Решение № 11163 от 24.10.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3131/2016 г.

Решение № 11163 от 24.10.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3131/2016 г., VI о., докладчик председателят Наталия Марчева Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Р. И. Н. от гр. С., чрез адвокат М. Ц., срещу решение № 394 от 21.01.2016 г., постановено по адм. д. № 9585/2015 г. по описа на Административен съд - С.-град, трето отделение, 16-ти състав. Релевирани са оплаквания за нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Ответникът - Директора на Териториално поделение на НОИ - С.-град, чрез пълномощника си юрисконсулт В., моли решението да бъде оставено в сила. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Последната е постъпила в предвидения в чл. 211, ал. 1 АПК 14-дневен преклузивен срок, подадена е от надлежна страна, за която решението на първоинстанционния съд е неблагоприятно и процесуално е допустима, но разгледана по същество е неоснователна. С решение № 394 от 21.01.2016 г., постановено по адм. д. № 9585/2015 г., Административен съд - С.-град, трето отделение, 16-ти състав е отхвърлил жалбата на Р. И. Н. срещу решение № 1040-21-32 от 1.09.2015 г. на Директора на Териториално поделение на НОИ - С.-град, с което е потвърден отказ за заверка на осигурителна книжка № Зав. ОК - 2518#1 от 15.07.2015 г. на старши инспектор по осигуряването при Териториално поделение на НОИ - С.-град, в частта за периода 1.01.2000 г. до 31.12.2001 г. и от 1.01.2004 г. до 31.12.2006 г. Решението на първоинстанционният съд е валидно и допустимо. Относно оплакването за съществени нарушения на съдопроизводствените правила в касационната жалба няма посочване на конкретни пороци на решението. В тази връзка настоящата съдебна инстанция съобразява, че първоинстанционният съд е разяснил делото изцяло и при постановяване на решението си е съобразил всички доказателствата по делото, разгледани в тяхната съвкупност и с оглед релевантността им към спорните правоотношения. Оплакванията на касатора по същество са такива, относно приложението на материалния закон. Предмет на спора по първоначалното дело е бил отказа на органите на ТП на НОИ - С.-град да заверят осигурителната книжка на Р. Н. за периодите 1.01.2000 г. до 31.12.2001 г. и от 1.01.2004 г. до 31.12.2006 г. От първоначалното дело се установява, че за касатора са налице данни с подадена декларация обр. № 1 за периодите 1.06.2000 г. -30.06.2000 г., от 1.08.2000 г. до 31.12.2001 г. и от 1.01.2004 г. до 31.12.2006 г., когато е работил като упражняващ свободна професия "адвокат". За периода 1.01.2000 г. до 1.06.2000 г. няма доказателства лицето да е работило като адвокат, а за м. I, II и III се съдържат данни за осигуряване от Софийски градски съд на друго правно основание - лист 41 от първоначалното дело. При съпоставка на подадените от Н. годишни данъчни декларации по чл. 50 ЗДДФЛ и внесените осигурителни вноски е установено, че за 2000 г. лицето дължи осигурителни вноски в размер на 58.34 лв., за 2001 г. осигурителна вноска за довнасяне в размер на 2429.04 лв., за 2004 г. осигурителна вноска за довнасяне в размер на 3120 лв., за 2005 г. осигурителна вноска за довнасяне в размер на 3369.60 лв. и за 2006 г. осигурителна вноска за довнасяне в размер на 2690.40 лв. Съдът е отчел обстоятелствата, че с разпореждания на ТД на НАП задълженията на Н. за ДОО, ДЗПО и ЗОВ са отписани, като погасени по давност за периодите 2001 г. - 2004 г., като и за периода 1.01.2005 г. - 31.12.2006 г., но е направил правилния извод, че разпоредбата на чл. 7, ал. 5 от НООСЛБГРЧМЛ, в сила към момента на подаване на искането за заверяване на осигурителната книжка, предвижда заверката на осигурителните книжки на самоосигуряващите се лица да се извършва само при внесени дължими осигурителни вноски по чл. 6, ал. 8 от КСО. Погасяването на окончателните (изравнителните) осигурителни вноски по давност не ги прави недължими по смисъла на чл. 6, ал. 8 от КСО. В разпоредбите на чл. 6, ал. 7 и ал. 8 КСО е посочено, че осигурителните вноски за лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1 от КСО са за сметка на осигурените лица и се дължат авансово върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния размер на дохода, определен със ЗБДОО за съответната година. Окончателният размер на месечния осигурителен доход на самоосигуряващите се лица се определя за периода, през който е упражнявана трудова дейност през предходната година, въз основа на данните, декларирани в справка към годишната данъчна декларация по ЗОДФЛ (отм.) и не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход и по-голям от максималния месечен осигурителен доход. Окончателният размер на осигурителния доход на самоосигуряващите се лица обхваща всички реализирани и подлежащи на данъчно облагане приходи от дейността им през календарната година, ограничени до предвидения максимален размер със ЗБДОО. Задълженията за съответната година приключват при извършване на годишното изравняване и внасяне на осигурителните вноски по чл. 6, ал. 8 КСО. В настоящия случай, при годишното изравняване на дохода въз основа на подадените годишни данъчни декларации е установено, че жалбоподателят Н. е получил доход, за който следва да довнесе суми за окончателния размер на осигурителните вноски във връзка със заявеното от него осигуряване. От друга страна, съгласно чл. 7, ал. 5 от НООСЛБГРЧМЛ осигурителните книжки на самоосигуряващите се лица се заверяват, при условие че са внесени дължимите осигурителни вноски по чл. 6, ал. 8 от КСО. След като за процесните периоди лицето не е внесло осигурителните вноски за годишно изравняване, правилно административният орган е приел, че няма основание да се зачете осигурителен стаж и доход за тези периоди и не следва да се заверява осигурителната книжка. Изложените оплаквания за погасяване по давност на осигурителните задължения са ирелевантни досежно визирания фактически състав. Съгласно § 1, т. 3, предложение трето от Допълнителните разпоредби на КСО, самоосигуряващите се лица и лицата по чл. 4а, ал. 1 се смятат за осигурени лица за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски. Разпоредбата на чл. 7, ал. 5 от НООСЛБГРЧМЛ е действащо право към момента на искането за заверка на осигурителната книжка и не противоречи на нормативен акт от по-висока степен, като до изричната й отмяна регулира обществените отношения по задължителен за страните и правоприлагащите органи ред. Неправомерното поведение на Н. рефлектира негативно върху осигурителните му права и последното е законово регламентирано. Ето защо се приема, че атакуваното съдебно решение е постановено при правилно прилагане на материалния закон. Липсата на касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК обуславя оставяне в сила на съдебния акт. Страните не са поискали присъждане на разноски, поради което съдът не се произнася по този въпрос. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1 и 2 АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,