Решение № 1175 от 26.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13007/2017 г.

Решение № 1175 от 26.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13007/2017 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Тодор Петков Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Българска стопанска камара - Съюз на българския бизнес - гр. С., представлявана от изпълнителния председател Б. Д. чрез процесуален представител гл. юрисконсулт Н. С., срещу Решение № 11594 от 03.10.2017 г., постановено по адм. дело № 12410/2016 г. по описа на Върховния административен съд (ВАС), първо отделение, тричленен състав, с което е отхвърлена жалбата на Българска стопанска камара - Съюз на българския бизнес - гр. С., представлявана от изпълнителния председател Б. Д., срещу чл. 2, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията, Приета с ПМС № 243 от 14.11.2005 г., обн., ДВ, бр. 94 от 25.11.2005 г., (Изм. - ДВ, бр. 39 от 2009 г., в сила от 1.07.2009 г., предишен текст на чл. 2, доп., бр. 13 от 2014 г., в сила от 14.02.2014 г.). В касационната жалба обстоятелствено са релевирани доводи обосноваващи оплаквания за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Ответникът - Министерският съвет на Р. Б., чрез процесуалния си представител юриск. Д., в писмени бележки и в съдебно заседание излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Ответникът - министърът на правосъдието, в писмено становище и в съдебно заседание представляван от процесуалния представител юриск. Д. излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.. Върховният административен съд, в настоящия петчленен състав от Първа колегия, намира касационната жалба за допустима като предявена от надлежна страна, за която съдебното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Производството пред Върховния административен съд, първо отделение, тричленен състав, е било образувано по реда на чл. 185 и сл. АПК по жалба на Българска стопанска камара - Съюз на българския бизнес - гр. С., представлявана от изпълнителния председател Б. Д., срещу чл. 2, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията, Приета с ПМС № 243 от 14.11.2005 г., обн., ДВ, бр. 94 от 25.11.2005 г., (Изм. - ДВ, бр. 39 от 2009 г., в сила от 1.07.2009 г., предишен текст на чл. 2, доп., бр. 13 от 2014 г., в сила от 14.02.2014 г.), съгласно която "за вписване на подлежащи на вписване актове и документи се събира такса върху цената, по която е таксуван актът или документът, или върху цената на иска в размер 0,1 на сто, но не по-малко от 10 лв.; когато цената, по която е таксуван документът, не е указана, таксата се определя върху оценка, определена по реда на приложение № 2 към Закона за местните данъци и такси". С решението си тричленният състав е отхвърлил жалбата като е приел, че при приемане на оспореният подзаконов нормативен акт (Тарифата) са спазени изискванията на Закона за нормативните актове / в действащата към съответния период редакция/, издаден от компетентен орган в предписаната от закона форма и при липсата на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. В подкрепа на тези си изводи съдът е изложил мотиви като по съществото на доводите основно е приел, че оспорената държавна такса като финансово плащане със задължителен характер, което се налага едностранно от държавата е плащане в полза на държавния бюджет от конкретно физическо или юридическо лице заради това, че е предизвикало действието на държавен орган в свой интерес или му е предоставена исканата услуга, поради което не противоречи на чл. 69 от Конституцията на Р. Б. (КРБ), съгласно който "гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество". В тази връзка са развити доводи, че във връзка с цитирания нормативен текст е обосновано таксата да се събира пропорционално върху стойността на обезпечението по кредита, т. е. колкото е по - голямо имуществото на кредитополучателя чрез даваното от него обезпечение, толкова по-висока следва да е таксата, което кореспондира именно на чл. 60 КРБ. От друга страна е приет за неоснователен довода за необходимостта за "разходоориентираност" на процесната такса по см. на чл. 2, ал. 2 от Закона за държавните такси (ЗДТ). В тази връзка е посочено, че след като оспорената такса е "пропорционална" по смисъла на чл. 2, ал. 2 ЗДТ, по отношение на нея не важи изискването на изречение трето от нормата, което посочва, че "простите такси се определят въз основа на необходимите материално- технически и административни разходи по предоставяне на услугата". Като неоснователни и по- скоро като неотносими към предмета на спора са възприети и доводите в жалбата при сравняването на оспорената такса с други такси, събирани от нотариусите по Закона за нотариусите и нотариалната дейност ( ЗННД), както