Решение № 3652 от 5.4.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Г. Иванов, в качеството му на пълномощник на Т. Димова, А. Атанасова, действаща лично и като законен представител на децата си Х. Атанасов и Т. Атанасова, И. Атанасов, действащ лично и като законен представител на детето си Н. Атанасова и Ж. Димитров, всички от гр. Варна, срещу Решение 1589 от 30.11.2021 г., постановено по адм. дело 684/2020 г. от Административен съд Варна. В жалбата се мотивират съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно тълкуване на материалния закон касационни отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Иска се неговата отмяна и решаване на спора по същество. Алтернативно се поддържа искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Претендира се присъждане на понесените пред настоящата инстанция разноски. Ответната страна Община Варна, чрез процесуалния си пълномощник, представя писмено становище за неоснователност на касационната жалба. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. По подробно изложени съображения предлага на съда да остави в сила обжалваното съдебно решение, като правилно и законосъобразно. Върховният административен съд, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, в рамките на правомощията си по чл. 218 и чл. 219 АПК, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК , от надлежни страни и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Пръвоинстанционният съд е бил сезиран от обективно и субективно съединени искове, предявени от посочените по-горе физически лица срещу община Варна, като се претендира присъждане на обезщетение за претърпени от тях имуществени и неимуществени вреди в периода от м. януари 2019 г. до м. февруари 2020 г., настъпили вследствие на отменен, като незаконосъобразен, административен акт Заповед 230 от 30.08.2016 г. издадена от кмета на Община Варна и от негово незаконосъобразно бездействие да настани ищците в друго общинско жилище. С обжалваното решение съдът е отхвърлил предявените от Т. Димова и А. Атанасова, действаща лично и като законен представител на децата си Х. Атанасов и Т. Атанасова, искове за присъждане на обезщетение за понесени в периода от м. януари 2019 г. до м. февруари 2020 г. имуществени вреди в размер от по 1 440 лв. за всяка една от тях, както и обезщетение за претендираните от тях неимуществени вреди в размер от по 1 000 лв. за всяка; Отхвърлил е предявения от И. Атанасов, действащ лично и като законен представител на детето си Н. Атанасова и Ж. Димитров искове за присъждане на обезщетение за понесени в периода от м. януари 2019 г. до м. февруари 2020 г. имуществени вреди в размер от по 2 346. 77 лв. за всеки един от тях; Оставил е без разглеждане иска в частта досежно претендираното в полза на Н. Атанасова обезщетение за понесени неимуществени вреди в размер на 2 000 лв. и е прекратил производството по делото в тази част и е осъдил ищците да заплатят в полза на Община Варна съдебни разноски в размер на 100 лв. За да постанови този резултат е приел за безспорно установено от фактическа страна следното: Титуляр на Заповед 20 от 30.05.1996 г., издадена от началника на отдел Жилищно настаняване в Район Младост на Община Варна е ищцата Т. Димова, която е била настанена под наем, с надлежно сключен договор, в общинско жилище, находящо се на адрес [улица], в гр. Варна, състоящо се от една стая, кухня и мазе. Към този момент две от децата й са били пълнолетни - А. Атанасова на [възраст] и И. Атанасов на [възраст] Третото й дете - Ж. Димитров е бил на [възраст]. Със Заповед 2471 от 12.07.2016 г. на и.д. кмет на Община Варна, съгл. Заповед 2434 от 11.07.2016 г., въз основа на констатациите на комисия, назначена със Заповед 2218 от 27.05.2015 г. на Кмета на Община Варна, че сградите, находящи се на [улица], са негодни за обитаване, вредни в санитарно хигиенно отношение, застрашени от самосрутване и пожар и неподлежащи на конструктивно укрепване, е наредено същите да бъдат премахнати. Констатациите са подробно описани в констативен протокол от 15.02.2016 г. Със Заповед 230 от 30.08.2016 г., издадена на осн. чл. 65, ал. 2 вр. ал. 1 ЗОбС от Кмета на район Младост при Община Варна и чл. 21а от Наредбата на реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество (НРПУРОИ) е наредено да се изземе общинският недвижим имот, находящ се на адрес: гр. Варна, [улица], актуван с АОбС 8686 от 15.10.2015 г., представляващ земя и сграда с идентификатор 10135.3515.328.8 от владението на ищците (Т. Димова, И. Атанасов, Ж. Атанасов, А. Атанасова, действаща лично и като законен представител на децата си Х. Атанасов и Т. Атанасова), тъй като се владее без правно основание. При оглед на сградата с идентификатор 10135.3515.328.8, находяща се на [улица] в гр. Варна, извършен от служители на отдел Контрол по строителството при район Младост , Община Варна е установено, че към 01.12.2016 г. сградата вече е необитаема, няма вещи, демонтирани са всички прозорци и врати (Констативен протокол от същата дата). Сградата е съборена на 18.12.2017 г. Заповед 230/30.08.2016г. на Кмета на район Младост за изземване на общинското жилище, находящо се на [улица], е оспорена от ищците по съдебен ред, като с Решение 10753 от 04.09.2018 г., постановено от състав на ІІІ отделение на ВАС по адм. дело 4394/2017 г., е отменена, като незаконосъобразна. С писмо ОСИСД -15005733ВН-015ВН-002МЛ от 30.11.2016 г., предвид констатираното от комисията състояние на сградата и издадената в тази връзка Заповед 2471 от 12.07.2016 г., на ищците Т. Димова, А. Атанасова, И. Атанасов и Ж. Димитров, с цел запазване на живота и здравето им е предложено настаняване в СУПЦ А. д-р Желязкова в гр. Варна, като те не са се възползвали от това предложение. Със заявление от м. януари 2019 г. от ищците е отправено искане до Кмета на Община Варна за настаняване в общинско жилище, което се обосновава с мотивите към Решение 10753 от 04.09.2018 г. на ВАС по адм. дело 4394/2017 г. Заявлението е препратено по компетентност на Кмета на район Младост , който разпоредил Т. Димова и семейството й да бъдат картотекирани като нуждаещи се по реда на ЗОбС и на НРПУРОИ. С писмо ОСИСД21001327МЛ от 10.03.2021 г. на Димова отново е предложено общинско жилище за настаняване от Кмета на район Младост , гр. Варна, което тя отказала (отново) с аргумент, че желае голямо жилище, в което цялото и семейство да живее заедно. Представени са и договори за наем от 02.01.2018 г. и от 09.07.2018 г. