, поради което се явява законосъобразна. Посочил е, че в случая са налице необходимите три елемента на разпоредбата на чл. 80а, ал. 1 от ЗДС: Имотът, предмет на заповедта за изземване е държавен недвижим имот, за който е съставен, по надлежния ред АДС № 4273 от 18.08.2003 г. На този акт не се противопоставя друг, от който страната да черпи права. 2. Процесният имот е бил държан на годно правно основание в периода от 10.11.1992 г., когато е издадена заповедта за настаняване на Димитров и 4-членното му семейство, до 09.12.2015 г., когато с писмо изх. № 17695, подписано от изпълнителния директор на ИА – ВКВПД, Г. Димитров е бил уведомен, че сключеният между страните договор за наем за ап. 13, находящо се на [адрес], е прекратен. Имотът се държи на отпаднало правно основание след 27.04.2005 г., когато е бил прекратен договорът за кадрова военна служба на г-н Димитров. Въз основа на установените факти съдът е приел, че административният орган е спазил и процедурата по издаване на акта. Оспореното решение е валидно, допустимо и правилно. Направените оплаквания за допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост са неоснователни. Съгласно чл. 80а, ал. 1 от Закона за държавната собственост имот - държавна собственост, предоставен за ползване и управление на Министерството на отбраната, Българската армия и структурите на подчинение на министъра на отбраната, който се владее или държи без основание или на отпаднало основание от друго физическо или юридическо лице, или който се ползва не по предназначение, се изземва въз основа на заповед на министъра на отбраната. Следователно, за да е законосъобразна заповедта за изземване, при условията на чл. 170, ал. 1 АПК, от административния орган, издател на заповедта следва да бъдат доказани следните елементи от фактическия състав: 1. че се касае за недвижим имот, държавна собственост; 2. че този имот е предоставен за ползване и управление на Министерството на отбраната, Българската армия и структурите на подчинение на министъра на отбраната; 3. имотът се държи или владее от адресата на заповедта и 4. имотът се държи от адресата на заповедта/ физическо или юридическо лице/ без основание или на отпаднало основание или не по предназначение. Съгласно доказателствата по делото, в случая не са спорни първите три елемента от фактическия състав, а спорът се свежда само по отношение на четвъртия – дали имотът се държи без основание или на отпаднало основание. Тричленният състав е дал логически обоснован отговор на спорния въпрос, основан на фактите по делото и при правилно тълкуване на материалния закон. При правилно очертана правна рамка относно възникване и прекратяване на наемното правоотношение, обосновано е прието, че процесният имот е бил държан на годно правно основание в периода от 10.11.1992 г. до 09.12.2015 г., когато с писмо изх. № 17695, подписано от изпълнителния директор на ИА – ВКВПД, Г. Димитров е бил уведомен, че сключеният между страните договор за наем е прекратен. Следователно имотът се държи на отпаднало правно основание след 27.04.2005 г., когато е бил прекратен договорът за кадрова военна служба на Димитров. Настоящият съдебен състав намира възражението на касатора за придобито право да запази наемните си правоотношения и след освобождаването му от кадрова военна служба на основание на закон- пар. 165 ПЗР ЗИЗОВСРБ /отм./ за неоснователно. Действащият Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България е в сила от 12.05.2009 г., от която дата е отменен преходният такъв, включително и разпоредбата на пар. 165, ПЗР ЗИЗОВСРБ. Поради това тази норма не е част от действащото право и не може да бъде прилагана понастоящем. В разглеждания смисъл не е налице обратно действие на закона, а е налице отмяна на закон с приемането на нов такъв, уреждащ същите отношения. Понастоящем правата на военнослужещи са уредени с цитираната Наредба Н-22/2010 г. С пар. 4 от тази Наредба е предвидено, че лицата, заварени като наематели на жилища от жилищния фонд на Министерството на отбраната по отм. § 165 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България имат право да ги ползват пожизнено под наем, ако: са на възраст над 65 години, те и членовете на техните семейства не притежават на територията на страната собствен имот, годен за постоянно обитаване; и те и членовете на техните семейства не са прехвърляли жилищен имот или вила, годни за постоянно обитаване след 1 юни 1996 г. В случая условията са кумулативно дадени и спрямо касатора не е налице първото от тях- към момента на приемане на подзаконовият нормативен акт, тоест към 11.01.2011 г. касаторът не е навършил 65 години. При постановяване на оспорената заповед е спазена и целта на закона. Разпоредбата на чл. 80а ЗДС предвижда специален и бърз способ за защита на държавната недвижима собственост чрез изземването й от лица, които я владеят или държат без правно основание. Оспорената заповед е издадена в изпълнение на тази цел, след установяване на предвидените в нормата материалноправни основания за това. Като е стигнал до краен извод за законосъобразност на оспорената заповед и неоснователност на жалбата, тричленният състав на Върховния административен съд, трето отделение, е постановил едно правилно и законосъобразно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдени в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора касатора следва да бъде осъден да заплати юрисконсулско възнаграждение в размер на 100 лв. в полза на Министерство на отбраната. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на първа колегия,