и доводите по отношение количеството на приходите от тези такси в бюджета на Агенция по вписванията. Решението е правилно. От данните по делото безспорно е установено, че с ПМС № 243 от 14.11.2005 г., обн., ДВ, бр. 94 от 25.11.2005 г., в сила от 25.11.2005 г. (със следващи изменения), е приета Тарифа за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията, в чийто чл. 2, ал. 1 е предвидено, че "За вписване на подлежащи на вписване актове и документи се събира такса върху цената, по която е таксуван актът или документът, или върху цената на иска в размер 0,1 на сто, но не по- малко от 10 лв. Когато цената, по която е таксуван документът, не е указана, таксата се определя върху оценка, определена по реда на приложение № 2 към Закона за местните данъци и такси". Оспорване е проведено в частта на нормата, предвиждаща, че "се събира такса върху цената, по която е таксуван актът или документът, или върху цената на иска в размер 0,1 на сто", и по- конкретно относно размера "0,1 на сто". Правилно спрямо приложимото право съдът е съобразил, че по своя вид тази такса е "пропорционална" и също така кореспондира на чл. 2, ал. 2 ЗДТ и чл. 60 КРБ, което от една страна задължително се заплаща преди извършване на извършване на съответната административна дейност от Агенция по вписванията, а от друга страна по своята същност с оглед на характера на производството, във връзка с което следва да бъде заплатена, е съответна на доходите и имущество на гражданите, които претендират извършване на съответната дейност. Обоснован е извода на съда относно неотносимостта на доводите в жалбата при сравнителния анализ на дейността на службите по вписванията и дейността на нотариусите. В тази връзка следва да се посочи, че процедурите и обезпечителния характер на процедурите извършвани от Агенция по вписванията и от нотариусите макар и на пръв поглед да са сходни като материя, по своята същност имат различна цел и поради това не може автоматично да бъдат приравнявани и това само по себе си да бъде пък основание за незаконосъобразност на единия размер такси спрямо другия. Отделно от това самия размер на таксата е действително в относително минимален размер спрямо другите такси които се събират по ЗДТ, поради което следва да се приеме, че е необосновано висока с оглед извършваната дейност, за която се заплаща. Неотносимо е в това производство да се обжалва размера на таксата поради липсата на нейна горна граница, т. е. да се преценява доколко е законосъобразно нещо, което не нормативно определено, а само въпрос на бъдещи нормотворчески инициативи. При така установеното се налага изводът, че решението на тричленния състав на ВАС е законосъобразно, като при постановяването му правилно и задълбочено е изследвана фактическата обстановка, анализирани са събраните доказателства релевантни към предмета на спора, при което правилно е прието, че не са налице визираните основания за отмяна на Тарифата за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията, в оспорената част по чл. 2, ал. 1. Възраженията на касатора по съществото на спора са неоснователни - сочените отменителни основания не са налице. Напротив - изводите на съда са основани върху подробно обсъждане и преценка на всички доказателства, като е съобразена спецификата на материята и дейността на съдиите по вписванията и правилно са тълкувани и приложени относимите правни норми от материалния закон - в случая по КРБ и ЗДТ, релевантни за определяне на таксата в регламентирания в Тарифата размер за дейността, за която се заплаща. Наведените доводи в жалбата в подкрепа на касационните оплаквания по съществото им са аналогични с доводите и оплакванията в жалбата пред тричленния състав, които обосновано и правилно са обсъдени, а понастоящем не се подкрепят с доказателства или доводи, които да обосновават наведените отменителни основания. В хода на тези разсъждения, последица от преценката на доказателствата в съпоставка с наведените в касационната жалба доводи, Върховният административен съд в настоящия си петчленен състав приема, че подадената срещу решението касационна жалба е неоснователна, а решението като правилно, валидно и допустимо следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и на основание чл. 143, ал. 4 АПК Българска стопанска камара - Съюз на българския бизнес - гр. С. следва да заплати на Министерство на правосъдието претендираните своевременно разноски по делото в размер на 200 лв. за юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции, определено на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, към която препраща чл. 78, ал. 8 ГПК, изм., обн. в ДВ, бр. 8 от 24.01.2017 г. Воден от горното, и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд - петчленен състав от Първа колегия