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът е направил извод за неоснователност на претенцията на ищците, като по отношение на малолетната Н. Атанасова, исковата претенция е преценена за недопустима, тъй като същата не е адресат на отменената по съдебен ред Заповед 230/30.08.2016 г., не е била и страна в съдебното производство по оспорване на същата заповед, поради което и силата на пресъдено нещо на Решение 10753 от 04.09.2018 г. няма действие по отношение на същата. По отношение на претендираните имуществени вреди съдът е приел, че ищците не са се справили с вменената им доказателствена тежест и не са доказали, по безспорен и категоричен начин, с допустимите по ГПК и АПК доказателства и доказателствени средства, наличието на вреди, настъпили в пряка и непосредствена причинна връзка с отменения, като незаконосъобразен, административен акт. При липсата на който и да е от установените в закона елементи от фактическия състав на приложимата правна норма - чл. 1 ЗОДОВ, искът е неоснователен. По отношение на претенцията за обезщетяване на понесени неимуществени вреди съдът е приел същата за недоказана въпреки дадените на страните указания и разпределението на доказателствената тежест, като е приел за недопустимо прилагането на експертизи, депозирани в други съдебни производства. Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените от касатора отменителни основания. Първоинстнционният съд е изяснил фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните и въз основан на това е извел обосновани и правилни правни изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция и към които тя препраща на осн. правомощията си по чл. 221, ал. 2, изр. последно АПК. Неоснователно е твърдението за необоснованост на съдебния акт. Съгласно разпоредбата на чл.1, ал. 1 ЗОДОВ, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да е налице незаконосъобразен акт, действие или бездействие, реално причинена вреда, произтичаща от тях, в пряка причинна връзка. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че в случая ищците, за които е доказателствената тежест, не са установили наличието на комулативно изискуемите се от закона предпоставки за реализиране на безвиновната отговорност на държавата, респ. общината, което обуславя неоснователност на предявения иск. В обжалваното решение е налице изложение относно установените по делото фактически положения, релевантни за спора. Посочено е въз основа на кои доказателства са приети за установени тези фактическите положения, кои доказателства съдът кредитира и защо. Изведен е правилният извод за недоказаност на изложените в исковата молба обстоятелства, на които се основава присъждане на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди. Несъгласието на страната с правилните изводи не съда не основава необоснованост на решението. Установено е по делото, че претендираните за обезщетяване имуществените вреди, определени като разлика между размера на плащания наем за общинско жилище и платения от пълнолетните ищци свободен наем от м. януари 2019 г. до м. февруари 2020 г., вкл., както и претендираните неимуществени вреди, не са доказани с допустимите доказателства и доказателствени средства. След като в случая обстоятелствата, на които ищците са основали иска си са останали недоказани по делото, обоснован е изводът на първоинстанционния съд за неоснователността му. Неоснователно е също така и твърдението за допуснати съществени процесуални нарушения. Първоинстанционният съд е обсъдил въведените от ищците обстоятелства, на които се основава предявения иск по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Дал е подробен, ясен и конкретен отговор кои приема за установени въз основа на събраните по делото доказателства. В обжалваното решение е налице подробно изложение относно установените по делото фактически положения, релевантни за спора. Посочено е въз основа на кои доказателства са приети за установени фактическите положения, кои доказателства съдът кредитира и защо. Изведен е правилният извод за недоказаност на изложените в исковата молба обстоятелства, от които ищците черпят основания за обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди по приложимия закон. Целеният от ищците резултат в случая е постижим единствено с правни действия - издаване на акт от Кмета на Община Варна по Глава Пета от ЗОбС на правоимащите лица. За това е разписана процедура в специалния закон и в НУРУЖНГНПОЖ. Същата се стартира със заявление от кандидатите за настаняване, преминава през производство по картотекиране (каквото в разглеждания случай е проведено) и се финализира с издаването на индивидуален административен акт - заповед за настаняване, ако са налице, и за когото са налице, предвидените в закона предпоставки за това. За общината не съществува законово задължение да настани в едно жилище всички претендиращи права, каквото е всъщност декларираното искане на титуляра на настанителна Заповед 20 от 30.05.1996 г. Още повече при наличието на два последователни отказа за настаняване в предложено от общината жилище. При наличните по делото доказателства изводът на съда за неоснователност на претенцията за обезщетяване е направен при правилно приложение на материалния закон. По изложените съображения решението на съда, с което са отхвърлени обективно и субективно съединените искове за обезщетяване на претърпени имуществени и неимуществени вреди е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора претенцията на процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно и следва да се уважи в размер на 100 лв. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, трето отделение