Решение № 5524 от 11.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 826/2018 г.

Решение № 5524 от 11.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 826/2018 г., VII о., докладчик съдията Юлия Раева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на Р. Асеоф/И. Кокашвели срещу Решение № 1906 от 31.10.2017 г. по адм. дело № 859/2017 г. на Административен съд – В. в частта, с която е отхвърлена подадената от нея жалба срещу Акт за установяване на задължение (АУЗ) № МД-АУ-1005/27.07.2015 г., издаден от Н. Никова на длъжност ст. инспектор "Контролно-ревизионни дейности" в Дирекция "Местни данъци" при община В., потвърден с Решение № МД-РШ-018/07.03.2017 г. от директора на Дирекция "Местни данъци" при община В.. Излага съображения за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон. Твърди, че АУЗ е издаден при липса на фактическо основание, тъй като касационният жалбоподател не е подавал декларация по чл. 14 от чл. 54 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Счита, че органът не е разполагал с правомощие да установява данъчни задължения въз основа на неподадена от лицето декларация. Иска отмяна на обжалваното решение в оспорената му част и решаване на спора по същество. Ответникът – директорът на дирекция "Местни данъци" при община В., представя писмен отговор за неоснователност на касационната жалба. Моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, която е участвала в първоинстанционното производство и за която съдебният акт е неблагоприятен, при спазване на срока по чл. 211 от АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: На 22.05.1998 г. в Данъчна служба СТУДА е депозирана декларация по чл. 14, чл. 27 и § 2 от ПЗР на ЗМДТ, за имот находящ се в гр. В., от името на Р. Симхони. Имотът е отразен като жилищна сграда - къща, като начин на придобиване на имота е посочено - реституция, в Таблица 1 са вписани като собственици Р. Симхони, Р. Кокашвели, Й. Кордон и К. Кокашвели. В декларацията е отразено, че е депозирана чрез пълномощник - пълномощно № 5582, издадено на 31.08.1992 г. от Българското посолство в Израел. С процесния акт, издаден на основание чл. 107, ал. 3 ДОПК, за периода от 2010 г. -2015 г. на касационната жалбоподателка са установени задължения за такса битови отпадъци (ТБО) и задължения за данък върху недвижимите имоти (ДНИ), ведно със съответните лихви за забава общо в размер на 1 177, 22 лв. Съдът е приел, че са налице предпоставките за служебно издаване на акт по чл. 107, ал. 3 от ДОПК, тъй като жалбоподателката не е заплатила задълженията си за ДНИ и ТБО за 2010 г. – 2015 г. за притежавания от нея имот на територията на община В.. Относно размера на установените задължения съдът е констатирал, че с АУЗ неправилно е определен размерът на задълженията само за 2010 г. и е отменил акта частично за установените задължения за ДНИ за разликата над 81. 37 лв. и съответната лихва и ТБО за разликата над 85. ЗЗ лв. и съответната лихва. В останалата част е приел, че обжалваният акт е законосъобразен. Решението в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно. Действително към момента на подаване на декларацията по чл. 14 от ЗМДТ от името на Р. Симхони – 22.05.1998 г., настоящата разпоредба на чл. 14, ал. 7 не е била приета, а именно, че подадената декларация от един съсобственик, съответно ползвател, ползва останалите съсобственици или ползватели. Относно съществуването на процесните задължения обаче правнозначим е фактът на придобиването на недвижимия имот, а не декларирането му. Предвид това, че през целия процесен период касационната жалбоподателка е собственик на идеална част от имота, то правилно съдът е приел, че тя е и задължено лице за установените публични общински вземания. Процесният АУЗ е издаден на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК, в резултат от извършена проверка, при която е установено, че задълженията за ДНИ и ТБО за процесния период не са заплатени. Съгласно разпоредбата на чл. 107, ал. 3, изр. 3 от ДОПК акт може да се издаде и служебно при установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации, след като е изчерпан редът по чл. 103, както и когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. По делото не е спорно, че задълженията не са заплащани, с което по потвърждава соченото в акта фактическо основание за служебното му издаване. Сочената в касационната жалба съдебна практика не е относима към настоящия спор и касае хипотеза, при която в административния акт не се съдържат фактическите основания за неговото издаване. Настоящият случай обаче не е такъв. По изложените съображения не са налице касационни основания за отмяна на обжалваното решение в оспорената част и то следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от делото на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК съдът следва да осъди касационния жалбоподател за заплати в полза на община В. – юридическото лице, в чиято структура е органът - ответник, направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. (триста лева), определен съгласно чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение